Корейският полуостров в геополитическата игра на калмари

Корейският конфликт е най-голямото доказателство, че когато в даден регион не съществува единен център на сигурност, конфликтите, наследени от Втората световна война, може да надживеят дори разпадането на двуполюсния модел САЩ–СССР. Целта на този материал ще бъде да изясним някои ключови геополитически детайли, свързани с региона на Източна Азия, който е сочен като една от най-горещите точки на нестабилност в системата на международните отношения днес. Уникалното в корейския конфликт е, че той е най-старият от новото поколение конфликти, като същевременно неговото разрешаване се счита от младите хора в Република Корея за „мисия невъзможна“.

Наричаме го конфликт, защото съгласно международното право той отговаря напълно на тази дефиниция: между двете Кореи не съществува мирен договор, а замразено противопоставяне и то – предвид интересните времена, в които живеем – може лесно да се размрази. Но наистина ли не съществува никакъв сценарий, при който Корейският полуостров най-сетне да възкръсне единен от прахта на десетилетното противопоставяне между Сеул и Пхенян? Кой всъщност е гарант за сигурността на този регион и дали гаранциите, дадени от САЩ на Република Корея, все още отговарят на геополитическите реалности предвид осезаемото сближаване между Корейската народнодемократична република и Русия? И не на последно място, защо е толкова трудно народите от двете страни на 38-мия паралел да съжителстват в рамките на една политическа система? 

След като отговорим на тези въпроси ще видим, че корейският конфликт на практика е една геополитическа игра на калмари, чийто сценарий е подобен на популярния южнокорейски сериал и елегантно загатва кои са истинските фактори зад непримиримите отношения между Северна и Южна Корея.

Какво представлява корейският конфликт?

Научните дефиниции как трябва да възприемаме конфликта между двете Кореи са много, но емпирично най-издържаната от тях принадлежи на структурния реализъм. Част от бащите основатели на американската геополитическа школа, като Робърт Джървис и Ричард Бетс, приемат, че за разлика от Студената война, която е по-скоро сблъсък на две социални системи, корейският конфликт е класически пример за дилема на сигурността.

В този дух са и изследванията на корейски политолози като Ким Йонго и Ким Джонгсоп, склонни да търсят причините за противопоставянето между Сеул и Пхенян в постоянната надпревара във въоръжаването. Оттук може да се разбере защо този конфликт все още тлее – дилемите на сигурността продължават да функционират дотогава, докато една от двете страни не преустанови съществуването си. Или по-просто казано, двете Кореи се намират в състояние, при което всяко повишаване в сигурността на едната страна провокира реакция от другата. И единственият гарант, че уравнението няма да излезе извън контрол, остават геополитически актьори като САЩ и Китай, които възпират партньорите си от ескалация. До този момент.

Два са основните фактори, които засега правят мирното разрешаване на корейския конфликт геополитическа илюзия: севернокорейската ядрена програма, която продължава да се развива в разрез с ангажиментите, поети от Пхенян към Москва по време на Студената война, и сближаването между Русия и Северна Корея. Последното всъщност е най-голямото доказателство, че съветската политика е била далеч по-прагматична от тази на сегашната администрация в Кремъл, която – след подписването на Договора за стратегическо партньорство между КНДР и Руската федерация – на практика дава зелена светлина на севернокорейския лидер Ким Чен Ун да увеличи ядрения си арсенал. По този начин Северна Корея най-сетне става част от двустранен формат, който може да гарантира нейната сигурност – ако разбира се, приемем, че гаранциите, предоставени ѝ от Москва, са надеждни.

Но наистина ли сближаването между Москва и Пхенян е в състояние да изравни баланса на силите на Корейския полуостров? Отговорът на този въпрос не е еднозначен и зависи от два фактора.

Първият ключов фактор е функционирането на Договора за взаимна защита между САЩ и Република Корея, който е и основният гарант на съюзните договорености между Вашингтон и Сеул. Член 3 от този договор задължава двете правителства да се консултират в случай на обща заплаха за сигурността им. Член 4 дава право на САЩ да поддържат военно присъствие на територията на Южна Корея, каквото има и до ден днешен.

До този момент нито един американски или корейски президент не си е позволявал да постави под въпрос съюзните договорености между двете страни. Малко вероятно е Доналд Тръмп да го направи, тъй като, както вече стана ясно, сдържането на Китай остава главен приоритет за неговата администрация. Наред с това следва да признаем тъжния факт, че сам по себе си този Договор вече е изчерпан и не дава достатъчни гаранции за сигурността на двете държави, тъй като Пхенян разполага с ядрено оръжие, което обезсмисля конвенционалните механизми за сдържане, прилагани от САЩ в продължения на десетилетия.

Вторият ключов фактор е Вашингтонската декларация от 2023 г., подписана от президента на САЩ Джо Байдън и президента на Южна Корея Йон Сук Йол. Тя поставя началото на нова поредица от американски ангажименти към Сеул. Включена е и клауза, съгласно която САЩ си запазват правото да употребят ядрено оръжие, в случай че Южна Корея бъде нападната. Тъй като Америка не е декларирала в своята ядрена доктрина отказ от едностранна употреба на оръжия за масово унищожение, такъв сценарий е възможен срещу всеки противник, защото този документ не уточнява дали ангажиментът се отнася само при атака от страна на Пхенян.

С администрацията на Тръмп начело на САЩ обаче, бъдещето на Вашингтонската декларация е съмнително. След неуспешния опит на Йон Сук Йол да въведе военно положение в страна, от друга страна, е възможно прокитайската фракция в южнокорейския парламент да засили позициите си, което допълнително може да обтегне отношенията между Сеул и Вашингтон. Към това се прибавят и опитите на Тръмп да постигне споразумение с Путин за край на войната в Украйна, което определено ще повлияе и на отношенията между САЩ и Северна Корея.

Ролята на Китай – от гарант към почетен зрител

Китай винаги е имал особено отношение към Корейския полуостров, защото поделянето му е от стратегическо значение за Пекин. Докато режимът на Ким Чен Ун все още е на власт, Китай разполага с огромен буфер, който не би позволил на САЩ да разположат свои оръжия на китайската граница. Същевременно Северна Корея е единствената държава, с която китайците имат съюзен договор – Договора за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ между КНР и КНДР. Член 2 от това споразумение задължава двете страни да се противопоставят заедно на всяка коалиция от държави, която може да представлява заплаха за сигурността им.

Въпреки надеждата на администрацията на Байдън, че договорът няма да бъде подновен поради сближаването на Пхенян с Москва, китайското ръководство препотвърди ангажиментите си към Северна Корея през 2021 г., тъй като счете, че това е единственият начин да гарантира твърдо сигурността на границите си в контекста на геополитическото противопоставяне със САЩ. Нямаме основание да се съмняваме, че севернокорейският ангажимент към Китай има същата тежест – за затворената държава всеки съюзник е добре дошъл, особено ако е втората най-голяма икономика в света.

Южнокорейската политика към Китай е комплексна, но единна във всяко отношение. Това е плод не само на дългосрочните икономически интереси, които има Сеул, но и на т.нар. концепция за азиатската йерархия, която всички държави от Източна и Южна Азия с изключение на Индия спазват. Съгласно тази доктрина, въпреки историческите реалности, превърнали Китай от империя в народна република, на Пекин се отдава почетно уважение като на културата извор, от която останалите източноазиатски народи са получили своето просветление. По тази причина, въпреки огромните си политически различия и разнородните си съюзници, източноазиатските държави винаги са се отнасяли към Китай като към „първородния“, с който не могат да скъсат нито икономическите си, нито културните си връзки. 

Либералите в Южна Корея винаги са били по-големи синофили от ястребите консерватори, но последните рядко са си позволявали напрежение в отношенията с Пекин въпреки политиката им за сближаване с Япония. Затова и Китай остава скритата надежда за много южнокорейци, които се надяват, че дори политик като Си Дзинпин няма да допусне Северът да доведе Корейския полуостров до състояние на ядрена ескалация. Китай знае това и не се тревожи за отношенията си със Сеул. Остава отворен въпросът дали Америка е наясно с тези културни специфики и по какъв начин може да ги компенсира.

Тъжната реалност за Китай е, че ако не успее да удържи сближаването между Москва и Пхенян, твърде е възможно в един момент то да се обърне срещу него. Причината е, че инстинктите на ядрените държави често могат да станат жертва на лидерското его, което управлява политическите им системи. Войната в Украйна показа, че Русия умее да блъфира с ядрената си доктрина и че има ясно очертани червени линии, отвъд които ескалацията пак е вероятен, но не задължителен сценарий заради чувството за самосъхранение, което има руското ръководство. 

Но Северна Корея няма червени линии просто защото за нейния лидер личното му политическо оцеляване стои дори над това на народа му и държавата – визия, която напълно е погълнала чувството му за самосъхранение. Обкръжението му не би могло да извърши преврат, защото репресивният апарат на КНДР е изключително добре развит и функционира така, че и най-добрите съветски агенти биха могли да му завидят. Русия разбира добре цената на приятелството без граници с Китай, а Пекин има усет докъде би могъл да оказва натиск върху Путин. Но лидер като Ким Чен Ун е напълно непредсказуем и в един конфликт със САЩ Китай едва ли би могъл да го убеди да не натиска червеното копче. Най-малкото защото Пхенян вижда в ядрения си пакт с Москва много по-големи гаранции за сигурност, отколкото в споменатия по-горе член 2 в договора с Пекин.

Възможно ли е Корея да се обедини отново?

Тези, които познават корейците, веднага ще отбележат, че този въпрос е неправилно зададен. По-правилно би било да се запитаме желаят ли го корейците. 

Жители на Севера, разбира се, не биха могли да дадат обективен отговор на този въпрос, но повечето бегълци от режима на Ким споделят, че репресиите дотолкова са промили съзнанието на севернокорейците, че те виждат Юга като свой вечен враг. За старото поколение южнокорейци обединението – или т.нар. слънчева политика – е жизненоважен приоритет, който произлиза от тяхното минало и от носталгията им по загубеното единство. Много от по-възрастните южнокорейци признават, че обединението със Севера е необходимо и че режимът на Ким, а не неговите поданици, е виновен за сегашното статукво. Някои дори напускат Южна Корея на преклонна възраст и бягат на север, защото искат да завършат живота си по местата, където са родени. 

Младото поколение на кей-поп и Squid Game, уви, възприема Северна Корея като ненужна финансова тежест, която ще се стовари като чук върху южнокорейската икономика и ще намали драстично жизнения стандарт в страната. За тях сближаването с Ким и връщането към корейските традиции е отдавна изгубена кауза от миналото, която може да коства на Южна Корея нейната независимост, извоювана от героите на Корейската война. Севернокорейците пък са възприемани като commies, които служат на един луд диктатор, способен да заличи с оръжията си Сеул от картата.

Но безспорно най-големите пречки пред обединението на Корейския полуостров остават ядрените оръжия. Политическа фикция е да смятаме, че траен мир може да има, докато Ким Чен Ун държи в ръцете си малък, но функционален ядрен арсенал, чиито ракети могат да достигнат територията на САЩ. 

Южнокорейското общество е силно разделено по този въпрос, защото все по-голяма част от корейците смятат, че страната има нужда от ядрено оръжие, за да сдържа Пхенян. Много от тях нямат доверие в ядрения чадър на САЩ, защото го възприемат като принцип на селективна намеса – особено при администрацията на Тръмп, която няма интерес от ескалиране на отношенията със Севера. На другия полюс са корейците, според които, ако Сеул получи ядрени оръжия, това завинаги ще го извади от системата за колективна сигурност с Япония и Америка. Нещо повече, може да се стигне до ефект на доминото в Азия и до масово ядрено въоръжаване на азиатските държави. Но това, че ядрените оръжия имат най-силна сдържаща роля, е просто теория, за която нямаме емпирични доказателства, и можем само да се надяваме, че няма да я тестваме.

Следователно причината Корея да не може да бъде единна, не е прищявка на един или друг политик, било то Джо Байдън, Доналд Тръмп или дори Си Дзинпин. Тя се корени във факта, че нито от едната, нито от другата страна се намира желание за успешно следване на слънчевата политика. Корейският полуостров, с други думи, остава в плен на дилемата на сигурността, която може да бъде преодоляна само ако една от страните преустанови своята политика на конфронтация напълно. И тук не става въпрос просто за установяване на диалог. Диалог между двете Кореи има още от края на Корейската война. Както изглежда, желание за диалог има дори у Тръмп, който е ентусиазиран за отношенията си с Ким Чен Ун. Но реални резултати не са налице, защото дилемата на сигурността все още функционира. Взаимният страх между Северна и Южна Корея е много по-мощен генератор на нагласи, отколкото мирното съжителство помежду им, което би било предпоставка за обединението им.

И накрая следва да признаем, че макар съдбата на двата народа да зависи от исканията на хората, ключовата роля за бъдещето на региона е в американски ръце. Рано или късно различията между Русия и Китай по отношение на Корейския полуостров ще изплуват и това ще доведе до различия и между техните партньори. За добро или зло, железният образ на Чичо Сам засега укротява болезнените спомени от японските нашествия в Корея и от унищожаването на династията Чозон.

Но САЩ трябва да бъдат много внимателни, когато регулират нагласите на съюзниците си, защото всеки опит да изискват безпрекословна лоялност към политиката си ще навреди на имиджа им в лицето на Южна Корея и Япония, тъй като двете страни възприемат Америка като съюзник и пазител, а не като началник. Достатъчно е да припомним първите години след края на Корейската война, когато с мълчаливото американско съгласие Южна Корея се управлява от прояпонски елит, наричан подигравателно от корейците „японски мекерета“. Това е напълно в унисон с политиката на доктрината Труман, която цели солидаризиране на всички азиатски съюзници под шапката на следвоенна Япония с цел сдържане на СССР и Китай. Американската подкрепа за Южна Корея следователно може да съдържа в себе си както предпоставките за обединението на полуострова по мирен път – ако корейците го искат, – така и за неговото пълно унищожение.