Когато няма кой да пази пазачите

През 1901 г. американският юрист Джон Уолш пише статия за компетентността, започвайки с бележката, че „няма друг термин в правото, чието правилно значение да е определяно по по-неубедителен начин“. Макар Уолш да посочва също така, че никоя друга дума не изисква по-строга дефиниция, и до днес в България изглежда объркващо какво точно представлява властта на точно определен орган да извършва определени действия и да взема решения.

Измерения на компетентността

Два съвсем пресни и привидно отдалечени примера дават ясна представа за проблема. В единия от тях президентът случайно се оказа обект на подслушване, допуснато по съвсем различна тема (разследване на дружество – доставчик на оръжие за Военното министерство), като главният прокурор Гешев съвсем спокойно разсея всякакви конспиративни теории с недвусмисленото си признание, че редът за допускане на използването на специални разузнавателни средства може да бъде преодолян по начин, който дори няма интелектуалния капацитет да се нарече „схема“.

В случая от ДАНС са изискали подслушване на разговори, без да минават по законоустановения ред

на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), с кристално ясната представа за какво разследване става дума, след което са изпратили подслушаните разговори като годни доказателствени средства по въпросното разследване. Очакваната следваща крачка след това признание дойде дни по-късно, когато беше обявено, че от ДАНС ще продължат да събират данни, очевидно по сходен процесуален ред и потенциално срещу всеки гражданин, във връзка с декларираната „ревизия на приватизацията“.

Другият пример е случаят на белгийското дружество „Бос Рентал“. Преди дни то спечели дело за близо един милион лева срещу… Върховния административен съд на България (ВАС), който е разгледал негов казус и е отсъдил, че няма право на приспадане на данъчен кредит. Реакцията на дружеството – иск срещу самия съд с твърдения за нарушение на европейското право и положителен резултат на втора инстанция – Софийски апелативен съд.

Из мотивите на съда може да се прочете, че макар спорът за правото на приспадане на данъчен кредит да е разрешен с окончателния съдебен акт на ВАС (и именно ВАС може да се произнася по въпросите на данъчното право), накърняването на европейското право е противоправно действие и самият Европейски съд е развил в практиката си, че подлежи на обезщетяване. Предстои обжалване и финално решение на Върховния касационен съд, но вече се появиха коментари как това решение също би могло да доведе до нова претенция за вреди в полза на изгубилата страна, ако следваме досегашната доминообразна логика.

Въпреки че първата история касае действията на разследващите органи и прокуратурата и има отчетлив политически привкус, докато втората би могла да разтърси само професионалната общност, и в двете ядрото на спора се изгражда около това

къде са границите на правомощията на държавните органи.

Въпрос, който в действителност подронва държавността по цялото ѝ протежение, а не само в областта на правосъдието – от най-дребните ежедневни случки на чиновници, които смятат, че вътрешните неписани правила могат да се ползват с приоритет пред ясно разписаните им законови права, до вечните дискусии за това на коя институция какви (и колко) въпроси да бъдат разпределени, така че да има равномерна натовареност, но и специализация по материя и бързина при обслужването на гражданите.

Правосъдието като издърпване на килима

Проблемът с компетентността на различни държавни институции показва, че упованието в демократични постижения като разделението на властите е хубаво нещо, но води до разочарования винаги когато има съмнения в хората на власт. В правото това упование си има много конкретен фетиш: случайното разпределение на делата. Всеки потопил се в нестихващата драма около „джуркането“ и белите хакери би си помислил, че демокрацията ни отне случайното разпределение, което е едва ли не изконен принцип на правораздаването.

Всъщност за случайно разпределение се говори едва в последните десет години,

откакто системата е въведена като част от ангажиментите на България към Европейския съюз. Липсата на случайно разпределение по-рано, и то при значително по-малък брой магистрати (тоест при повишен риск от неслучаен избор на съдия), никога не е раждала значимо недоволство по една проста причина. Издигането в култ на точно тази тема означава, че изначално липсва доверие, че съдиите решават еднакво сходните дела. Ако този по-дълбок принцип се спазваше, недостатъците на някакъв софтуер нямаше да се превърнат в знаме на „борбата за правосъдие“.

Ето защо не е странно и че в съдебната власт личността има значение до степен да се водят напрегнати боричкания за това кой точно съд ще бъде компетентен да гледа определени дела. В това отношение не е трудно да бъде открито оправданието за „джуркане“ на дела от един съд в друг по законодателен път.

Идеята за специализирано правосъдие е красива, защото няма как да бъде оборена – рационално е да се вярва, че във все по-усложнения свят на правото умението да се вземат решения изисква задълбаване в строго определена материя и не просто знания, а практически опит, за който се изисква специализация. Такава в крайна сметка е и тенденцията в „белия свят“. Но вместо да се правят специализирани търговски или данъчни съдилища, някой подсказа на управляващите още преди десетилетие, че могат да си отгледат съд в най-невралгичната област: организираната престъпност и корупцията.

Специализирано или извънредно правосъдие?

От откриването си през 2011 г. Специализираният наказателен съд (СпНС) стана още по-всеяден откъм видове дела, докато рамките на неговата компетентност се лашкат между бързането да се ремонтират закони и съучастническата дейност на Конституционния съд (КС). Последният такъв пример беше изменението на чл. 411а, ал. 4 на НПК от есента на 2019 г., с което

на Специализирания наказателен съд бяха възложени и делата, подсъдни на Европейската прокуратура.

Излишно е да се казва, че във вече утвърдената парламентарна традиция на ГЕРБ промяната беше прокарана през преходните разпоредби на Наказателния кодекс и без връзка със съвсем друг пакет изменения в него, а мотивите на вносителите трудно могат да бъдат определени като мотиви по същество, тъй като не отговарят на елементарните въпроси: защо именно СпНС, а не някой друг съд, и как престъпленията от компетентността на Европрокуратурата съответстват на досегашната компетентност на СпНС.

Макар че Европейската прокуратура звучи като новата надежда за спасение отвън, в проекта за създаване на тази институция и в Регламента за установяване на засилено сътрудничество се подчертава изрично, че

тя по-скоро ще координира и инициира, но няма да извършва разследвания на място,

а местните власти ще имат и други важни задачи, като предоставянето на доклади, обосноваващи евентуални злоупотреби с еврофондове. Рамката на дейността на Европрокуратурата налага тя да бъде сезирана от някого, който смята, че е компетентна за извършването на действия по разследване, а този някой очевидно ще има свобода на преценката.

Съдът има ключова роля в целия процес, тъй като съгласно чл. 42 от Регламента актовете на Европрокуратурата, съдържащи правни последици спрямо трети лица, подлежат на съдебен контрол от националния съд съобразно процедурите на неговото вътрешно право. В това отношение значението на българския съд за постигането на видими резултати от новата институция ще бъде много по-решаващо, отколкото например на Европейския съд.

До този момент КС се е произнасял с решения при самото създаване на СпНС, както и при изменението, даващо му право да се произнася и по т.нар. дела за корупция по високите етажи на властта. Едно от малкото сходства между двете решения е, че с тях се подпечатва законодателната воля, но същевременно логиката на първото от тях е преобърната и направо изоставена във второто.

Докато през 2011 г. КС излиза с решение, че Специализираният съд се превръща в извънреден (а това е изрично забранено от Конституцията), през 2018 г. това вече не е проблем – СпНС се „специализира“ и спрямо субектите, които могат да бъдат изправени пред него – депутати, магистрати и всички други, чиято съдба има непосредствено политическо значение и въздейства най-силно на общественото мнение (справка – тържествените декларации, че Нено Димов е първият арестуван действащ министър от десетилетия).

Дори този принцип обаче не е проведен докрай – престъпленията на въпросните лица са подсъдни на СпНС само ако фигурират в изрично изброен списък (най-общо казано, корупционни престъпления), докато други техни постъпки продължават да бъдат разглеждани пред Софийския градски съд. Или казано с думите на КС, „вариантите в специализираното правораздаване са разнообразни“.

Власт власт отприщва

Противно на написаното от Джон Уолш, компетентността може да бъде дефинирана чрез една лесноразбираема дума: власт. След време социолози и историци ще отбележат, че бруталната безогледност в упражняването и обсебването на правомощия не е останала несподелена, а напротив. Медийните закани на Гешев са съпроводени с все по-потискащи за индивидуалните права закони, разпищолването на поредния държавен регулатор – със съсипване на бизнеси, а самочувствието на държавата – с ниското самочувствие на нейните граждани.

Заглавна снимка: © Анастас Пунев