Българският политически преход и настояще напомнят на планинския преход, който естонски турист предприел наскоро. Той бил на почивка в Алпите. Разхождал се пиян и мислел, че се връща в хотела си, но всъщност изкачвал планината. Стигнал до ски писта и след още няколко часа стигнал до бар, където се спасил от измръзване.

Може и да си искал да тръгнеш към връх Демокрация, но да се озовеш в подножието на връх Тирания.

Той е един от най-високите в планината Тоталитаризъм (със старо наименование Диктатура). Наскоро трима бургаски младежи пребили шофьор, защото, движейки се по улица „Демокрация“, той спрял, за да може жена да пресече пешеходната пътека. Спазването на правилата, както и желанието за демокрация понякога водят и до това.

Преди година на български излезе За тиранията. Двадесет урока от ХХ век на Тимъти Снайдър. Книга, която заради яснотата, детайлите и конкретиката в примерите и съветите си е препоръчително да се препрочете и днес. Освен това е кратка.

Тя вдъхва увереност. Обяснява причините за страха. Посочва проблемите и предлага начини за съпротива. И помага човек да не се чувства през цялото време в собствената си страна, сякаш е в черна пустиня по време на безкрайна нощ. Това е вдъхновяваща книга за гражданска самопомощ. В момент, когато са нужни детоксикация и нова обществена диета и упражнения; когато обществото губи форма.

Предложенията на Снайдър, американски историк и изследовател на Холокоста, са свързани с всекидневни действия.

Не става въпрос за подвизи в мирно време. А само за активно участие в собствения живот.

Нужно е, когато има почти пълно затъмнение на демокрацията. Следващото пълно слънчево затъмнение ще може да се наблюдава в България на 3 септември 2081 г. Но политически залез и затъмнение и днес могат да се видят посред бял ден.

Поводът за написването на книгата е утрото на 9 ноември 2016 г. Тогава светът се събуди с настоящия, 45-ти поред американски президент. Историята обича иронията, съвпаденията и симетриите. На същата дата пада Берлинската стена. Преди две години хората се питаха какво наистина ще последва – нови стени, съжаление, замисляне защо се стигна дотук, усъмнявания, приемане, угризения, нормализация, махане с ръка, препрочитане, съпротива, промяна? Всичко накуп.

Тръмп не е споменат нито веднъж в книгата, което помага тя да бъде по-лесно възприета и в български контекст. И спрямо местните широкоспектърни проблеми. Те варират от националната телевизия, обикновен радикален сексизъм и домашно насилие, презастрояване на крайморски райони, изсичане на гори в Пирин до легални властови саморазправи с неудобни лица, продажба на фирми за производство, търговия и дистрибуция на електроенергия и ексцентрични бягства от затвора, на които би завидял героят в „Изкуплението Шоушенк“.

Какво Снайдър съветва да се предприеме, когато усетим, че тиранията е зад ъгъла или даже отдавна си прави каквото си пожелае? В рамките на двайсет кратки глави той последователно и по различни начини напомня, че

„свободата е като хляба. Всеки ден се замесва, изпича, изяжда“, както пише Радой Ралин.

„В политиката да си измамен не е извинение.“ С този цитат от Лешек Колаковски започва книгата. Знанието е важно за здравето на едно общество. Не само античното знание, че неравенството води до нестабилност или че демагозите експлоатират свободата на словото, за да узурпират властта и да заобикалят закона. Но и знанието и разговорите за трите големи момента на днешната демокрация. Времето след двете световни войни и след падането на комунизма.

Историята не е панацея. Тя запознава и предупреждава. Тя напомня, както казва Снайдър, че общества се чупят, демокрации падат, етиката се срива, а иначе нормални хора неусетно стават убийци. И изведнъж има партия с монопол над разума. И с лидер, който директно представлява волята на народа. Той го пази от (най-често несъществуваща) конспирация срещу чистотата, сексуалността или икономиката на държавата.

Какво да се прави? Снайдър съветва да се избягва предварителното подчинение спрямо т.нар. по-малко зло. Бързата адаптация е вредна. Особено спрямо управление, от което откровено боли. Това, че може да се понесе още болка, означава единствено че може и да се причинява още повече страдание.

Той напомня, че

институциите трябва да се пазят. Те не могат да правят това сами.

Те помагат да се запазят приличието, смисълът, да се спазват правилата. Ако си дошъл на власт чрез институции, това не значи, че ще ги обгрижваш. Може и да не искаш никой друг да се качи по стълбата и затова да я бутнеш. Снайдър преповтаря, че на нацистите им трябва само година, за да вземат цялата власт.

Еднопартийната държава най-често се ражда от експлоатация на събитие, за да се направи невъзможен животът на опозицията, ако въобще я има. Затова гласуването винаги е важно. Всички свободни избори може да се окажат последни в рамките на отделния човешки живот.

Настоява се да се поема отговорност за лицето на света, защото днешните символи определят утрешната реалност. Не трябва да се свиква със знаците на омраза, които не са само свастики. Те всъщност могат да се изчистят.

Настоява се и да се разбере, че животът е политически не защото това е лесна тема за разговор. Или защото света го е грижа как се чувстват хората, говорещи за политика. Но светът реагира на действията на хората. Професионалната етика на адвокати, съдии, лекари, учители, университетски преподаватели и полицаи е изключително важна. Ако някой казва нещо подобно на „доброто за расата е добро за закона“, трябва да има кой да му противостои.

Ако има маршове на хора с униформи, факли и портрет на лидер, е лошо. Но когато официални и неофициални (пара)военни и полицаи се смесят, вече не е страшно. Дошъл е краят. Затова ако си въоръжен, бъди разсъдлив и готов да кажеш „не“ на заповед да използваш оръжието си. Нужен е кураж, за да се отличаваш в думите и действията си. Без това понякога неудобно усилие няма свобода.

Добре е да се проявява грижовност към езика. Снайдър защитава позицията, че е нужно

повече четене на книги, ако не са забранени все още, и по-малко скролване.

По-малко образи и повече анализ, думи, оспорване и изследване. По-малко опростяване на сложни казуси и повече разбиране в дълбочина.

Нужно е да се върне вярата в истината. Ако нищо не е истина, значи никой не може да критикува властта, защото няма нещо солидно, върху което да се стъпи. Ако няма истина, има спектакъл и който е с най-дълбок портфейл, поръчва, изкупува и управлява най-заслепяващите светлини.

Смъртта на истината идва след агресия срещу проверимата реалност. След шаманско повторение на несъществуващ проблем, лъжа и клевета. След безсрамно противоречие в обещанията. След наличието на сляпа вяра в лидера месия. След заявена омраза на властта към малките истини и свободи на личното всекидневие.

Не само за Снайдър цинизмът на общо основание е едновременно моден, роден и алтернативен, въпреки че води към блато от безразличие. Той обезсмисля всяка критика. На политиката се гледа като на риалити. С присмех. Даже – примерът е на Снайдър – министър-председателят да бъде заснет в мечешки костюм да танцува казачок с рубли в лапите, няма да има особени забележки от мнозинството. Заради безотговорно отношение и интернет трафикът прилича на верижна катастрофа. Смисълът е загинал в нея, возейки се в автобус, в който няма колани.

Към финала Снайдър се обръща към здравия разум, ако е оцелял, и призовава да се  контактува на живо, с хора, които не са си близки. Да се прави политика с тяло, не само пред лаптопа, а и с непознати в триизмерния свят. Да се протестира. Да се държи на разликата между личен и публичен живот. Ако няма граници и интимност, значи се намираме в затвор.

Затова трябва да се пътува и наблюдава. Да се учи от хора в различни държави. Да се внимава за (зло)употреба с опасни думи като екстремизъм, тероризъм и извънредно положение. Извънредното положение след пожара на Райхстага, по време на нацистите, продължава дванайсет години. Страхът не трябва да води към власт с неограничени правомощия, която предоставя сигурност, но лишава от свобода гражданите си.

Снайдър дефинира това да си патриот по следния начин:

националистите мразят другите страни, докато патриотите обичат своята.

Настоящето може да не е поредно пиянство на един народ. Може да е трезво и оптимистично на практика, не само на теория. Препоръките може да не са просто „заешки тупурдии“, по израза на Вазов. Но без усилия надеждата е призрак, а ентусиазмът е слама, която пламва и гасне.

Нещо, което Снайдър не казва, но трябва да се напомни. Не трябва да се омаловажава политическият потенциал на управляващите. Той просто не е в полза на гражданите. Хората на власт не са луди, идиоти или наивници. Не са мекотели или стриди. Лесно е да се говори за тях така, с думите на Дюма от кулинарния му речник: „Стридата е най-онеправданото мекотело в природата. Тъй като е ацефално същество (няма глава), няма органи за зрение, нито за чуване, нито за обоняние. Кръвта ѝ е безцветна. Единственото нещо, което прави, е да спи. Единственото ѝ удоволствие е да яде. Но тъй като тя не може да отиде да си търси храната, храната сама я намира, водата ѝ я поднася.“ Лесно е да се говори за хората като за стриди, но просто не бива.

Властта не трябва да се подценява по начина, по който тя често подценява избирателите. Ако е подценена, тя отново е победила. И пътят към несвободата е открит. Пътят към несвободата. Русия, Европа, Америка е тазгодишната книга на Тимъти Снайдър. Дано скоро бъде издадена на български.

Заглавна снимка: Стефан Иванов

Стефан Иванов

Стефан Иванов

Поет, драматург, магистър по културология, докторант по естетика в СУ „Св. Климент Охридски“ и блогър. Все още вярва в смисъла и възможността за разговор.