Книгите, от които се боим

Никога не съм чела Комунистическия манифест на Маркс. Досегът ми с Библията се ограничава с няколко глави от „Библия за деца“. В ХI клас стигнах само до средата на „Под игото“. Това едва ли е толкова чудно в нашето постсоциалистическо, псевдорелигиозно, силно националистическо общество.

Непознаването на идеите на Маркс не пречи на средностатистическия българин да води минимум по един спор на ден с друг средностатистически българин на тема „Колко хубаво/лошо беше/е било през социализма“. Неразгръщането на Библията не спира потока от хора, който прекрачва църковния праг на Великден. А проспаните часове по литература навярно са основната причина „Под игото“ – романът, на който се отделя най-много време в часовете по български език и литература – да е най-обичаният от българите (според класация, проведена преди 14 години).

Има книги, които ни влияят, дори да не сме ги чели. Те съставляват канона. Книги, чиито герои и мотиви са добре познати и на онези, които не са чували за тях. Чиито сюжети се спрягат толкова много, че масовата публика ги намира за банални, без дори да може да назове първоизточника.

Защото канонът се определя не от книгите, които са най-четени, а от онези, за които хората най-много лъжат, че са чели.

Интересно как би изглеждало едно такова социологическо проучване:

Коя е книгата, за която най-често лъжете, че сте прочели?

Най-вероятно резултатите биха били сходни с официалните проучвания за любими хора. А как бих отговорила аз на този въпрос? Отговорът ми се припокрива с този на народа отпреди 14 години.

Първият ми досег с „Под игото“ беше през лятото между V и VI клас, когато бях на 11, но легендите за страшния Вазов роман се носеха много преди това. В летата, предшестващи въпросното, ставах свидетел на „борбите“ на по-големите ми приятели с „Под игото“. Когато заветното лято настъпи, вече бях психически подготвена. Знаех точно кои глави се изучават в училище, как започва книгата, кои са най-големите трудности при прочитането ѝ, кои са страниците, на които най-много хора се предават. Но аз нямаше да се предам, щях да прочета целия роман, щях да надвия архаичния език, изпълнен с турцизми.

Бях амбициозно дете, но дори амбицията не можа да ми помогне да мина отвъд 40-та страница.

Втори опит четири и половина години по-късно. Отново неуспешен. Но ако за първия път виня крехката си възраст (не знам какви доводи биха ме убедили, че 11–12 години са достатъчни, за да разбереш езика или смисъла на „Под игото“), то за втория обвинявам учителката си по български език и литература и зле изградената система, на която тя беше продукт.

Българската образователна система – това същество в непрестанна метаморфоза, което въпреки всички сменени кожи си остава все същото.

Съдейки от своя личен опит, един от основните проблеми в часовете по литература е, че вместо да повишават интереса към творби, определени като класика, отблъскват учениците от тях. Въпросните творби са поставени на най-високия и същевременно труднодостижим рафт на литературата. Така обикновеният човек, който няма желание да търси стълба, ги оставя да събират прах на върха и посяга към много по-незастрашително близка алтернативна литература.

Алтернатива на канона може да бъде всичко – от малко познати произведения до масови или жанрови заглавия – всичко различно от изучаваното. Но това става само в оптималния случай. За жалост, много от българите напълно загърбват рафта с книги и се обръщат към риалити телевизията в търсене на забавление.

Моят личен бунт в часовете по литература се изразяваше в упоритото ми нежелание да слушам по време на урока.

Не бях съгласна с отказа на учителката ми да признае някакво тълкувание, различно от официалното. Според нея съществуваше само един начин за прочитане и осмисляне на произведението. Само един ъгъл, под който то можеше да се гледа. Ако се осмелях да изкажа някакво различно мнение (като например твърдението ми, че „Две хубави очи“ не е непременно любовно стихотворение, а по-скоро отразява преклонението на лирическия говорител пред детското и невинното), получавах само празния поглед на учителката и монотонно произнесеното „Някой друг?“.

И така в един момент спрях да слушам. Вместо това

намирах за много по-полезно тихо да си чета произведения от изучавания автор, които по някаква причина МОН беше оставил извън учебния план.

Докато съучениците ми рецитираха „Стон“ (друг „любим“ момент от часовете по литература, а именно задължителното наизустяване на стихотворенията), аз четях „Пръстен с опал“, последвано от „Обичам те“, „Не бой се и ела“, „Проклятие“ и така, докато не стигна до края на книгата, където ме чакаше цикълът „Царици на нощта“. Защо не изучавахме и тези стихотворения?

Може би защото любовният триъгълник Мина–Яворов–Лора се оказва по-важен от лириката на самия Яворов? И по този начин ключов за българската литература поет се представя на учениците само в един контекст – на мъжа, застанал между две жени?  И то през един романтичен и в същото време трагичен сюжет, често пъти представен като за страниците на жълта медия.

Моят любим поет, изучаван в горните класове, беше Атанас Далчев. Това се дължеше на факта, че в седмицата, отредена ни за Далчевото творчество, учителката ни по литература отсъстваше. Доста тъжна причина един автор да ти стане любим.

В учителката по заместване аз най-накрая съзрях истинското лице на преподавателя по литература.

Човек, който те насърчава да изкажеш мнението си, да се аргументираш по-добре, да потънеш в произведението. Харесах стихотворенията на Далчев повече от тези на изучаваните дотогава автори. Щях да проумея защо няколко години по-късно.

В поезията на Далчев няма нищо излишно, езикът е съвременен, изчистен от помпозности. Образите, които този език изгражда, са ясни и точни. Далчевите стихотворения се откроиха от останалите дотолкова, че вече не ги причислявах към канона, който ми се струваше толкова студен и безжизнен, заключен в миналото.

И сякаш това е основният проблем на канона. Вместо на произведението да се гледа като на стъпало, върху което е стъпила съвременната литература, то се заключва в периода, към който принадлежи. После се изучава следващият период, и следващият, и така се стига до първите години на социализма, когато литературата свършва (поне според христоматията по литература).

Идва април и с него започва интензивният преговор за матурата. Най-важното събитие за всеки ученик или по-скоро учител, който иска да си вири носа през юни, защото неговите ученици имат по-висок успех от този на колегата му. Нищо че учениците му може и да не прочетат друга книга до края на живота си.

В обществото ни ключов е имиджът, а в училище той се гради с високи оценки.

Как иначе ще им покажем, че сме най-добрите?

Заради това отношение към канона се настроих против него.

Не желаех (и все още не желая) да чета нещо само защото обществото ми го е наложило. Моят личен канон е съставен от непрочетени книги.

Започнати и недовършени, купени и чакащи на някой рафт, или такива, които все още ми предстоят. В този канон влиза всичко, което по някакъв начин съм сметнала за важно от класиката. Книгите, които са оказали достатъчно голямо влияние върху света, че части от тях, мотиви, сюжети, герои са се споменавали около мен, откакто се помня.

Докато растях, един от любимите ми филми беше „Матилда“. Така и не прочетох книгата, което беше много странно предвид любовта ми към детските книги на Роалд Дал. Филмът беше толкова специален, че не исках да променям представата си за историята, като прочета книгата. Матилда не би постъпила така. Тя би прочела всяка книга, за която чуе и до която има достъп. Като дете тя беше най-верният ми ориентир за това какво трябва да правя, за да стана умна.

Матилда четеше „Моби Дик“, заради това смятах, че и аз трябва да прочета „Моби Дик“. И все още смятам така.

Друга книга, която като дете смятах, че задължително трябва да прочета, беше „Парижката Света Богородица“. Книга, която получих за деветия си рожден ден. Период, в който бях обсебена от Франция – минифранкофон, който нито говори френски, нито знае какво е значението на думата „франкофон“.

Започвала съм да чета „Парижката Света Богородица“ десетки пъти, така и не съм я завършвала.

Книга, която съм завършвала обаче, е „Отнесени от вихъра“. Доскорошният ми отговор на въпроса „Коя е любимата ти книга?“. За първи път прочетох романа, когато бях на 16, и бързо след това „И утре е ден“ се превърна в най-повтаряната ми фраза. Това, което ме привлече най-силно, беше образът на Скарлет О’Хара. Във всеки друг роман, който бях чела дотогава, героини като Скарлет бях отрицателни, създадени като антипод на милата и добра главна героиня.

Скарлет има повече общо със злата мащеха, отколкото със Снежанка, и въпреки това искаш тя да успее.

Разлистваш страница след страница с надеждата Скарлет да се прибере у дома и всичко да се подреди. Отново да постигне онова безгрижие, на чиито криле се носи в началото на романа. Вместо това обаче краят на историята, оказва се, нагарча. Осъзнаваш, че блаженството на детството вече е недостижимо както за Скарлет, така и за теб. Претърпях няколко катарзиса, четейки „Отнесени от вихъра“. Нещо, което нямаше да се случи, ако бях посегнала към този роман в друг момент от живота си.

В онзи период исках да продължа да чета за такива героини. Така започнах „Панаир на суетата“. В анотацията ми беше обещана „история, проследяваща съдбата на завладяващата и безжалостната Беки Шарп […] прототипа и вдъхновението за създадената по-късно Скарлет О’Хара“.

Поне в първите 300 страници не видях такова сходство. Може би на пръв поглед го има, но темите на романите, стилът, на който са написани, внушенията, които създават, са напълно различни, ако изобщо мога да правя обобщения за „Панаир на суетата“ въз основа на първите 300 страници, което е около една трета от цялата книга.

Не заради това спрях да го чета обаче. Множеството герои и лирически отклонения, колкото и интересни да са, се оказаха проблем за претоварения ми от немския език мозък.

От 2018-та насам започвам всяка година с обещанието, че това ще е годината, в която ще завърша „Панаир на суетата“.

Кой знае, може би през 2023-та обещанието ми ще се изпълни.

Други два романа, които отскоро са част от канона ми от незавършени книги, са „Одисей“ на Джойс и „Ана Каренина“ на Толстой. И докато съществува съвсем реален шанс „Ана Каренина“ да бъде завършена скоро, за „Одисей“ не си създавам излишни илюзии. Има книги, на които трябва да се отдаде заслуженото време (не в дни, а в години). И не само за прочитането им, но и за осмислянето им.

Гореспоменатите заглавия са само част от личния ми литературен канон. Книги, попаднали в живота ми случайно. Препоръчани ми от приятел, от лице, което смятам за авторитет или от любимия ми детски филмов герой. Книги, на които съм придала толкова голямо значение, че вече ме е страх да ги отворя.

Може би това е друг начин, по който бихме могли да характеризираме канона. Книги, от които се боим.

Книги, за които сме чували това-онова – знаем сюжета или някой и друг цитат, или името на главния герой. Знаем, че са важни за развитието на световната и/или националната литература. Че са високо ценени от критици и литературоведи и в същото време са четени от поне един близък, чието мнение ценим. Книги, с които един ден се сблъскваме челно. Дори понякога стигаме до края им. Или просто лъжем, че сме ги прочели.

Есето на Милена Галунска (с оригинално заглавие „Моят литературен канон“) е писано в рамките на водения от доц. д-р Биляна Курташева курс „Българският литературен канон – формиране и проблематизиране“ към департамент „Нова българистика“, НБУ.