На второ четене: „Книга за другите“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Книга за другите“, съставител и редактор Зейди Смит

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева, изд. ICU, 2016

Това е сборник с разкази, чиято задача е автори да измислят персонаж и история за него. Понятието „персонаж“ идва от наименованието на маските, които актьорите са носили на сцената в античния театър. Настоящият сборник, съставен и редактиран от добре познатата на български световна литературна звезда Зейди Смит, показва какво има зад маската на множество човешки и нечовешки същества. Вглежда се в тях, пита се какво ги определя и съдържа и какво мотивира действията, предразсъдъците и противоречията им. Не се опитва да ги редуцира и смали до две думи и бърз извод.

За голяма част от литературата хората са сложни. Не са само черни или бели. Тя помага да ги видим в подобие на цялост. Зейди Смит припомня във въведението си думите на Симон Вейл, че „персонажът е свещено човешко същество“, и повечето от авторите са писали историите си и с тази идея наум. С разбирането, че хората не са неща, а личности. Тази идея, особено днес, е наистина важна, защото именно езикът на литературата е опит за съпротива срещу обезчовечаването и е призив в защита на нюанса, на уважение към задълбочаването, на култивиране на вглеждането в себе си и в другите.

Качеството на разказите варира, но това не е нещо лошо. Така се показва почти пълен диапазон в изкуството на прозаичния портрет. В българското издание авторите са двайсет и един (не са включени два графични разказа – „Джъстин М. Дамиано“ от Даниел Клоус и „Джордан Уелингтън Линт“ от Крис Уеър) и сред тях изпъкват имената на Ник Хорнби, Дейвид Мичъл, Колъм Тойбин, Александър Хемон, Андрю Шон Гриър, Джордж Сондърс, Джонатан Летъм, Джонатан Сафран Фоер, Тоби Лит и Дейв Егърс. Прави впечатление, че малко от авторките в книгата са превеждани на български, а са също така интересни, награждавани и популярни. Всъщност „малко“ е меко казано, единствено Зейди Смит е превеждана. Но най-вероятно скоро на български ще има и книги на Зи Зи Пакър, Едуидж Дантика, Вендела Вида и Миранда Джулай.

Прочитът на сборника, особено в настоящата ситуация на глобална и локална изолация, въздейства като върволица от срещи с хора и поне малко помага да се наваксат липсите от пълноценна комуникация на живо. Разказ след разказ, погледът се разхожда, слуша обръщения, наблюдения, разговори, изповеди и поздрави. Разнообразието е голямо в тази галерия от образи.

Читателят може да бъде привлечен да се вгледа в страха на един мъж от живота. Или във фрагментите от житието на министър-председател, на съдия, на лъжец, който ще бъде прикован на кръста, на „дъщерята“ на Нелсън Мандела, на бяло пале с кафяво около едното око, на колекционерка на изкуство. Или да се хили на комиксовата биография на писател и да се засмее меланхолично на произшествията от връзка, тръгнала от сайт за запознанства. Да се смълчи при гледката на майка и син, останали без шанс за последна истинска среща. Да поразмишлява върху природата на жабите. Да лети в самолет със знаменит актьор. Да се разхожда из Манхатън с налудничав филмов критик. Да наблюдава единствения зрител в кинозала, който няма усещането, че е сам. Да гледа как деца си играят: „нощем телата им все така копнееха да тичат и макар да им беше забранено, не се стърпяваха“ (Андрю Шон Гриър).

Погледът ми остана дълго време и върху тази фраза – „възрастните вехнат, когато ги пресадиш“ (Дейвид Мичъл). И върху този фрагмент от разказа, изграден от Джонатан Сафран Фоер като диктофонен запис на монолога на баба с безброй съвети и спомени: „Сигурно за теб не значи нищо, но когато беше бебе, те приспивах, като ти пеех американската азбука. Когато стана на две, говореше по-добре от мен. Това ми беше Нобеловата награда!“ За Мичико Какутани, дългогодишна литературна критичка в „Ню Йорк Таймс“, разказите на Тойбин и Дантика са с емоционалната плътност и дълбочина на романи в умален мащаб.

Сборникът завършва с чудовище, което не се е виждало в огледало, не е тръгнало по пътя на себепознанието и не знае, че е чудовище. Литературата – и този сборник не е изключение – ни учи да не сме чудовища.

Трябва да се каже и че това е благотворителна антология – приходите от продажбите отиват за ученици в образователна програма по творческо писане в Ню Йорк. Едно подобно българско начинание не би било лоша идея.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.