Кой всъщност спечели изборите

Резултатите от четвъртите за година и половина избори за Народно събрание не бяха неочаквани. Въпреки това следизборното настроение няма как да е приповдигнато. Чака ни поредният период на политическа нестабилност, а само след няколко месеца – по всяка вероятност и нови избори. Всичко това в контекста на война на няколкостотин километра от границите, все по-отчаяни и ескалиращи действия на един диктатор, загубил връзка с реалността, несигурност на доставките на газ, инфлация, поредни бежански вълни, неясни перспективи за влизането на България в еврозоната и шенгенското пространство. В тази ситуация, изглежда, няма кой да поеме политическата отговорност.

Макар на изборите формално да имаше победител, всички участници по един или друг начин загубиха.

Загуби ГЕРБ, защото, макар и да получи почти толкова процента, колкото „Продължаваме промяната“ на изборите през ноември 2021 г., няма начин да състави правителство, без допълнително да дискредитира и без това спорния си морален интегритет. Или без да се раздели с Бойко Борисов, което би било началото на края на тази по същество лидерска партия. Предложението на Борисов всички партийни лидери „да се дръпнат назад“ би го поставило в ролята на сив кардинал от типа на Ахмед Доган. Ясно е, че дори партиите да приемат призива му, нищо в ГЕРБ не би се променило.

Нищожна е вероятността „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ да се отзоват на поканата на ГЕРБ за „евроатлантически кабинет“, защото това би ги обезсмислило политически. Те знаят, че зад мантрата за евроатлантизма се крие желанието на Борисов да остане на власт и да се съхрани клиентелистката структура на партията по места.

Същият Борисов, който:

– е взел активно участие в т.нар. Възродителен процес;
– е бил бодигард на социалистическия диктатор Тодор Живков;
– през 1991 г. предпочел да напусне работата си, за да остане в БКП;
– подари на Путин кученце;
– остави паравоенни пропутински групировки да се вихрят необезпокоявано в България;
– направи всичко по силите си да бетонира енергийната зависимост на България от Русия;
– вложи милиарди държавни пари за тръба, която заобикаля Украйна, знаейки, че от нея България няма полза…

Та същият Борисов днес се вживява в една от многото си роли – на евроатлантик.

Понеже ПП и ДБ „не ядат доматите с колците“, комай единственият вариант за управление на ГЕРБ би бил в коалиция с ДПС, „Български възход“ и няколко „разсеяни“ депутати от „Възраждане“, които пропуснат да присъстват при гласуването на кабинета. Подобна конфигурация би била „самоубийствена“ за всички участници, смята социологът Живко Георгиев. Според него ГЕРБ „е токсична за всички без ДПС, но пък ДПС е токсично за всички, в това число и за ГЕРБ“.

Вариантът „експертно правителство“ също е спорен. Строго погледнато, експертни правителства няма – зад всяко правителство стоят определени политики, за които следва да се поеме политическа отговорност. А зад българските експертни правителства стои все ДПС. „Експертни“ бяха правителствата на Любен Беров и Пламен Орешарски. Днес никой не ги споменава с добро.

Безспорно загуби „Продължаваме промяната“, която не удържа заявката си за изборна победа, въпреки че получи повече, отколкото проучванията ѝ отреждаха. И която няма полезен ход, ако получи втория мандат за съставянето на правителство, защото не може да сформира коалиционно мнозинство. Именно в този контекст следва да се интерпретира и отказът за обща парламентарна група с ДБ.

За загубата на партията допринесоха не толкова недостатъчните успехи на коалиционното правителство на Кирил Петков в контекста на всеобщата кризисна ситуация, колкото последователното очерняне на ПП от страна на медии, ГЕРБ и президента, както и грешки на самата партия по време на кампанията. Ето някои от предварителните заключения на Международната мисия за наблюдение на изборите за медийното отразяване на предизборната кампания:

В уебсайтовете на няколко ненадеждни медии, свързани със страници във Facebook и канали в Telegram, се разпространяваше заблуждаваща информация, имаща за цел главно да дискредитира ПП и ДБ и да накърни информационната среда. […] Информационните бюлетини в най-гледаното време на ефирните медии бяха съсредоточени върху решенията на правителството и президента, като от време на време се споменаваха ГЕРБ, БСП, ДПС и ПП във връзка с работата им в предходните кабинети. Отразяването на БСП и ПП беше главно с негативен тон.

Що се отнася до грешките на ПП, те са както в поведението на лидерите ѝ, така и в таргетирането на кампанията. Пример за първия тип грешка е начинът, по който Кирил Петков аргументира участието си в предизборен дебат на bTV. Думите му прозвучаха като изсмукано от пръстите оправдание. Това, заедно с драматичната реакция на представителите на ГЕРБ и неумерено агресивното поведение на водещата дебата Мария Цънцарова, затвърди впечатлението, че не е в реда на нещата партиен лидер да участва в дебат.

Що се отнася до таргетирането, кампанията на ПП се целеше в три основни групи – антикорупционно настроени, пенсионери и млади хора, предимно негласуващи. Първите се опитваше да привлече с изтъкване на усилията си за спиране на корупционни канали, вторите – с напомняне как са увеличили пенсиите, третите – със симпатично, леко „хулиганско“ поведение, с концерт и особено с изявите на „депутата Христо“ (Христо Петров, известен с рапърския си прякор Ицо Хазарта). Проблемът е, че първите две групи са и типичен електорат на ДБ и БСП и привличайки част от него, ПП „обезкървява“ потенциалните си коалиционни партньори. В същото време партията на Кирил Петков и Асен Василев не зае категорична позиция за войната в Украйна, с което може би отблъсна повече избиратели, отколкото привлече.

ДПС се класира като трета политическа сила от общо седем, преминали 4-процентовата бариера, което е безспорно добро постижение. Проблемът е обаче в споменатата от Живко Георгиев „токсичност“ на партията. ДПС отдавна не се асоциира с турския етнос на огромната част от избирателите си, а с корупция, клиентелизъм и скрити лостове за влияние в институциите и медиите. За партията с почетен председател Ахмед Доган остават следните алтернативи – да бъде групата на „прокажените“, които никой не иска; да влезе в управлението, с което да повлече доверието към другите партии в него надолу; или да продължава да „дърпа конците зад кулисите“, както прави и сега.

На пръв поглед „Възраждане“ определено печели. Продължава тенденцията на увеличаваща се електорална подкрепа за партията, за потенциала на която „Тоест“ обръща внимание от години (например тук, тук и тук). Само че партията на Костадин Костадинов трудно може да капитализира политически възхода си. Може да го капитализира най-вече финансово, примерно с още някоя луксозна къща за председателя си. Радикалният вот в България обаче си има граница и „Възраждане“ е на път да я достигне.

Още повече че войната в Украйна ескалира по такъв начин, че вече е трудно да си путинофил – дори доскорошни верни съюзници на Путин вече се дистанцират от него. А и темата за ваксините се поизтърка. Костадинов е изобретателен и все ще намери нещо ново, чрез което да канализира омраза за политическа употреба. Но това ще е до време.

Не е изключено и „Възраждане“ да влезе в ролята на „златния пръст“ (ала Волен Сидеров), осигурявайки мнозинство за някое управление. В такъв случай я чака съдбата на „Атака“, която на последните избори получи 0,3%, или 7605 гласа. За сравнение: през 2013 г. за партията гласуваха 258 481 души, а на изборите само година по-късно подкрепата за нея се стопи почти наполовина. Докато се стопи толкова подкрепата за партията на Костадинов обаче, ще минат още няколко години от живота ни, стига да сме живи и здрави.

За разлика от „Възраждане“, БСП еднозначно губи. Най-старата действаща партия у нас е сведена до пета политическа сила. Тенденцията на намаляваща електорална подкрепа за Столетницата се запазва, откакто Корнелия Нинова я оглавява. БСП отказва да се превърне в „модерна лява партия“ от европейски тип, към каквато се стремеше, поне на декларативно равнище, бившият ѝ председател Сергей Станишев.

Електоратът на БСП, значителна част от който е на преклонна възраст, оредява все повече по демографски причини. Някои от социално настроените избиратели мигрират към ПП. „Фобският“ електорат, когото Нинова плаши с Истанбулската конвенция, се чувства по-комфортно при „Възраждане“. А путинофилите могат да избират – освен БСП, над чиято председателка тегне „клеймото“, че е подписвала разрешения за износ на оръжие, което в последна сметка е отишло в Украйна – между партията на Костадинов и „Български възход“.

На последните избори „Демократична България“ получи близо 20 000 гласа повече, отколкото през ноември 2021 г. И все пак коалицията се класира на шесто място и сред парламентарно представените партии не е изпреварена само от „Български възход“. А това трудно може да се нарече успех, особено за политическа формация, имала свои министри в предишното редовно правителство.

Всъщност ДБ така и не може да определи кой е нейният електорат, освен тесен слой високообразовани хора в големите градове, преобладаващо в София. Сред тях най-адекватни са посланията на коалицията за програмистите, защото тъкмо те най-много биха се радвали да могат да общуват с администрацията „само с един клик“ и имат интерес максималният осигурителен праг да е по-нисък.

Опитите на ДБ да „слезе до народа“ са понякога нелепи до конфузност – колкото нелепи са родители, които искат да „стопят леда“ с децата си тийнейджъри, като отиват на купона им и имитират стила и поведението им. Една политическа сила може да разшири електоралната си база, ако отправи адекватни послания за по-широки групи от населението, а не ако нейни кандидати вземат рецепти за туршия от баби от провинцията.

Що се отнася до предизборния слоган „Довери се на разума“, той стана обект на остри критики дори от избиратели на коалицията и вероятно се харесва само на тези, които са го измислили, и на тесния кръг около тях. Както каза един избирател на ДБ в частен разговор: „Какво искат да ми кажат с това послание, че съм тъп ли?“

„Български възход“ прескочи бариерата за влизане в парламента, което на пръв поглед си е успех. Вероятно това стана, защото някои гласоподаватели асоциират председателя на партията Стефан Янев с президента Румен Радев. Въпреки че последният се разграничи от назначения от него бивш служебен премиер, след като той беше отстранен като военен министър от правителството на Кирил Петков заради пропутинските си позиции.

На Янев много му се участва в управлението – по собственото си признание е готов на всякаква коалиция. Може да се окаже обаче, че няма с кого. Междувременно с публичните си изяви Янев създава впечатлението, че е много объркан човек, пък макар и генерал. След още някой бисер като „защо тръбата е цяла“ току-виж парламентарното битие на „Български възход“ се окаже по-кратко и от това на ИТН.

„Има такъв народ“ загуби, защото не успя да стигне заветните 4%. Или може би не загуби, защото всъщност постигна целта си да дискредитира парламентарната система. Отломките от разрушенията, които нанесе, още не позволяват да има работещо управление.

Може би не загуби и „Изправи се, България“ на Мая Манолова, защото с 1,01% от гласовете си осигури субсидия. И ще получава пари, без да се налага да прави политика.

ВМРО обаче безусловно загуби, защото с 0,81% си остана и без субсидията.

Ако някой все пак спечели от изборите, това е президентът Румен Радев.

По време на предизборната кампания Радев не демонстрира подкрепа към никоя партия или коалиция, но пък не спестяваше критиките си към ПП и БСП, а за кусурите на неотдавнашния си главен враг – ГЕРБ – оставаше сляп.

Тъй като вероятността за работещ редовен кабинет не е голяма, изглежда, Радев за пети път ще има възможността да направи служебно правителство – след кабинета на Огнян Герджиков, двата на Стефан Янев и последния на Гълъб Донев. Така Радев ще продължи да провежда политика според собствените си разбирания, което означава, че в контекста на войната на Русия срещу Украйна България все така няма да заема ясна позиция и ще възпроизвежда пропутински послания, макар декларативно да се обявява за ЕС и НАТО.

Поредното служебно правителство на свой ред допълнително ще подкопае доверието в парламентарната демокрация и ще засили настроенията за „силна ръка“ и „президентска република“. Ако подкрепата към Радев, която заради войната е намаляла, не се срине напълно, все повече хора ще си зададат логичния въпрос: след като страната така и така се управлява, аз защо да гласувам? А пътят от този въпрос до отказа от демокрацията, която за българското общество все още е важна, е кратък.

Ала както гласи горчивият хумор по повод на „частичната мобилизация“ в Русия, когато не се интересуваш от политика, рано или късно получаваш повиквателна.

Заглавна снимка: Giorgio Trovato / Unsplash