Колумбия, похитена от мафията

Преди два месеца правителството на Иван Дуке се зае да прокара данъчна реформа – от редовите граждани да се взема повече, уж за да се възстанови икономически страната, която гладува в резултат от лошото управление на пандемичната криза. В същото време правителството лансира идеята с държавни пари да се измъкнат от финансово затруднение големи компании, като самолетната „Авианка“ (в чиято управа е сестрата на Дуке), предложи реформа и в здравеопазването, посредством която обществената услуга да се превърне в бизнес за едри доставчици, и взе ред други решения, ощетяващи и обричащи на бедност средната класа и всички под нея.

В отговор на тези мерки на 28 април народът рискува здравето си и въпреки COVID-19 излезе по улиците на мирен протест. В многолюдните шествия бързо се внедриха вандали – много от тях пратени от гореспоменатото правителство, за да дискредитират легитимното несъгласие на хората. Тогава кукловодът на политическата и военната власт в страната, бившият президент Алваро Урибе Велес, лидер на партията на настоящия държавен глава (и човек с потвърдени връзки с наркотрафика, задържан миналата година по нареждане на Върховния съд за подкупване на свидетели, но освободен по-късно от Прокуратурата), използва профила си в Twitter, за да насъска полицията срещу протестиращите. Прякото следствие от туита му дотук са близо 50 убити, над 2300 сигнала за полицейско насилие и неуточнен брой изчезнали – между 540 и 980 души, за които не се знае къде са. До днес, четвъртък, 20 май, когато пиша тези редове, има и 20 документирани случая на сексуално насилие от страна на органите на реда срещу участнички в протестите. И въпреки че Twitter премахна призива на Урибе, полицията и въоръжените сили вече бяха прочели повелята на онзи, когото смятат за свой естествен началник, и оттогава агресията не спира.

Няма начин за тези безчинства да се оплачем на колумбийската държава, понеже през последните три години институциите, които регулират дейността на правителството – Прокуратурата, Инспекторатът, омбудсманът, Гражданският регистър и дори правораздавателните органи, предвидени да вземат отношение, – бяха завзети от управляващата партия „Демократичен център“. Днес, след 23 дни на протести, страната е почти парализирана и ресурсите започват да не достигат, а единственият отговор „отгоре“ са репресиите. Злоупотребите със сила от страна на държавата са все по-брутални, а Дуке и неговият кабинет не изглежда да ги е еня нито за човешките права, нито за ангажиментите, поети към международната общност и системата на ООН за постигане на мир в страната.

През 2016 г. тогавашният президент Хуан Мануел Сантос подписа мирен договор с партизаните от Въоръжените революционни сили на Колумбия (ФАРК), за да се сложи край на вътрешния въоръжен конфликт, продължил повече от 50 години. Следващото правителство обаче започна всячески да нарушава споразумението – от мига, в който урибизмът се върна на власт в лицето на Дуке и елиминира прогресивния кандидат Густаво Петро чрез финансирана от наркотрафика изборна измама. (Сега управляващите обвиняват Петро, че той подстрекава националната блокада, макар за повечето наблюдатели да е очевидно, че тя е едно многолюдно, хоризонтално и спонтанно движение.)

Но хората съзнават какво става. Откакто партизаните се демобилизираха, си дадохме сметка, че най-големите ни национални проблеми са повсеместната корупция и „наркозависимата“ икономика, както и че урибизмът е сериозно обвързан с мафията зад трафика на дрога. Уморени сме от социалното неравенство (според Световната банка Колумбия е държавата с най-остро изразено неравенство в Латинска Америка, с неспасяеми пробойни в здравеопазването и образованието), от мизерията и глада, които се задълбочиха от март 2020-та, когато беше обявена пандемията. Протестите вече свалиха двама министри (финансовия – Алберто Караскиля, който именно представи спорния проект за данъчна реформа, и Клаудия Блум, министърката на външните работи), но това нито спря, нито успокои онези, които храбро заемат улиците – повечето колумбийци вече са в положение, в което не им остава нищо за губене: ако не ги убие вирусът, ще ги убие гладът или държавните куршуми.

Протестите са из цяла Колумбия, особено в големите и средните градове, макар че отзвукът им се усеща и в по-малките общини и селските райони. Миналата седмица градовете, които пострадаха най-лошо от ударите на полицията, бяха Кали и Попаян, административните центрове на два от югозападните департаменти. Кали се характеризира с едни от най-високите показатели за бедност и с голям дял на черното население – мизерстващо и страдащо от сериозно социално изключване. Попаян пък е главен град на територия, която е арена на вековен аграрен конфликт между многочисленото коренно население, изтласкано в зони, невинаги подходящи за обработка [ресгуардос, на практика резервати – б.пр.], и елит от бели земевладелци, които произлизат от някогашните едри експлоататори и притежават най-плодородните участъци. В тези два града и департаменти етническите малцинства съумяха да окажат сериозна съпротива на опитите за навлизане на различните въоръжени формации (било държавни, партизански или на наркотрафиканти). И е наистина лошо, че сега правителството на Дуке насърчава гражданите от заможното съсловие, оцапани от трафика на дрога, да нападат протестиращите. Тази лумпенбуржоазия първо се похвали, че разполага с арсенал от 25 000 оръжия, за да смаже недоволните, а после показа, че не лъже, като пусна през Кали ескадрони от невоенни с автомати в скъпи бели джипове „Тойота“ (които вече вдъхват ужас, където и да се появят).

Както може да се очаква от една страна, чийто най-голям източник на приходи е от трафика на дрога, медиите в Колумбия също са под властта на наркоправителството. Най-известните журналисти и шефовете на големите медии доброволно прегръщат официалната версия за събитията, която се старае да вижда в протестите единствено прояви на вандализъм и ексцесии. Но истината е съвършено различна: има хиляди видеоматериали, които доказват както че в шествията се промъкват цивилни полицаи, така и че властите мачкат с неподобаващо ожесточение – с куршуми, газ и гранати – едни хора, които могат да се защитят само с камъни. Едни хора, които не проумяват как насред пандемията миналата година, докато на тях им се налагаше да овесват червени парцали по прозорците си, за да покажат, че живеещите вътре нямат достатъчно храна, правителството на Дуке е купувало в чужбина огромен арсенал (най-големият разход за военно оборудване в Южна Америка през 2020 г. след Бразилия на Болсонаро), включващ бронираните бойни машини, пуснати в употреба в момента и снабдени с „несмъртоносното“ оръжие за борба с размириците „Венъм“ – изключително скъпа автоматична хвъргачка на кухи цилиндри, които вече убиха неколцина по нашите улици. За финансиране на това по-специализирано насилие ли ни беше нужна данъчна реформа? Макар и списъкът с нарушенията срещу човешките права на тези сили на колумбийската държава да е дълъг и явен, страните от Първия свят не изглежда да се трогват особено, докато ги зареждат с оръжия и муниции.

Президентът Дуке (р. 1976), най-младият в по-новата история на Колумбия (посочен лично от крайнодесния лидер Урибе – по същество големия виновник за насилието, което преживяваме), не умее да общува и е съвършено неспособен да установи връзка с младите хора. Той и неговият кабинет предпочетоха твърдоглаво да прегазят недоволството, вместо да го обсъдят. И до момента не са взели никакви мерки, за да облекчат все по-катастрофалното положение с изхранването, здравеопазването и трудовата заетост на колумбийците. Което само подклажда ненавистта и възмущението на огромна част от населението: популярността на Дуке не стигаше и 30% в официалните допитвания дни преди началото на националната блокада. И несъмнено продължава да пада. Убеден, че ще успее да разсее масите с футбол, спортният министър настояваше до последно турнирът „Копа Америка 2021“ да се проведе на колумбийските стадиони. Причината: футболът е многомилионен бизнес, чрез който организираната престъпност отдавна пере грамадни суми, получени от трафика на кокаин и хероин. Е, зрителите в цяла Южна Америка и по света вече можаха да видят в пряко предаване как сълзотворният газ и детонацията на шоковите гранати нарушават хода на мачовете [от провеждащата се в момента „Копа Либертадорес“ – б.пр.] и главоломно увеличават позора на този покварен криминален режим. А тази сутрин организаторите на „Копа Америка 2021“ взеха решение да проведат целия турнир в Аржентина – още едно постижение на протестите.

При все че започва да се разчува за зверствата и престъпленията срещу човечеството, с които наследниците на Пабло Ескобар в правителството репресират един огладнял и изнемогващ народ, тези, които лично преживяваме настоящата ситуация, се чувстваме неописуемо сами и беззащитни, като виждаме, че световната общност и организациите за международно сътрудничество се бавят с реакцията си. Аз лично бих искал по отношение на колумбийското правителство незабавно да се приложи Римският статут и Международният наказателен съд да залови и осъди Урибе и Дуке възможно най-скоро, защото броят на жертвите им расте с всеки изминал ден. Много е важно светът да разбере какво става в Колумбия, понеже, докато всичката тази мъка продължава без помен от съпричастие отвън, кръвта няма да спре да се пролива по улиците на страната.

Макар и да не е ново, това стихотворение от меделинския поет Хуан Мануел Рока (р. 1946) илюстрира чувствата ми в днешния ден, малко преди да пусна тревожното си послание към България като корабокрушенец, който хвърля в морето надеждата си в бутилка.

Писмо до Уелс

Питате ме, мила ми госпожо,
какво виждам напоследък отсам морето.
Обладан съм от улиците на тази страна,
непозната за вас;
улиците, където всяка разходка е
дълго пътешествие през язвата,
а всяка бистра светлина
пълни очите с бинтове и шепоти.

Питате ме
какво чувствам напоследък отсам морето.
Ситни бодежи през тялото
и светлината на лудница,
която ведро пада и охлажда
най-дълбоките ми рани,
родени от градче с безцветни дни.

А слънцето?
Слънцето, стар наркоман, облиза раните.
Защото, знаете ли, мила ми госпожо,
тази страна е една неразбория от улици и рани.

Да ви осведомя:
тук има сладкогласи палми,
но и мъже, подложени на изтезания.
Тук има чисто голи небеса
и сгърбени над „Сингери“ жени,
които тъй неистово натискат педала,
че можеше да стигнат Ява и Бордо,
Непал и вашето местенце в Уелс, където,
вярвам, е отпивал сенки любимецът ви Дилън Томас.
В тази страна жените са способни
да пришият копче на вятъра,
да го облекат като органист.

Тук яростта и орхидеите виреят сходно.
Дори не предполагате какво е то: страна,
запазена като отколешно животно
в най-разнообразни алкохоли;
не предполагате какво е да живееш
сред вчерашни луни, умрели и разруха.

Превод от испански Нева Мичева

Заглавна снимка: „Помощ! В Колумбия ни убиват!“ © Oxi.Ap / Flickr