Коя е Луиз Глюк?

На 8 октомври американската поетеса Луиз Глюк получи Нобеловата награда за литература за 2020 година. Нобеловият комитет на Шведската академия я отличи „за безпогрешния ѝ поетически глас, който със строга красота превръща личното съществуване в универсално“.

Луиз Глюк (р. 1943 г., Ню Йорк) е авторка на 12 стихосбирки. Тя е Поет лауреат на САЩ, член на Американската академия за изкуства и литература, Канцлер на Академията на американските поети, професор в Университета в Йейл. Носителка е на най-престижните американски литературни отличия.

„Тоест“ попита веднага след оповестяването на наградата български литератори коя е новата нобелистка.

Лилия Йовнова:

До сутринта на 8 октомври Луиз Глюк беше едно от по-важните запознанства от все още не толкова далечните ми тийнейджърски години. Първата ми среща с нея беше съвсем типична за ерата на онлайн запознанствата – във Facebook, през публикация, споделена от приятел на приятел на приятел.

Изрових цитата, който си бях записала от нея тогава – един вид документация на (едностранното) запознаване. Какъв късмет е, че го има черно на бяло, не е някакъв спомен, който може да се размие и изчезне.

Грубият превод на въпросния цитат звучи горе-долу така: „Писането също така е един вид отмъщение към обстоятелствата ти: лош късмет, загуба, болка. Успееш ли да направиш нещо от тях – те вече не са те надвили.“

Направи ми впечатление веднага – разбира се, на 17 всичко ти прави впечатление веднага, особено ако си несигурен, ако търсиш непрестанни вселенски знаци, че има смисъл от цялото това писане в тетрадки, бясно набиране на хрумвания на телефона или в десетки и десетки файлове на компютъра, които после никога не поглеждаш пак.

До 8 октомври т.г. Луиз Глюк беше от онези нарочени вселенски знаци. И продължавам да ѝ вярвам.

През следващите четири години продължавах да се обръщам към поезията ѝ, когато изпитвах нужда. Една от първите книги, които си купих, когато заминах да уча в Лондон, беше антологията ѝ Poems 1962–2012. Обичах да се ровя и в интервюта, сякаш това затвърждаваше представата ми за тази смела Луиз, която знае как да използва поезията като оръжие срещу обстоятелствата.

Много хора намират поезията за някакъв вид крехка литература, а тази американка, която описва дори ума на Хадес като длан, която познава наизуст, доказваше точно обратното – че поезията е тази, която може да изправя на крака. Която може да разказва историята за хиляден път, но да го стори така, че да забравяш предишните ѝ демоверсии. Да се появява настойчиво в нужните моменти, да бъде рамо, на което да се облегнеш. И в никакъв случай да не изпускаш важното от поглед – че трябва да направиш нещо.

Например история. Например да отмъстиш на не едно обстоятелство и да станеш първата жена поет, взела награда от 25 години насам.

Лилия Йовнова е авторка на стихосбирката „Моментът преди порастване“ (изд. „Жанет 45“, 2018). Следва магистратура в Лондонския университетски колеж.

Мария П. Василева:

Луиз Глюк е известна, но скучна (или: известна и скучна, и безкръвна) американска поетеса. Клони към минимализъм, солипсизъм.

Чак сега видях новината, боже мой. Не знам защо са я наградили – може би искат Америка да престане да превръща подтекста си (убийствен капитализъм, евангелистки култ към смъртта) в текст и отново да е огромна и „важна“, но емоционално неангажираща държава. Като Луиз Глюк.

Препоръчвам на всички да четат Каролин Д. Райт, която, за жалост, почина преди няколко години.

2020-та би трябвало да се отбележи с поезия, която говори на висок глас и не крие гнева си зад чисти линии. Също се нуждаем от радост, да можем да си представим бъдеща радост.

Мария П. Василева е завършила сравнително литературознание в Харвардския университет, където преподава в момента. У нас са издадени стихосбирките ѝ „Портрети отблизо“ (изд. „Жанет 45“, 2007) и „Повторения“ (Издателство за поезия ДА, 2015).

Надежда Радулова:

Луиз Глюк е авторка едновременно на болезнено чувствителни и режещо хладни текстове за предмети и природи, за притежания и загуби, за връзки и разкъсаност, за траур и травми, за тук и сега, за някъде, някога, далече там, което е също тук и сега.

В начина, по който Глюк прецизно, дистанцирано и с пределна яснота изгражда фо̀рмата, много критици търсят влиянието на Емили Дикинсън, но аз намирам по-пряка свързаност с ранните англо-американски модернисти, конкретно представителите на имажизма, най-вече Хилда Дулитъл (H.D.) с ранната ѝ книга от 1916 г. „Морска градина“ (Sea Garden) и донякъде Мариан Муър.

Медитативното втренчване (до степен на въплъщение) в природни обекти; почти алхимичното взиране във вещите и веществата, изграждащи света; ритмизираното преповтаряне на границите на един нестабилен, меланхоличен, сякаш лишен от център Аз; вписването във и пренаписването на древногръцки и древноримски митологически сюжети и персонажи – всичко това прави Глюк част от една силна традиция, и американска, и женска, която в нейно лице намира свой ярък и съвременен глас.

Линда Грегърсън, друга голяма американска поетеса, твърди, че почеркът на Луиз Глюк е мощен и своеобразен до степен, в която променя пейзажа на съвременната поезия, но заедно с това обезкуражава по-неопитните „пера“ в естествената им тяга към подражание. Без да познавам творчеството на Глюк в големи подробности, бих препоръчала четенето ѝ да започне от стихосбирката от 1992 г. „Див ирис“ (The Wild Iris), с която печели „Пулицър“. Там лирическият Аз дава своите тела и гласове на цветя, човеци и природно-божествени сили, чиито монолози интерпретират крайността и смъртността ни в този свят, но и основанията за съществуването на душата.

А във връзка с Нобеловата награда – държа да кажа, че личните ми пристрастия бяха свързани с голямата канадска поетеса и преводачка Ан Карсън. Но изборът на Луиз Глюк също ме и изненада, и зарадва.

П.П.: Глюк е преведена на много повече езици, отколкото коментиращите в социалните мрежи предположиха часове след обявяването на наградата. Българският не е сред тях.

Надежда Радулова пише, превежда поезия и проза от английски, редактира, понякога преподава. Последната ѝ книга е „Малкият свят, големият свят“ (изд. „Жанет 45“, 2020).

Nostos

В двора имаше ябълково дърво –
трябва да е било преди около четирийсет
години – отвъд него –
безкрайни ливади. Преспи от
минзухари сред мокра трева.
Стоях на онзи прозорец
в самия край на април. Пролетните
цветя в съседския двор.
Колко ли пъти цъфна дървото
навръх рождения ми ден,
не преди, не след,
на самия ден точно? На мястото
на неизменното – промяна, движение,
на мястото на образа –
безмилостната пръст. Но какво ли
знам аз за това място, за дървото,
вече десетилетия изместено от
бонзай, за тенис кортовете, откъдето
долитат гласове. Поляни,
ухание на трева, прясно окосена.
Каквото се очаква от един поет.
Поглеждаме света веднъж, в детството.
Останалото е спомен.

Луиз Глюк, 1996 г.
превод на български Надежда Радулова