Красавицата и ягодите

Имало едно време едни хора и те си построили красива къща, в която идвали много гости. Те слушали музика, изпълнявана на специален подиум в един от салоните, слизали в градината по някое от трите романтични каменни стълбища като шлейфове около къщата или се надвесвали над изящните парапети около трите окръглени тераси на втория етаж… Някои дори берели ягоди в двора. Тогава ли я нарекли „Къщата с ягодите“, никой не може да каже, но така я запомнили съседите.

Из „Сбогом, мои красавици!“, Мариана Мелнишка

Няма нищо по-романтично (а често и по-възмутително) от стара къща в центъра на София и нейната злощастна съдба.

Демонтират Къщата с ягодите, оповестиха за пореден път медиите в средата на февруари. И социалните мрежи пламнаха: „Безобразие!“, „Поредната българска къща, паметник на културата, ще бъде пожертвана поради непукизъм, бездарие и алчност“, „Тези хора нямат нито сърца, нито душа!!! Как се руши такова СЪКРОВИЩЕ!!!“.

Всъщност дебатът тлее вече близо 10 години, последно избухна през 2015 г., а повод за сегашната реакция беше информацията, публикувана и подробно онагледена още в средата на декември 2020 г. в сп. „Градът“ под заглавие „Къщата с ягодите очаква своето възстановяване“. Там стана ясно, че къщата е: а) знакова, б) плесенясала и в) опасна, особено при земетресения. Съответно най-добре е да бъде „демонтирана“ и после изградена отново със съвременни материали, укрепена, топло- и хидроизолирана, и всичко това – при пълно копиране на оригинала.

Къде са ягодите?

Нали няма нужда да обяснявам коя и какво е т.нар. Къща с ягодите? Когато през далечната 2008 година в WhATA за пръв път я нарекохме така заради два-три идилично нацъфтели стръка ягоди в двора, не предполагах, че този романтично запуснат минидворец ще се превърне в такъв масов фаворит. Все пак къщата е закъснял стилистичен хибрид – малко югендщил (немски сецесион), малко ар деко, много неонационален романтизъм. Завършена е през 1930 г. и говори много за българските цивилизационни лутания по пътя към идентичността. Разбира се, че искаме да сме част от голямата западноевропейска цивилизация – винаги сме искали, но византийските капители и кобиличните възрожденски арки също са ни важни. И по-добре да не рискуваме с нови и авангардни стилове.

Любопитен факт е, че през същата 1930 година когато дипломираният в Германия български архитект Георги Кунев завършва къщата на ул. „Сан Стефано“ 6, немският архитект Лудвиг Мис ван дер Рое завършва вила „Тугендхат“ в покрайнините на град Бърно, Чехия. С чистите си линии, плоски покриви тераси, преливане на пространствата и редица технологични експерименти, вила „Тугендхат“ е един от брилянтните примери за предвоенен архитектурен модернизъм, неслучайно обявена за културно наследство от световно значение и вписана в листите на ЮНЕСКО.

Разбира се, глупаво е да делим наследството на малко и голямо.

Различни държави, различни паметници. Такива, каквито са, тези къщи говорят достатъчно за средата си и трябва да бъдат анализирани като част от една голяма, последователна нишка от истории, от събития, от материални следи. Именно в това е смисълът на културното наследство.

И в двете къщи са живели образовани, богати семейства, и двете са пример за елитната еднофамилна къща на онзи отдавна изчезнал „свят от вчера“ на Стефан Цвайг. Но едната днес е къща музей на себе си, прецизно реставрирана до последния перваз, в която часовете за посещения се резервират 9 месеца предварително. А другата е обект на детски мечти и въздишки през оградата на буренясалия двор. Кристалните стъкла, орнаментите по тавани и врати, мраморната камина на къщата на „Сан Стефано“ 6 гледаме само в стари кадри от филма „Опашката на дявола“ и във фотографски изложби. А онези случайни ягоди отпреди 13 години отдавна ги няма.

Въобразената носталгия

„Искам да я реставрирам със собствените си ръце, искам да се оженя в нея, искам да създам и отгледам децата си в нея, искам да живея в нея до края на живота си. Къща като никоя друга…“, написа някой в коментар още през 2008 г.

„И името ѝ е красиво като самата нея – възкликна писателката Теодора Димова през 2015 г. – Как е хрумнало на банкера, построил уникалната къща, подобна на малък замък, да засади точно ягоди. Сигурно са били диви, около полукръглата веранда, към която водят трите каменни стълбища, сигурно сред тях са играли децата му, сигурно от тях слугините са правели уханни сладка – любимото им лакомство, сигурно това сладко се е поднасяло следобед в малки кристални чинийки заедно с чашка ликьор или с ароматно турско кафе, сигурно сред тези ягоди са ставали следобедните сбирки на софийския хайлайф, на жени с воалетки, в копринени рокли и силно начервени устни, с дантелени ръкавици до лактите…“

Всъщност къщата на ул. „Сан Стефано“ 6 е машина за носталгия.

Тя е ценна най-вече защото е блян. Блян за една стара София на соарета, дантели, бяло сладко и автомобила на Буров по жълтите павета. И именно тук се крие драмата на нейното опазване.

Този блян въздейства емоционално дори и на най-равнодушните, допълнително подсилван от дългогодишната немара. Затова обществото реагира категорично при всяка заплаха срещу сградата и засега успешно изпълнява ролята си на коректив и на частния интерес, и на институциите. Културното наследство се опазва най-добре тогава, когато има обществено съзнание за неговата ценност, знаем. Но да не забравяме, че и настоящият собственик Валентин Златев вероятно е под въздействието на същия блян. Въпросът е дали иска нещо повече от нова баня на горния етаж (примерно като надстрои къщата), или иска да се вживее в ролята на стария банкер и да събира „софийския хайлайф“ на ягодово сладко в „малки кристални чинийки с чашка ликьор“. Обаче го е страх да живее в стара къща със скърцащи подове и затова упорито играе танго с публичното мнение вече близо 10 години.

Играта с наследството

И сега какво се случва? Случва се един до болка познат и толкова прозрачен сценарий. Да досадим на обществото с една и съща драма, да я повтаряме, докато накрая на всички им стане все едно.

Шокиращите заглавия, тип „Събарят Къщата с ягодите“, се появиха масово още през 2015 г., разкривайки абсолютно същите намерения на собственика – да събори и изгради „наново“ къщата, защото била сеизмично опасна и конструктивно компрометирана. Тези намерения тогава разгневиха медиите и социалните мрежи, съвпаднаха с кметската предизборна битка в София и доведоха до петиции и протести пред Министерството на културата. Дори шестима от кандидат-кметовете на София (иначе на крайно противоположни позиции) се обединиха предизборно в защита на къщата.

След това нещата някак утихнаха. Заглавията се забравиха, коментарите се изписаха, изборите минаха, появиха се нови теми, които да ангажират хората по социалките. И публичният дебат беше заместен от разменяне на преписки по институции, от експертизи и преработки на инвестиционното намерение, за много от които публична информация не е достъпна. А къщата продължи да стои все така необитаема и романтична в центъра на София.

Днес, шест години по-късно, когато казусът беше изтупан от прахта и отново се появи по медиите, ми се струва, че всички вече са малко уморени.

Нищо не се е променило в желанията на собственика, евфемизмът „демонтаж“ продължава да замества далеч по-честните глаголи „разрушаване“ и „преизграждане“. Нищо не се е променило и в мнението на експертите. Разбира се, че такъв „демонтаж“ би ликвидирал всякаква автентичност и преизграждането би било фалшификат – подмяна на автентична ценност с копие. Всички аргументи вече са казани. Никой не иска къщата да се събаря (освен нейния собственик).

Играта на Златев

Каква е мотивацията на Златев – ето това е по-интересният въпрос. Къщата е негова собственост или собственост на семейството му вече много години и се руши зрелищно, пред очите на цяла София. Немалко години и средства той инвестира в проекти, одобрителни процедури, експертизи и публични изявления, за да докаже опасността от конструктивната ѝ нестабилност. Ясно е, че къщата може да бъде укрепена, без да бъде преизграждана. Жалко е, че последната експертиза на УАСГ от 2017 г. не е публично достъпна, но тя де факто заключава същото, а сп. „Градът“ цитира части от нея. Става видно, че има редица съвременни начини за укрепване на къщата, сред които:

• уcилвaнe нa плoчитe caмo oт гopнaтa cтpaнa чpeз oĸaчвaнeтo им нa нoceщи мeтaлни cĸapи oт cтoмaнeни пpoфили, вгpaдeни в дъpвeнaтa пoдoвa нacтилĸa;
• имплaнтиpaнe нa cтoмaнoбeтoнни eлeмeнти;
• тopĸpeтиpaнe нa тyxлeни зидoвe;
• пpeĸъcвaнe нa ĸopaвaтa вpъзĸa мeждy ĸoнcтpyĸциятa и зeмнaтa ocнoвa чpeз eлeмeнти, ĸoитo пpoмeнят чecтoтния диaпaзoн нa ceизмичния cигнaл;
• пpeдвиждaнe нa пoдxoдящo пpeпoдпиpaнe, ĸoeтo дa пoзвoли изпълнeниe нa нoвa фyндaмeнтнa ĸoнcтpyĸция пoд cъщecтвyвaщaтa;
• уcилвaнe чpeз външнa cтoмaнeнa ĸoнcтpyĸция;
• вгpaждaнe нa xиcтepeзиcни дeмпфepи;
• уcилвaнe чpeз външнo зaлeпeнa apмиpoвĸa oт въглepoднa тъĸaн.

Защо Златев си причинява това дългогодишно обществено недоволство и упорства в намеренията си, вместо да се нанесе в романтичния малък замък в центъра, укрепен по гореописаните начини? Вярно, няма да има баня към всяка спалня, кухнята ще е малко далеч от трапезарията, ще живее по-скоро като в началото на ХХ век, но това е цената и отговорността да притежаваш паметник на културата. Винаги е по-ценно да притежаваш оригинал вместо копие.

За автентичността

Помните ли случая с Двойната къща на бул. „Васил Левски“ в София? Класически пример за евтин флирт с общественото мнение – сграда с премахнат статут на културно наследство, която беше разрушена въпреки живите вериги в нейна защита и която получи обратно статута си от Министерството на културата, когато беше вече купчина тухли. В момента на нейно място имаме много лоша чисто нова сграда, която още се довършва, но която вече е със статут. А две бетонови отливки в новите многоетажни фасади официално пазят автентичния дух на разрушения оригинал.

Автентичността е фундамент на съвременното опазване на културното наследство. Уважението към оригинала е регламентирано още с Венецианската харта от 1964 г. и се приема за безпрекословна изходна позиция и до днес. Не е редно да създаваме опасни прецеденти, които да разклащат този фундамент у нас. Да, Законът за културното наследство позволява преизграждане по автентични данни, но кой казва, че законът е съвършен? Да, основна част от Стария град във Варшава е изграден от нулата, но това са героичните усилия на една нация да възстанови своето самочувствие заедно с историческата тъкан на града си след чудовищните унищожения на Втората световна война.

И накрая, иска ми се да поставя един такъв въпрос за финал. Слабо вероятно е, но

представете си, че Къщата с ягодите е преизградена от нулата като качествено копие –

със съвременни материали и технологии, които напълно запазват стария дух. Не драматично посредствен фалшификат като Двойната къща, а нещо като къщата на ген. Перниклийски на ул. „Иван Вазов“, която през 2019 г. беше преизградена изцяло с до голяма степен въобразена архитектурна идентичност, но с отчетлива съвременна намеса и добър детайл, и регулярно е давана за щастлив пример как да запазваме и възстановяваме старите сгради.

Лесно реагираме на посредствените съвременни копия (крепости от итонг, къщи с пластмасови декорации и дограми). Доста по-трудно е да постигнем консенсус, когато възстановката е на високо ниво, но автентичността е спорна. Или обратното – когато автентичността е безспорна, но новата архитектура не е на ниво. Затова на въпроса от какво да се страхуваме повече – от лоша съвременна намеса или от загубена автентичност, отговорът трябва да е: и от двете едновременно.