Има въпроси шлагери, които се задържат за по-дълго на сцената на политическата естрада. „Кога ще избухне (с партия) Румен Радев?“ е един от тях. Този въпрос се върти с по-голяма или по-малка сила от началото на втория мандат на Радев, съвпаднал с политическата криза и позволил му да изпъкне в доспехите на народен закрилник-протагонист-стожер на нацията.
Президентът – къде умело, къде по-грубо, когато налага интересите си – балансира между ролите на арбитър и на активен играч, използвайки нестабилността като фон за своето политическо соло. Въпросът за негова партийна авантюра е рефрен, който никога не изчезва напълно, а само затихва, за да се върне с нов аранжимент при поредния политически трус. А трусовете зачестиха.
Обичайно на въпросите дали ще дебютира със свой политически проект, Радев отговаря, че сам ще го каже, когато реши, но не казва „не“. Отговорите му са витиевати като на древна пророчица. Харесва му да поддържа напрежението, а в телевизионните студиа винаги се намира по някой и друг говорител, който разпалва аудиторията колко некадърни и невнятни са политиците, как „ключът е в президента и без негова партия ще гледаме едно и също“.
Неизбежна ли е Румен-Радевата алтернатива
Сигналите на държавния глава лесно могат да бъдат категоризирани:
„Аз съм президент, а не партиен лидер.“ Румен Радев обича да подчертава своята НАДпартийност, както и че ролята му е да бъде държавен глава, а не да се включва в партийните ала-бала. (Не че не го прави – въпреки че бяха орязани конституционните му правомощия да назначава служебни кабинети, без неговото съгласие такива не може да има, както се видя в случая с Горица Кожарева.)
„Хората очакват нова алтернатива, неизбежна е появата ѝ.“ Макар да не заявява ясно лични амбиции, той многократно е намеквал, че има нужда от „различен тип политика“, което кара анализаторите да виждат в това индиректно подгряване на почвата за бъдещ политически проект.
„България има нужда от промяна.“ Този лайтмотив върви в публичните му изяви още от първия мандат, когато Радев се позиционира като критик на статуквото, все едно какво – той е срещу него. Към настоящото правителство не е бил критичен, но още не е изминал и месец от избора му. Дали защото в изявления преди конституирането на кабинета той настояваше, че редовно правителство е необходимо в името на стабилността. Или защото поне две от четирите формации в управляващото мнозинство – БСП (след отстраняването на Корнелия Нинова) и „Има такъв народ“ – симпатизират на президента.
С неговите пет служебни правителства за осем години може да се каже, че Румен Радев е бил и петкратен премиер – без партия, но със стабилен рейтинг, свой апарат от бивши министри и дори лобистки договори като този с турската държавна компания „Боташ“, обслужващ приоритетно енергийните интереси на Анкара.
„Ще дойде време за отговори…“ Това е многоточието, което не закрива темата, напротив – оставя отворени всички опции. Някои партийни проекти бяха приписвани на президентска намеса, например „Български възход“ на един от служебните му премиери – Стефан Янев, но също и „Продължаваме промяната“, тъй като нейните лидери Кирил Петков и Асен Василев също бяха поканени за служебни министри от президента, който предостави терен за изява на политическите им амбиции.
Мъдрец в сянка? Не, благодаря
Какви варианти има пред Румен Радев? Може да избере ролята на „мъдреца в сянка“, както направи Жельо Желев, който създаде едноименната си фондация и основа Балканския политически клуб. Или да създаде свой политически проект и активно да влезе в играта с всички произтичащи от това рискове, които изпита също двумандатният президент Георги Първанов, регистрирал АБВ.
Изглежда малко вероятно Радев да си направи фондация и да изнася лекции тук и там. През тези десет години на „Дондуков“ 2, които ще се навършат догодина, властта му прилепна като мундир и няма индикации, че иска да напусне сцената. Политиката го направи известен, но той изгуби онази естествена и симпатична недодяланост, присъща на новаците, която обаче хората харесаха през 2017 г. – наред с професията и произхода му, с който се идентифицираха мнозина българи.
В момента около Радев има немалко фигури – съветници, други на високи позиции в различни институции, но и в изпълнителната и местната власт, придобили влияние и тежест благодарение на присъствието си в президентската орбита. Те не биха подкрепили негово доброволно оттегляне, тъй като ще бъде застрашено тяхното благополучие.
В крак с новото статукво
Моментът за „избухване“ на Радев преди президентския вот през есента на 2026 г. е благоприятен – ако се отвори възможност с предсрочни парламентарни избори. След избора на Доналд Тръмп за президент на Съединените щати започва да се формира ново статукво на сигурността в света, което не подминава и Европа.
В българската политическа действителност от известно време изчезна употребата на термина „евроатлантически“. Тръмп говори лично с руския президент Владимир Путин, за да се договарят за мир в Украйна, но засега Европа и дори самата Украйна изглеждат изключени от този диалог. Радев, чиито проруски симпатии не са тайна, се оказа в новия тренд, налаган от американския президент, и ще си позволява безнаказано да се отклонява от традиционните евроатлантически рамки. Той е и единственият държавен глава в най-новата история на България, чиито външнополитически позиции са били в разрез с официалните позиции на държава членка на ЕС и НАТО, и той ги е демонстрирал на високи форуми.
Възможността за предсрочни парламентарни избори би могла да му предостави шанс да събере повече подкрепа, особено сред избирателите, които се чувстват отдалечени от традиционните западни алианси и търсят алтернатива в политика на неутралитет или дори на сближаване с Русия. Това би означавало стратегическо преосмисляне на външнополитическата ориентация на България.
Левицата изглежда като естествен терен за него, но е съмнително дали би успял да изгради модерна лява партия, различна от БСП, от каквато българската политика действително се нуждае.
Ако Радев изгрее със свой партиен проект, ще застраши първенството на ГЕРБ. Но също така биха могли да се спогодят, а останалите политически сили съвсем ще се маргинализират. Техният шанс е да използват ефективно времето до следващите президентски избори, за да се позиционират по най-добрия начин, включително и с кандидатите си за президент и вицепрезидент. Къде е Бойко Борисов в този гмеж от хипотези – на „Дондуков“ 2 или в Банкя?
Радев е на прага на решението: да излезе от властта или да открие нов път към нея.
Времето му за избор наближава.
„Тоест“ се издържа единствено от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни