Здравей, Нева!

Още преди да стигна края на последната тема разговор, ме нападнаха с усещане за неотложност и мен едни въпроси за думите и мълчанието, действието и бездействието… Много често ми се случва напоследък дълбоко да се възмутя. И все по-трудно ми става да си замълча, „да преброя до 10“ и да бъда „политически коректна“. Може би е свързано с това, че всеки момент ще навърша 30 и като млад и мислещ човек чувствам нужда да реагирам, да изговоря неща, за които е прието да се мълчи, да отстоявам ценностите си, да предложа някоя смела идея и да я осъществя и т.н. И най-хубавото е, че усещам как има значение, че съм тук (работя в провинцията), виждам резултатите от работата си и това ми носи всичкия смисъл на света.

Често обаче се сблъсквам с някоя стена – „не може“, „няма как да стане“, „тука е така“… И имам едно много тъжно усещане, че значителна част от предишните поколения, не едно или две, са мълчали, когато са били на 30, пък после са вдигнали рамене, пратили са децата в чужбина, понаместили са се удобно и са се приготвили да мрат. Та съм в искрено недоумение… Как така изборът е мълчание? Как се живее живот без съвест? Все си мисля, че аз по-скоро бих умряла, отколкото сама да сложа тухла в стената, която ми пречи да мина… Но понякога ме хваща страх дали тези „изгубени души“ някога не са били като мен?…

И още нещо се чудя… повечето хора веднага биха казали, че такава ни е държавата, и без да се замислят, биха ме изгонили и мен надалеч. Случва се да отговарям на въпроси като „Какво правиш още тука, няма ли вече да заминаваш нанякъде?“ или да получа направо заповедното „Не ти е тука мястото, заминавай, докато си млада!“. Имаш ли обяснение за това? Защо?

Много мрачно звучи сега, като препрочитам. Подтикът ми да ти пиша обаче беше озадачаващо силен и спонтанен, затова все пак ще изпратя писмото. В моя защита ще кажа, че това е временно настроение.

Калина

Мила Калина, много се радвам на твоя подтик и благодаря, че си избрала по-трудоемкия път, а именно – да ми пишеш. Понеже с малко казваш много, ответният ми подтик е да започна от три места едновременно… което и ще направя.

Човешките сълзи

са различни по състав според това дали се проливат по команда от мозъка (емоция), или заради външен дразнител (нарязан лук например), но при всички положения са необходими. Мълчанието сигурно също е различно по състав, ако занемееш от възторг, ако стискаш зъби от болка, ако си хапеш езика, за да не издадеш приятел, или се правиш, че те няма, когато издевателстват над някого. И макар да съм убедена, че не всяко мълчание е необходимо, не бих бързала да отсъдя кое е хубаво и кое – лошо. Ами ако възторгът е на Нерон пред горящия Рим, а стискането на зъби – заради болка, която си причиняваме сами? Какво, колко и кога да се каже или не, са подвъпроси на голямото питане за смисъла на живота и са до човека, момента и средата – нямат окончателни отговори.

Мълчанието е злато, ако нямаш ясна представа за ситуацията и не можеш да я подобриш с адекватно включване. Но всеки психолог ще потвърди, че мълчанието е отрова, ако трябва да се градят връзки и да се модулират заварени отношения – от семейството и работата до международната търговия и дипломацията: няма как да съществуваш, ако не формулираш кой си, какво искаш, какво предлагаш, какво те радва. В Библията светът започва със словото и то е Бог, а „мълчание“ се използва като синоним на „смърт“. В науката словото (езикът) определя човека като такъв – без четене, писане и преговори той е обречен да бъде статист дори в собствената си история. Но да живееш и да участваш е колкото привилегия, толкова и бреме, та аз отново не бих бързала да отсъдя кое е хубаво и кое – лошо.

Тези, които обикновено бързат, са децата. Затова и когато всички мълчат угодливо в приказката, едно дете извиква: „Царят е гол!“ и събаря статуквото. Сещам се обаче и за случката с петокласника, която разказва Примо Леви, един от най-разумните гласове на ХХ век, химик по професия, бивш лагерист в Аушвиц, мъдрец. Леви отива в едно училище да говори за нечовешките изпитания в лагера и за човешката природа, направила ги възможни, а накрая едно будно дете взема думата, пита го защо не е избягал, чертае му схема как това е можело да стане, и му препоръчва следващия път да действа по-умно.

В уютна ситуация е лесно да се вземат решения от името на хора, чиито страдания не сме способни дори да си представим. Забавно е през 2019-та да се шегуваме с феминистките например, нищо че ако не си бяха залагали главите през последния век, нямаше да ни е до шеги. И е възможно сега, когато само рядко и заобиколно ме унижават заради моята принадлежност към определени малцинства (източноевропейка, разведена, физически нееднаква с „нормалния“ модел), дори аз понякога да възприемам „политическата коректност“ като синоним на лицемерие вместо като нещото, което е: инструмент за опазване на по-слабия…

„Методичен, ежедневен героизъм“

проповядва футуристът Филипо Томазо Маринети преди век. И в стотиците манифести, които пише и публикува със своите съмишленици между двете световни войни, за да громи миналото в полза на някакво атлетично, механизирано и милитаризирано бъдеще, въпросният „ежедневен героизъм“ се появява редовно. Мислила съм го много не само защото дипломната ми работа беше за футуристите, а и защото това ми се вижда едно от най-нереалистичните им искания.

Защо жената, дето я бият, просто не си тръгне? Защо детето, на което посягат, просто не иде в полицията? Защо мъжът, когото унижават в службата му, просто не се изправи да каже какво не е наред? Защо интровертът просто не се престраши да общува? Защо лагеристите във всички извратени режими просто не въстанат срещу надзирателите си? Защо родените в гетото просто не се изучат и не се хванат на хубава работа? Защо хората просто не престанат да се държат безотговорно и не започнат да се образоват, да гласуват информирано, да доброволстват? Защо просто не престанем да унищожаваме планетата? Защото дори да е наложително, не е просто.

Аз съм поколение по-голяма от теб и също минах през фазата (ще видиш, че е фаза) на: добре де, предните поколения защо така са забатачили нещата? Защото не е просто. Първо си дете и светът е отговорен за теб, докато се мъчиш да го разбереш и да си намериш мястото. После изневиделица осъзнаваш, че ти си светът и носиш всякакви отговорности, само дето, ако идваш от дисфункционална общност, нямаш идея как да ги упражняваш. Нашите родители са от затвора на тоталитаризма, моето поколение – от калния хаос на 90-те. Участвали сме в купища нередности, без въобще да си дадем сметка колко са нередни, камо ли да подозираме за изход – и това е само едно от многото обстоятелства, които следва да се отчетат. Единствените живи българи, отгледани в що-годе свободни и неистерични обстоятелства, сте вие, хората под 30. Променяйте, правете по-доброто, избирайте смело. Но ако не знаете как или не смогвате, аз не бих бързала да се разсърдя.

В един силен като бомба текст Веселина Седларска каза веднъж, че България не е място, а местопрестъпление. Това е факт и той е на общата ни сметка, все едно кой колко ял и пил: родени сме с бремето му, остава да го осмислим и надживеем. Но не е просто. И точно както никого не бих винила, че не е ежедневно героичен, така и никого не виня, че не е вдигнал революция, че изпада в паника пред промените, че не вярва в почтеността на политиците и в своята значимост за света. Или че не избира саможертвата на родна почва, ако има шанс да изживее единствения си живот по-спокойно зад граница (що за вина е да разполагаш със себе си?). В интервю по повод „Мълчанието на другите“ – филм за последиците от франкизма, плашещо приложим и към нашите условия – режисьорката Алмудена Караседо каза по повод бавното асимилиране на травмите: „След годините страдание на хората им се живееше.“ Разбирам.

С всичко дотук не искам да ти кажа: и това става, и онова е ОК, и всичко самò ще се нареди. Нито ще се нареди самò, нито всякак бива. Но обстоятелствата са нюансирани и насред тяхната многотия най-важното е да си избистриш ти коя си, къде си и какво и доколко си струва да правиш оттам… Блазе ти, че се занимаваш с нещо, което те удовлетворява. Значи няма какво да търсиш другаде – работата, която ти храни душата и не убива тялото ти от глад, е най-доброто местопребиваване. Ако обаче решиш да търсиш другаде, ти си си господар. Ако възмущението ти е дълбоко, брой до 10, за да си поемеш дъх, и говорѝ, Калина. Говорѝ, за да те чуят и да ги чуеш, и има много сериозна вероятност нещо да се промени, дори да не е за теб лично, а за тези от следващото поколение. А на ужасяващото „Тука е така“, което не е просто констатация, а закана за още от същото, кажи: „Да, ама не.“

Това за младите, които могат, но не умеят, и старите, които умеят, но не могат, е виц. Има хора, които искат, могат и цял живот прокарват път за себе си и за другите. Има млади циници и стари ентусиасти. На всяка възраст се намират глупаци, които мечтаят за всеобщо оглупяване, и добряци, които не знаят къде им е далакът, но гостоприемно отварят сърцето си. Хората зреят с различно темпо – едни стигат до активност на възраст, на която втори се оттеглят, докато трети се намесват веднъж, но в най-точния момент. Разучи себе си, виж къде си приложима, приложи се толкова всеотдайно, колкото можеш да понесеш, и бъди уверена, че така след 30 или 40 години няма да си се превърнала в нещо, което сега те ужасява. Участието в живота е като брашното в хляба – основна съставка. Но струва ми се, и то като брашното трябва да е „колкото поеме“: според даденостите. Виж колко смяташ, че си длъжна да кажеш и да сториш, за да си в мир със себе си, и направи колкото успееш.

„Бели стени – ням народ“

е надпис със спрей, който съм виждала по сгради в Испания и Португалия. Опитах да издиря кога и къде се е появил за първи път, но не успях: най-ранното споменаване, на което попаднах, е във връзка с Революцията на карамфилите през 70-те. Смисълът: градските стени без графити са сред най-явните симптоми на диктатурата, която не понася нито изблиците на спонтанна индивидуалност, нито несъгласуваните с нея покани за разговор. Твоето „тухла в стената“ неизбежно ме препрати към музиката, откъдето стигнах до „думите на пророците са написани по стените на метрото“ и се сетих с какво искам да завърша. Три момента от последните години, в които нечие младо мислене в България ме е карало да се разсмея, да си кажа: „Фиииу, браво!“ и да разправям със задоволство на приятелите си от чужбина; три арт акции под открито небе с политическо съдържание, които за мен са от една порода: ангажирани и иронични, безкрайно красноречиви, макар и всъщност безмълвни.

През 2011 г. Румяна Кирова, млада правистка, живяла в чужбина, минава пред Софийската джамия, където едни хора се молят, а други шумно се опитват да осквернят изживяването им от разположена наблизо кола (за техните зулуми по-късно България беше осъдена в Страсбург). Омерзена от идиотизма на гледката, жената се отбива в Халите, купува яйца и започва да ги мята по колата на грубияните. Полицай ѝ взема последните две, тя възразява, че са ѝ за лично ползване, той ги връща, тя хвърля и тях по колата, полицаят разочаровано пита защо така, тя отговаря: „А за какво съм ги купила?“ Елегантна работа.

Пак през 2011 г. една юнска сутрин Паметникът на съветската армия – най-щръкналият монумент в столицата, издигнат десетина години след предизвикания от СССР преврат в България – осъмна нашарен със спрейове. Концептуално осъвременен, „преведен“ в духа на времето от групата Distructive Creation. Анонимните сиви герои на войнолюбивото соцвъображение от едната страна на Паметника се оказаха преобразени в американски свръхгерои: уродливи в своята инфантилност и красиви в ярката си утопичност символи на личната свобода. Спокойно може да се каже, че откакто Студената война свърши, нищо, свързано с България, не е предизвиквало подобен жив интерес зад граница, колкото трансформациите на паметника.

През 2013 г. Гери Георгиева, българска артистка във Великобритания, изтанцува Single Ladies с точните движения на Бионсе, но без музика и с родопска носия върху планински сняг. Клипът пожъна симпатия по света и очакваните смесени реакции в България, където някои се потресоха, че „тука не е така“. Ами не е, както е било, и няма да бъде, слава богу, а ако младите хора си търсят идентичността, като събират каквото обичат, вместо да избират между едното и другото, толкова по-добре.

Заглавно изображение: „Пейзажни силови линии + усещане за аметист“, Джакомо Бала, 1918 г. (Национална галерия за модерно и съвременно изкуство, Рим)

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.