Разрушаването е по-бързо от опазването. Разговор с д-р Карин Беркеман

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Дигиталната платформа moderneREGIONAL е посветена на архитектурния модернизъм в Германия. Тя е създадена през 2014 г. от малък екип доброволци, които са специалисти в различни области – история на изкуството, архитектура, немска филология, теология. Осем години по-късно в нея вече са достъпни над 3000 статии, есета и репортажи за събития благодарение на приноса на над 100 автори. Слава Савова разговаря със съоснователката на платформата д-р Карин Беркеман.

Да започнем от самото начало – как се зароди Вашият проект?

Стартирахме платформата с малка група колеги, с които се познавахме от местна организация за опазване на паметниците на културата. На всички ни беше направило впечатление, че трудно се намира информация за модернизма. Всеки е фокусиран върху специфичните си интереси, прави проучвания, без да обменя опит с други колеги, случва се често да изследваме едни и същи неща, а същевременно липсва среда, в която да споделяме познанията си. И тогава решихме да създадем нещо онлайн, защото е и най-достъпно. Обсъждахме идеята в продължение на две години и в един момент започнахме проекта. С две думи: имахме нужда от нещо и го създадохме.

Във Вашата платформа разглеждате обекти с най-различни мащаби – обръщате внимание и на утилитарни ежедневни предмети от градската среда, с които непрекъснато общуваме, но рядко знаем нещо за историята на проектирането им.

Една от темите на moderneREGIONAL са сградите и елементите от градската среда, към които няма интерес. Ще намерите много книги за Льо Корбюзие, Мис ван дер Рое или за по-известните сгради на модернизма, но същевременно никой не говори за малките къщи, малките градове, инфраструктурния дизайн или парковете. Искахме да се погрижим за това, от което никой не се интересува. Започнахме с отделни сгради, после преминахме към мащаба на целия град, натрупахме много архивна документация в процеса на работа. Първоначално започнахме с идеята да изследваме периода от 1942 до 1972 г., а сега вече се занимаваме с целия ХХ век. Най-новият ни проект е архитектурата на 90-те години.

Темата за следвоенното наследство е много актуална и силно политизирана в България. Как се развива дебатът в момента в Германия? Има ли подобно поляризиране „за“ и „против“ и какво определя тези нагласи?

Преди седем години започнах работа в Грайфсвалд, малък град до Балтийско море, в някогашната Източна Германия. Това е университетски град и голяма част от хората, които днес живеят там, са от Западна Германия. Много от тях харесват т.нар. Ostmodernism – модернизма на Източна Германия, или както източногерманците го наричат, Ostmoderne. В същото време хората, които са израснали там, не го приемат, защото са били свидетели на разрушаването на стария град с цел построяване на Ostmoderne и на панелните блокове. За младите хора вече няма разлика между Източна и Западна Германия. Но моето и по-старото поколение все още е разделено.

Понякога възгледите ви може да ви поставят дори в трудна ситуация. Ако кажете, че харесвате Ostmoderne, по-възрастните хора мислят, че сте комунист, защото задължително трябва да сте комунист, за да харесвате комунистическа архитектура! И е трудно да ги убедите, че това, което ви харесва, е самата архитектура. Трябва да разговаряте с тях, да чуете техните истории и тогава ще узнаете защо намират тази архитектура за грозна. Трудно е да се отдели личната история на хората от чистата архитектура, чистата форма.

Както отбелязахте, когато говорим за модернизъм, често изследователският фокус е върху определени архитекти или единични сгради. Но същевременно една от фундаменталните промени в архитектурата и строителството от миналия век, характеризираща именно модернизма, е оптимизацията в изграждането на жилищни сгради, и по-специално строителството с готови елементи. Това е и една от темите на Вашите изследвания. Как се съхраняват строителните техники от този период и всъщност необходимо ли е да ги съхраним като наследство?

Може би сте чували за Ото Бартнинг, който след Втората световна война започва да се занимава с производство на сглобяеми сгради, необходими за бързото възстановяване на градовете. Така започват да се произвеждат много бързо и евтино дори църкви. И част от дебата е как да постъпим, когато имаме 50 броя от даден вид църква и някой иска да разруши 10. Единият от аргументите е, че след това ще останат цели 40, което би трябвало да е достатъчно. Но ние имаме нужда от всички, за да проследим как тази типология еволюира. Създадохме карта, която показва как някои от църквите се местят – може да проследите къде отиват и как променят функцията си. Някои са преместени в градини и са станали част от детска площадка. Други стават домове. Няма нужда от сложен анализ, за да покажем как тези сгради стават част от живота на хората.

Един от Вашите основни изследователски интереси е свързан с религиозната архитектура. Свързваме модернизма с функционалността и иновацията, но в случая с религиозните сгради той изпълнява символична роля?

Църквата също има функция – там можете да седнете и да се помолите. Или да провеждате различни социални дейности. Или да се скриете от времето навън. Останалото се случва в съзнанието ви.

Не харесвам термина символизъм, защото, ако погледнем сградата на някое кметство, плувен басейн или читалище, в тях също има символика, както и в църквата. Само думите, които се използват в контекста на сградата, са по-възвишени – говорим за Господ, за святост, но ако погледнем архитектурата, става дума за едно и също нещо. Различават се единствено терминологията и начинът, по който използваме тези пространства. Мисля, че към църквите трябва да подходим така, както бихме подходили към обществените сгради. И е по-добре, когато останат отворени към общността, защото, дори и да бъде запазена архитектурата, функцията на една сграда изчезва, когато тя стане по-малко достъпна или бъде затворена. Дали е религиозна сграда, социалистическа сграда, или читалище, за мен ролята, която всички те изпълняват, е една и съща.

В следвоенна Германия голяма част от градската среда е изградена отново, след като в някои градове повече от половината сгради са разрушени. Каква част от това ново наследство трябва да запазим и има ли различни форми на опазване конкретно по отношение на следвоенното наследство?

Има различни категории на опазване. Ако дадена сграда е стойностна в естетически или исторически смисъл, то тогава е необходима грижа за всички нейни детайли. Със сигурност това не е приложимо за всяка сграда, построена в Германия след Втората световна война. В някои случаи се запазва само обемът, а в други се правят опити да се запазят цели групи от жилищни сгради, цели градски райони. Тогава се прилагат различни методи на трансформация. Може би сградите ще имат нужда от нова дограма на прозорците, от нова отоплителна инсталация, ще трябва да се изолират вратите, но да се запазят стените и структурата. Не бива да се доизгражда интериорът, а да се запази в оригиналния си вид. Трябва да се опази характерът на сградата, като се търси баланс с необходимите промени.

Мисля, че основният проблем за нас е времето. Защото разрушаването на сгради е по-бързо от методите за опазването им. Вече се занимаваме с архитектурата на 90-те години, макар че самата аз не знам в какво се изразява характерът ѝ. Продължавам да проучвам, да събирам допълнителна информация. Отнема време, за да се добие цялостен поглед. А същевременно се налага да бъдем бързи в работата си, за да можем да се погрижим за сградите, които са бъдещото ни наследство.

Наскоро беше построен „средновековният“ център на Франкфурт, станал известен с наименованието „Новият стар град“. Подобен вид носталгични проекти се осъществяват  не само в Германия. Как възприема Вашата общност подобни инициативи?

Това е труден въпрос за мен, защото живея във Франкфурт. Бяхме много скептични към този проект, бяхме си казали, че няма как да е добър, че това е „Дисниленд“… Но първия път, когато се разходихме там, докато все още се строеше, се разколебах. И такова затруднение изпитваме всички, които се занимаваме с архитектура. Виждаме, че някои от сградите са добре направени, някои са добра интерпретация на историята. Но от друга страна, знаем какво бе разрушено, за да се освободи място за този проект. Например Technische Rathaus (сградата на техническите служби към градската администрация на Франкфурт на Майн – б.р.).

Подобна дилема имам и с моите родители. Те дълго време воюваха със следвоенната архитектура, защото искаха да запазят стария център в родния ни град. За тях всичко, построено с бетон, е лошо, защото го свързват с архитектура, която унищожава историята. За мен нещата стоят по подобен начин днес. Мисля, че трябва да дадем шанс на съвременната архитектура. След 10 или 20 години вероятно ще я преосмислим и тогава ще искаме да я опазим. Тази част от историята ни вече е факт и сега трябва намерим начин да живеем с нея.