Как говорим за едно убийство? Какво казваме и не казваме? Дали веднага търсим кого да посочим с пръст, или изчакваме, докато научим повече факти? Дали виним групи хора, или обръщаме внимание върху системни проблеми?

Говоренето по критични теми издава ценностния компас на средата, в която се намираме. И нашия личен.

Какво не се каза и какво се каза

Първото, което не се каза за Виктория Маринова след убийството ѝ, е, че е била журналистка. В информацията от полицията, препечатана в множество медии, ставаше въпрос за „бизнес дама“. Един вид – забъркала се е в някакви сделки, настъпила е нечии интереси, мутренска работа.

По-късно из жълто-кафяви медии се появиха публикации, омаловажаващи професионализма на Маринова. Това е изпитана техника. Мнозина помнят какво се изписа първоначално за изнасилената и убита през 2011 г. в Борисовата градина Яна Кръстева. А поетесата Мария Вирхов, чието тяло беше намерено три седмици по-късно в Перловската река, беше представена първо като клошарка, а после като наркоманка. Разследване на смъртта ѝ нямаше, защото изглежда, че животът на една „клошарка“ или „наркоманка“ няма никаква ценност.

След като стана ясно коя е Виктория Маринова, следващата официално подхвърлена хипотеза беше, че убийството е било битово. Струва си да поразсъждаваме върху думата „битово“. „Битово“ ще рече частен проблем, тоест такъв, който не е обществено значим. И тъй като става дума и за изнасилване, разследващите органи се насочиха да търсят извършител със „силен полов нагон“. Изразът „силен полов нагон“ също заслужава внимание. Става дума за личностна характеристика на потенциалния извършител, при това с акцент върху биологичното – „нагон“, един вид, не може да си държи „онази работа“ в гащите. Такива не са хора, а зверове, е подтекстът.

Основната реакция на активните граждани беше в посока на хипотезата за убийство на журналистка заради работата ѝ. Последното предаване на Виктория Маринова беше посветено на разследващата журналистика и ареста на журналист от „Биволъ“ и негов румънски колега. Самата Маринова обаче не е била разследваща журналистка, както отбелязва и Полина Паунова. Била е водеща, а въпросното предаване е първото ѝ и за съжаление, последното на „сериозна“ тема. И макар България да има проблеми с журналистическата свобода, настояването върху версията, че това безусловно е причина за смъртта ѝ, е поредната злоупотреба с паметта на жертвата.

Най-малко гласове се чуха в посока на версията, че става дума за насилие върху жена. Дори да има и други мотиви зад престъплението, изнасилването е насилие, основано на пола. Само че споменаването на този факт вече навежда на асоциации за обявената у нас за противоконституционна Истанбулска конвенция. И акцентът върху тази версия изглежда твърде „джендър“.

Три разговора, които липсват

Убийството на Виктория Маринова би следвало да отприщи поне три разговора, от които има болезнена нужда.

Първият разговор

е за журналистическата свобода и за нейните (зло)употреби. Той всъщност се води, но отчасти. Едно, защото вълнуващите се от темата, включително журналисти, не са много. Друго, защото се случва дори едни от най-активните гласове в разговора да не спазват елементарни професионални стандарти. А свободата неизбежно е свързана и с отговорност.

Как журналистът или медията представят една ситуация? Доколко разчитат на фактите и доколко правят внушения? Колко журналисти сами избират да препечатват готови институционални прессъобщения и да представят недоказани твърдения за обективни факти, защото е по-лесно и по-бързо?

Докато едни журналисти и медии продължават да игнорират сексуалното насилие в убийството или даже го отричат, други концентрират вниманието си върху личността на предполагаемия извършител. Рисуват психологически портрети, публикуват снимките му от Facebook и на практика вече са го обявили за извършител, преди съдът да си е казал думата. Нищо че по презумпция всеки е невинен до доказването на противното.

В тази посока се изявява и иначе читавото в редица отношение издание „Клуб Z“. Сайтът излезе с материал, озаглавен „Той е: [следват трите имена на заподозрения] (СНИМКИ)“. Наред със снимките на заподозрения, целящи да докажат сексуалната му разюзданост, „Клуб Z“ си позволява да го нарича и „крадец“ заради криминална регистрация отпреди 11 години, когато е бил едва на 10-годишна възраст. Друго заглавие на медията твърди, че задържаният „действа, воден от нагона, без да анализира“. Купата за погазване на журналистическите стандарти отива при БНТ, на чийто сайт може да се прочете „новина“, гласяща: „Разкриха убиеца на журналистката Виктория Маринова“. Финансираната с парите на българските данъкоплатци телевизия директно нарича заподозрения „убиец“.

Както настояването, че Маринова е убита заради работата си, така и обявяването на заподозрян за убиец е злоупотреба с журналистиката. Не по-малка от непрозрачната собственост на медиите или от финансовия натиск върху тях.

Вторият разговор

е за насилието, основано на пола. В България то е системен проблем, методично „замитан под килима“. Само от началото на 2018 г. в България са убити 20 жени, като единствено за три от случаите не е известно да има връзка между жертвата и извършителя: 17 са убити от настоящ или бивш партньор, в отделни случаи – от роднина. Немалка част от тях месеци или години наред са понасяли домашно насилие и са подавали многократно сигнали срещу насилника в полицията.

Разбира се, такива трагедии може да станат навсякъде по света. Но в страните, в които българите масово емигрират, подобни актове са по-скоро изключение. Защото равенството между половете е ясно заявена цел, има редица мерки за подкрепа на уязвимите от сексуално насилие, насилието не се толерира под никаква форма. Защото има сексуално образование – нещо, което двайсетина години след началото на ХХI век у нас все още изглежда скандално. А едно от основните неща, на които сексуалното образование учи, е, че твоето тяло и тялото на другия са неприкосновени. И че да направиш нещо с другия без негово съгласие не е окей.

В България обаче от година насам не се върви към равенство между половете, а напротив. Основният тласък за регреса беше скандалът около Истанбулската конвенция, а решението на Конституционния съд буквално смаза и малкото опити да се върви напред. Жената беше конституционно сведена до ролята си на майка. И така, за да не би случайно хората с различна сексуална ориентация и полова идентичност да получат равни права, насилието над половината население у нас беше легитимирано.

Във всички станали известни случаи на насилие и убийства на жени публичният дискурс намира начини да отрече, че това е станало, защото са жени. Или се опитва да вкара жертвите в рамки, в които насилието е по-малко вероятно да им се случи. Защото жената „сама си е виновна“. За Виктория Маринова се чуха и упреци, че е тичала сама в гората посред бял ден.

Ето защо „битовото“ престъпление изобщо не е битово.

Третият разговор

е как подхождаме към представителите на дискриминирани и уязвими групи. Как степенуваме човешкия живот по ценност. Как противопоставяме „ние“ на „другите“.

Една от първите версии за убийството беше, че близо до мястото на смъртта има психиатрия. Така, с една реплика, психичноболните хора у нас бяха обявени за потенциални убийци. Винаги когато психичноболен човек извърши престъпление, се чуват гласове как „лудите“ трябва да бъдат затворени и отделени от обществото, а не как те и близките им да получат подкрепа. Фактът, че в България има институции за хора с психически и умствени увреждания, които не се различават особено от концлагери, почти никого не трогва. Важното е да не ги виждаме.

С ромите не е по-различно, но те са повече и социалните измерения са по-сериозни. Заподозреният за убийството на Виктория Маринова се оказва особено подходящ за общественото мнение. Той е ром, а ромите се смятат за престъпници и насилници по дефиниция. (С което не твърдя, че не е виновен, нито, че е. Вината е нещо, което се доказва в съда.) У нас е легитимно да се говори за „ромска престъпност“ и да се вини целият етнос за едно престъпление. Очаквано, в махалата на задържания вече нахлуха патриотични мотористиГетоизацията, бедността, социалното изключване, всичко се обяснява с „те са си такива, те не искат да се интегрират“. 

За сравнение – след инцидентите по време на новогодишната нощ в Кьолн преди близо три години темите за равенството между половете и неприкосновеността на жените влязоха в интеграционните курсове в Германия. Германия сметна, че ако там, откъдето идват, хората не са научили тези неща, това е нейна задача.

Научихте ли името на застреляното 17-годишно момче в гората край Монтана? Доколкото медиите споменават име, го назовават единствено като „Гошко“. Разбрахте ли кой е задържаният за убийството му, освен че се е занимавал с наркотици и е имал газов пистолет? Всъщност подобно представяне е по-професионално, отколкото изкарването на всички подробности за личността на задържания за смъртта на Маринова. Но проблемът е, че не поради професионализъм се спестяват детайлите, а защото животът на ромското дете не се смята за толкова важен, колкото този на етническата българка. Ром е, ерго е виновен. Затова и разследващите се захванаха да проверяват дали гората не е частна собственост и дали момчето не е сякло незаконно дървета.

Един от малкото човешки гласове беше на бившия съпруг на Виктория Маринова, цитиран от „Дневник“: „Аз бих искал да видя такъв отзвук за всяко едно човешко същество в беда. Без значение от пол, етнос или професия… И за циганчето в Монтана искам да видя такъв отзвук.

Остава въпросът дали точно от „такъв отзвук“ имаме нужда. Дали плъзгането по повърхността не задълбочава проблемите, вместо да помага за преодоляването им. Дали за пореден път пропускаме да забележим „слона в стаята“. Дали си даваме сметка, че начинът, по който говорим за една трагедия, разкрива що за хора сме.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Светла Енчева

Светла Енчева

Социоложка, журналистка, активистка в областта на човешките права, блогърка, свири лошо на бас. Най-добре се справя като свободен електрон. Вярва, че думите не отразяват, а променят реалността.