Когато светът си сменя кожата

Времето: някъде между 1886 и 1888 година. Мястото: унижената от Бисмарк и изолирана от Европа Франция. От републиканския либерален национализъм, родил се стотина години по-рано с Френската революция, е останало много малко; конструктивният период на този национализъм приключва след 1850 г., асимилиран от старите структури на монарси и земевладелци, за които е инструмент за постигане на лични политически цели. Във Франция витае само споменът за демократичните идеали на революционерите републиканци (макар и днес да обвързваме либерализма с демокрацията, те далеч не са еквиваленти). На тяхно място през 80-те години на ХIХ в. национализмът търси своята идентичност или като изолационизъм и реваншизъм, или като колониален експанзионизъм, който под маската на „цивилизоването“ търси икономическа облага.

Нещо повече: от 70-те години на ХIХ в. нататък Европа страда от тежка икономическа криза. Тя обаче е по-различна от селскостопанските кризи през 30-те или 40-те години, когато лошата реколта e била сред причините за недоимъка и избухването на революции, подхранвани от либералните среди. Новата криза носи първите белези на глобализацията и индустриализацията. Но и революции също не липсват: това е златната ера на печатната преса. Информацията е по-достъпна от всякога, а четирите най-популярни вестника във Франция могат да се похвалят с тираж от над милион екземпляра всеки. Съвременната политическа система се ражда вследствие на нарастващите възможности за пътуване и образование, на индустриализацията и нейните предизвикателства (например лошите условия на труд за работниците), на преселването на все повече хора от провинцията в градовете, както и на икономическите кризи и подеми. Тъй като все повече хора имат право на глас (разбира се, все още става въпрос единствено за мъже), се появяват масовите партии;

на мястото на благородниците и земевладелците се формира зародишът на съвременния идеологически спектър.

Тези феномени не протичат изолирано един от друг, напротив. Подобно на магнити, те се привличат или отблъскват. В тези бързо променящи се времена национализмът преминава от ляво вдясно; от идеята за народа, за гражданите като суверен, за националната идея като обединяваща и съзидателна – към националното като превъзходство и омраза към другия, чуждия. Кулминацията, разбира се, е печално позната на всички: две световни войни, милиони загинали. Последствията продължаваме да живеем и днес, макар и често да не си даваме сметка за това.

Но нека за секунда надникнем отново в тази Франция в залеза на ХIХ в. Интелектуалци и политически фигури като Шарл Морас и генерал Жорж Буланже смятат, че Републиката е предала Родината. Отговорът на проблемите на настоящето според тях се намира в миналото: нужно е завръщане към традиционните френски ценности – централизираната власт на абсолютната монархия и морално изкупление на греховете с помощта на Католическата църква. Морас (четен в наши дни между другото не от кого да е, а от идеолога на „културната война“ на алт-райта Стивън Банън) смята, че френската нация е под заплаха от четири страни: протестантите, франкмасоните, евреите и чужденците. Струва си да се спомене, че от другата страна на границата Бисмарк води война с католиците с подобни аргументи.

Генерал Буланже пък е в центъра на вероятно един от първите култове на личността в съвременната епоха. Популярността на „генерал Реванш“, както го наричат, му коства поста на военен министър. Въпреки това той продължава да се радва на подкрепата на работниците, монархистите и католиците в малките и големите градове; държавата е опасно близо до преврат и диктатура през 1889-та. Провалът на пуча се дължи колкото на неорганизираността на Буланже, толкова и на факта, че политическото статукво се обединява в общ фронт, ужасено от популярността на генерала сред масите. Процесът обаче е факт: кризата, експлоатирането на националистическите идеи от страна на пресата с цел големи тиражи, както и политизирането на сериозен брой хора могат напълно да сринат установените механизми.

Превъртаме напред към края на второто десетилетие на ХХI в. В рамките на двайсетина години начинът, по който комуникираме със света, се е променил из основи.

Подбираме новините според предпочитанията си за това как би трябвало да изглежда реалността, удобно забравяйки, че човешката ни природа винаги пречупва събитията през призмата на емоциите и убежденията ни. Вместо вестници и списания консумираме далеч по-фино от психологическа гледна точка съдържание: то мига, невинно и шарено, докато държи юздите на допамина, серотонина и адреналина, правейки ни по-скоро зависими, отколкото информирани. Пътуваме все по-бързо и навсякъде, ала сме все по-отдалечени един от друг, затворени в реален и виртуален сапунен мехур, в чиито стени се отразяват себеподобните, с които избираме да общуваме. Блокирането на инакомислието е рефлекс, бутонът – или на един клик разстояние, или посредством агресия там, където липсват аргументи в реалността. След края на двуполюсната епоха на Студената война ни е все по-трудно да живеем в многополюсен свят, в който разделенията са по-скоро идеологически, отколкото национални. Към този коктейл се прибавят нестабилен пазар на труда, израждане на икономиката в олигополи в световен план и климатична криза.

Традиционно протестиращата Франция е разтърсвана от необичайни бунтове, зародили се в социалните мрежи; синдикатите пък се борят за опазване на държавата на всеобщото благоденствие, без да признават, че обезопасителните механизми на социалната политика често са употребявани злонамерено – включително от самите тях, и в известна степен забавят така нужния прогрес в определени сектори. Във Великобритания на Брекзит – апотеоз на съвременния национализъм и изолационизъм, Работническата партия претърпя най-тежката си загуба от 1935 г. насам. Френските традиционни ляво и дясно бяха сринати с победата на Еманюел Макрон през 2017 г. (негова реална опозиция в момента е крайнодясното на Льо Пен, ако се придържаме към статистиката), а крайнодясното е във възход в цяла Европа. Симбиозата на политика и бизнес в САЩ, започнала през 70-те години на ХХ в., достига невиждани размери; както американците, така и французите заявяват рекордни нива на недоверие към политическата система.

Възраждането на крайния национализъм, инструментализиран от популистите през последните десетина години, не означава по-силна национална държава.

Напротив – разделенията и неравенствата продължават да се задълбочават в развитите страни, а икономическите и политическите проблеми остават неразрешени в основата си. В най-добрия случай се лекуват симптоми, а в най-лошия врагоманията скрива истинските виновници за несигурността и влошаващите се условия на живот, поставяйки на тяхно място най-слабите. На международната сцена декларациите и преговорите си остават символични, а престъпването на граници, смятани някога за червени линии, се превръща в ежедневие. Причината за липса на значими пробиви в международните отношения през последното десетилетие е именно отсъствието на националната държава (забележете, не националистическата), която е градивна единица за мултилатерализма. Когато тя е сведена до кампаниен слоган с цел концентрация на власт и когато реалните проблеми се отричат и вниманието се отклонява в името на консолидацията на тази власт, независимо дали става дума за политика или петрол – в крайна сметка всички губят поравно.

Всички признаци сочат, че се намираме в навечерието на огромна еволюция в политическата и социалната структура. Болежките на ХХI в. няма как да бъдат лекувани с церове от предходните столетия.

Трусовете в политическите системи на най-старите демокрации в света са индикатор за това. Как ще изглежда светът на бъдещето? Такъв въпрос са си задавали философи, дипломати, политолози и историци от ранга на Хенри Кисинджър, Самюел Хънтингтън, Бенджамин Барбър, Ювал Ноа Харари и други. Световете, рисувани от тях, имат нещо общо помежду си: всички те са невероятно сложни и многопластови, а пълното идентифициране с национализма не е достатъчно, за да отрази тези натрупвания. Напротив – те са съвкупност от история, идеология, политически „ген“ и културна идентичност. Последните трудно се затварят в граници; същевременно държавата като структура е единствената, която може да ги осмисли и насочи в положителна посока, поне засега.

Разбира се, подобни промени пораждат страх. У едни това е страхът от новото, независимо дали става въпрос за хора или традиции, политики или професии: страх от онези, чийто език не разбираме; страх за сигурността ни, за сигурността на близките ни; страх, че занаятът ни вече е ненужен, че самите ние сме отхвърлени от света. За други това е страхът, че човешката слабост коства невинни животи, независимо дали говорим за безкрайни военни конфликти, или за давещи се бежанци в Средиземноморието; че ценности като свободата, солидарността и толерантността ще бъдат погубени в името на авторитарна сигурност; че хладнокръвието на времето, нужно за вземане на реални решения за човешкото бъдеще, ще отстъпи пред простотата на агресивната първичност, която ще го погуби.

Само глупаците не се тревожат.

Ако останем верни на архетипните символи, светът е змия, захапала опашката си – уроборос. Историците доказват неговото съществуване с огромно количество данни, които ни показват цикличността на историята, нейния привиден кръговрат. Надеждата е в пътуването през измеренията: кръгът е кръг само в двуизмерната вселена – в триизмерната реалност е вероятно да се окаже спирала. Изправени пред поредния цикъл на промяна, имаме шанс за друга колективна реакция, ако си спомним уроците на миналото.

Какво да правим, когато светът сменя кожата си? Както е казал Оруел, най-успешният начин да унищожиш хората е да отречеш и заличиш собственото им разбиране за миналото. Като за начало – да не допускаме забравата и страха. После, по Твен, да си спомним, че историята не се повтаря, но се римува. От нас зависи каква ще е римата.

Заглавна илюстрация: Уроборос, изобразен в началото на ХVII в. от Майкъл Майер – лекар, алхимик и съветник на римския император Рудолф II. Източник: Wikimedia