Престъпление и оправдание, или колко ни струват прокурорските грешки

Над 5 млн. лв. е платил българският данъкоплатец през 2018 г. за влезлите в сила осъдителни решения срещу прокуратурата. През 2017 г. сумата е била близо 4,4 млн. За сравнение: 4 млн. лв. е бюджетът на Държавната опера в Стара Загора за 2019 г., толкова струва ремонтът на пътната инфраструктура в Добрич, както и ремонтът на храм-паметника „Св. Александър Невски“, а във Велинград за същата сума се строят социални жилища.

За последните десет години сумата, която българите плащат за незаконосъобразни действия на обвинението, е набъбнала значително – през 2010 г. тя е около 1 млн. лв. За осемте години, изминали оттогава, гражданите са платили близо 26 млн. лв. за обезщетения по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Това показва справка в докладите за прилагането на закона и за дейността на прокуратурата и на разследващите органи, изготвяни от самия главен прокурор.

Според специалисти причините за този ръст са две: привличане на лица без достатъчно доказателства за тяхното участие в престъпление, което на свой ред може да се дължи както на прокурорски грешки, така и на образуване на поръчкови производства; и повишаване на компетентността на самите адвокати, що се отнася до воденето на подобни производства.

За цената на ареста, когато се превърне в шоу

На 1 април 2010 г. група мъже с черни маски на главите и якета, на които с бели букви пише МВР НСБОП (Национална служба за борба с организираната престъпност), изкачват стълбите на Военна болница, за да търсят бившия военен министър Николай Цонев – в част от съвместна операция между ДАНС, МВР, Националната следствена служба и Софийската градска прокуратура. Става въпрос за подкуп, казват властите. Мъжете влизат в Клиниката по оториноларингология, откъдето според документите малко по-рано Николай Цонев е изписан след операция на носната преграда. Цонев говори по телефона. „Остави телефона! Ръцете горе! Не мърдай! Белезници!“ Случващото се изглежда като нискобюджетна продукция на Боливуд.

Но не става въпрос за първоаприлска шега, а за съвсем сериозна акция. „Г-н Цонев, ще бъдете обвинен… имате право да мълчите. Ще бъдете обвинен в престъпление корупционно, тъй като сте си абсолютен престъпник… Колеги, като към всеки един престъпник, както трябва – долу на земята!“, чува се гласът на заместник градския прокурор Роман Василев зад камера. Отговаря му твърде ентусиазиран служител: „Разбрано! На колене! На колене!“ Следва насочване на оръжие към тила на Цонев, а на въпрос от негова страна какво престъпление е извършил, отговорът е „Гледай надолу!“. След това е ред на медиите да раздухат станалото – видеоматериалът е предоставен на всички журналисти, докато различни лица от прокуратурата говорят за доблест и успех. Формулата работи безотказно.

В нея обаче има едно финално уравнение, което често убягва на избирателите, следящи в захлас подобни „акции“ пред екраните у дома. А именно – арестът не е краят на един процес срещу дадено лице, а едва неговото начало. В Конституцията на Република България изрично е посочено, че „всеки има право на адвокатска защита от момента на задържането му или на привличането му като обвиняем“ (чл. 30, ал. 4), както и че „обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда“ (чл. 31, ал. 3). Същото се гарантира от Хартата на основните права на Европейския съюз (чл. 48).

През ноември 2018 г. става ясно, че шоуто „Цонев“ струва на българските данъкоплатци 100 000 лв. Делото за подкуп, по което „абсолютният престъпник“ е оправдан окончателно още през 2015 г., е фиаско. Софийският апелативен съд заявява, че причинените на Цонев вреди значително надхвърлят обичайните по други подобни дела.

Игра за общественото мнение

В доклада на главния прокурор Сотир Цацаров от 2018 г. се казва, че преобладаващият дял от осъдителните съдебни решения по ЗОДОВ съставляват именно случаи на незаконно обвинение. Докладът гласи още, че „професионалната квалификация на прокурорите от първоинстанционните прокуратури трябва да бъде повишена, за да се сведат до минимум неоснователните обвинения“.

Важно е да се отбележи, че осъдителните решения по ЗОДОВ не са единствено казуси на „невинните“ срещу „лошите“. Дори в случаи, когато законът е на страната на обвинението, некомпетентността при образуване и водене на производство изиграва своята роля.

Изрично се подчертава и необходимостта говорителите на прокуратурите, прокурорите и административните ръководители „внимателно да преценяват в кои случаи и каква информация за разследването да предоставят публично, с оглед презумпцията за невиновност и правата на лицето, срещу което се упражнява наказателна репресия“. Това важи особено в случаите, които са обект на силен обществен интерес.

Макар тези препоръки да се откриват в не един доклад на Сотир Цацаров, очевидно тяхното изпълняване затруднява прокуратурата, тъй като осъдителните решения срещу нея, както и обезщетенията, които държавата плаща, нарастват. Остава само да гадаем дали това е причината в последните два доклада – за 2017 г. и 2018 г. – да липсва точната сума на изплатените обезщетения, която иначе присъства в повечето доклади за последните десет години. Когато изискахме сумите по Закона за достъп до обществена информация, стана ясно, че те надвишават в пъти присъдените обезщетения през последните няколко години.

В решението на Върховния касационен съд от 2015 г., което оправдава Цонев и другите двама подсъдими – Петър Сантиров и Тенчо Попов, се казва, че делото е „емблематичен пример за провокация към подкуп“, инсценирана и проведена от тогавашния следовател Петьо Петров. Кому е нужно?

Със сигурност в действията на прокурори, разследващи органи и съд има огромна доза грешки и некомпетентност, която се дължи на дефицити по цялата верига на системата – от образование до работна етика и натиск от страна на самата система. Ала специално публичните акции имат и друго обяснение – бухалка срещу неудобните и/или лесен инструмент за трупане на точки за властта. Те смачкват репутацията на нарочените лица, уронват достойнството и често водят до пълен кариерен срив за първите, а вторите бързо се издигат в очите на избирателите.

Арестът на Николай Цонев е част от „кръстените акции“ на Цветан Цветанов, който по това време е министър на вътрешните работи. Журналистите тогава проявяват хумор и именуват видеата от арестите „МВР пикчърс“. Цената им днес възлиза на над 1,6 млн. лв.

Тъй като престъплението е много по-шумно пропагандирано от оправданието, в играта за общественото мнение има значение само първата фаза. Месец след ареста на Цонев Цветан Цветанов задминава по рейтинг дори вожда Борисов. А народът? Народът помни арестите, но надали знае колко са осъдените. Или точно колко му е струвал билетът за цирка.

Всяко чудо за три дни

Паметта е къса, независимо дали става дума за казуса с „бебето във фризера“, когато отново Цветан Цветанов си позволи да раздава присъди от трибуната на Народното събрание, а медиите нарекоха лекарите „убийци“; или съсипването на бизнес в случая с дружеството „Голд Лизинг“, което впоследствие осъди прокуратурата за над 800 000 лв. Последният случай беше част от така нареченото разследване „Големият октопод“, което завърши с прекратяване на наказателното производство, тъй като прокуратурата не успя да внесе обвинителен акт. Друга зрелищна операция от 2010 г. – „Медузите“, коства на данъкоплатците общо 90 000 евро, определени от Европейския съд по правата на човека в Страсбург в осъдителното му решение срещу България.

Проблемът е както в действията на прокуратурата, така и в криворазбраната представа на българското общество за това какво означава правосъдие и функционираща независима съдебна система. Уморени от беззаконие и произвол, българите с удоволствие съпреживяват зрелищните акции пред телевизорите, по време на които „лошите“ са унизително наказвани от силната ръка на закона. Виновният трябва да си понесе унижението, считат всички. Ала това, че виновният става виновен само с присъда, е твърде сложно и удобно пропускано. Къде по-лесносмилаемо е първичното риалити правосъдие, което обаче е символ на същия произвол и некомпетентност, които хранят колективното недоволство.

Шоуто трябва да продължи

Отново през април, но през 2018 г., в центъра на София по обвинение за подкуп е арестувана кметицата на столичния квартал „Младост“ Десислава Иванчева, която стои с часове пред камерите на медиите, а доказателства се събират в отсъствието на адвокат. От bTV лаконично отбелязват ден по-късно, че „в последните години за такива арести България е осъдена повече от пет пъти в Страсбург“.

През януари т.г. Петко Дюлгеров, подсъдим за посредничеството при предаването на подкупа, се отказва от показанията си и твърди, че те са дадени под натиск. Вероятният нов главен прокурор Иван Гешев заяви, че това е най-големият случай на заловен подкуп в България, докато Държавният департамент на САЩ го посочи като пример за полицейско насилие и унизителен арест. В момента Иванчева е под домашен арест, докато обжалва присъдата от 20 години затвор. Около случая остават множество въпросителни.

Обект на обществено внимание в момента е и „ТАД Груп“, чиито собственик (който е и учредител на ГЕРБ), търговски директор и служител са основни заподозрени лица за теча на данни от системата на НАП, станал известен като #НАПлийкс. Прокуратурата периодично „пуска“ доказателства на медиите, а бърз поглед към тях показва, че представянето на случая често е далеч от етиката. Както при Десислава Иванчева, и тук не можем да коментираме събитията преди окончателното решение на съда. Но няма как да ги следим, без да получаваме дежавю.

Предвид горчивия опит, прокуратурата и разследващите органи би трябвало да са много внимателни в разиграването на престъпление и наказание пред медиите и обществото. Дори да предстои (макар и номинално) избор на нов главен прокурор. Защото тази стратегия често завършва като престъпление и оправдание. А традиционно оставки няма.

Сумата расте и е за наша сметка. Докога? Вероятно докато се научим да помним и да изискваме реално правосъдие вместо правосъдие в риалити формат.

Заглавна снимка: Apostoloff / Wikimedia