Крещим на света, че имаме нужда от помощ

Вторник, 13 юли 2021 г.

– Здравей! Пиша ти от тайна WiFi мрежа.
– Защо тайна?
– Прекъснаха ни интернета. Никой няма връзка през мобилни данни на телефона, защото не искат да се публикува това, което в момента се случва. Това е моят вик по улиците на Хавана от днес.

– Това ти ли си в аудиото?
– Да. Не можем да издържаме повече. Убиват ни от глад. Аз повече не мога така. Изпотрошихме коли на полицията и на хора от Комунистическата партия.
– Много хора ли има по улиците?

Не получавам отговор.

– Пиедад, тревожиш ме. Моля те, пиши ми, че всичко е наред, ако можеш.

Но тя изчезна. Идеята ми, че в ХХI век един разговор може да продължи безкрайно с помощта на някоя социална мрежа или приложение за съобщения, макар и през десетки хиляди километри от Европа до Южна Америка, се разпадна точно както нелегалния интернет на Пиедад. Цяла нощ чакам да ми пише отново. Чак на другия ден получавам съобщение от нея. Заедно със снимка.

– Да, добре съм. Знаеш ли как ме нарича синът ми? Нарича ме Siempre viva. Това е името на едно цвете, което, дори увехнало, винаги изглежда живо.

Предишното ми интервю с нея започна на една опашка за олио. Какво се промени през тази една година, че да провокира избухването на най-големите протести в Куба от три десетилетия насам?

– Продължават същите опашки, а недостигът е още по-суров. Няма почистващи препарати. Няма паста за зъби. Няма сапун нито за миене или пране, нито за къпане. С храната също е много зле, буквално няма нищо в магазините и когато малко заредят, хората се бият, за да успеят да вземат нещичко и да го занесат вкъщи. Да не говорим за лекарствата… Това, което се случва, е ужасно. В един момент мислех, че е по-добре да ме застрелят. Крепи ме само, че трябва да се грижа за майка ми, а съпругът ми е с болно сърце от декември и сега е много ограничен в нещата, които може да прави. Майка му почина преди няколко месеца и не ни позволиха да я погребем.
– Защо не ви позволиха да я погребете, заради ковид ли?
– Тя почина от старост и болест на сърцето. Нямаше ковид, но пак не ни позволиха да се сбогуваме с нея.

Пиедад ми беше разказала, че много от нещата се купуват на черния пазар, включително яйца и лекарства. Сега дори и там ли няма? – питам я.

– Не, или няма нищо, или е прекалено скъпо. Една опаковка яйца в момента струва 350 песо, а бутилка олио – 500 песо (равностойни съответно на около 12 и 17 евро, б.р.). Парите ни направо изтичат през пръстите.
– Какво песо е това? Знам, че вече не съществува CUC (peso cubano convertible – паралелна официална валута в Куба в периода между 1994 и 2020 г., б.а.).
– Да, сега остана само кубинското песо, но за да купиш нещо в магазините, където има храна, трябва да имаш евро. Може да вложиш евро в банка и да пазаруваш с дебитна карта. Повечето хора получават по сметките си евро от чужбина – от роднини и приятели. Ние имахме спестявания, но от година и половина нямаме доходи и вече нямаме евро, които да внасяме по сметка. Основните ни доходи бяха от туризъм. Границите на Куба са отворени от месеци, но туристите не искат да идват тук. Не искат да идват, защото ги принуждават да прекарат една седмица в държавен хотел. Чак след това могат да ходят където си искат. Затова и бизнесът ни пострада толкова много. В същото време правителството твърди, че не е по негова вина.

– Протестите започнаха заради икономическата и здравната ситуация – продължава разказа си Пиедад. – Системата за здравеопазване се срина. Хора умират, без да могат да получат медицинска помощ.
– Имаш предвид болни от ковид или всички?
– Най-вече болните от ковид, но също така хората с диабет, със сърдечни проблеми. Няма медицински ръкавици, няма спринцовки, с които да слагат ваксините. На много места в страната не могат да ваксинират хората, защото нямат спринцовки. Също така няма и антибиотици.

Питам я дали е успяла да се ваксинира.

– Да, мъжът ми и майка ми също.
– С кубинската ваксина?
– Да.
– Вярваш ли в тази ваксина?
– Изобщо не вярвам, но това е единственият начин да ме пуснат да изляза от страната. Искам да отида в Европа, където е синът ми…

Пиедад споделя какво ѝ е казала майка ѝ. Казала ѝ, че мечтае да хапне парченце печено месо.

Желанията на хората са много прости. Искат да имат покрив над главата и да имат нещо за ядене. Срамувам се да ти кажа, но много хора искат просто да имат чифт здрави обувки на краката. Срам ме е да искам пари от сина ми, за да си купя храна и обувки. Това ме изпълва с чувство на болка.

– А как разбра, че се организират протести?
– Това е тайна. Организирахме се чрез тайни съобщения в интернет. Примерно за протеста в неделя кодът беше 11:11, от което разбрахме, че ще се проведе на 11 юли в 11 часа сутринта. Надигна се цялата страна.
– Страх ли те е, че ще има насилие на улицата?
– Да, страх ме е, но трябва да съм там.
– Коя е според теб най-голямата вина на правителството?
– Най-голямата им вина е, че злоупотребяват с властта, която имат. Те трябва да служат на хората, не да ги потискат и да ги обвиняват.

– Очаквате ли помощ отвън?
– Да! Сами надали ще успеем да се преборим. В момента единствено можем да изкрещим на света, че имаме нужда от помощ.
– Каква помощ мислиш, че могат да окажат например ЕС или САЩ? „Блокадата“ не успява да събори режима в Куба вече 70 години…
– Стига с тази блокада! „Блокадата“ е илюзия, подхранвана от правителството. Всъщност САЩ налагат ембарго, което е нещо различно. Куба продължава да купува храни и лекарства от САЩ, които сега ги продават на онези тук, които имат евро да си ги купят. Искаме хуманитарна помощ. Ако трябва – и военна. Сваляне на това потисническо правителство и искаме да бъдат съдени за престъпленията им. Спомняш ли си Венецуела преди няколко години? Не получиха подкрепа отвън и всичко се провали. Спомням си как Русия изпрати войници, за да крепят Мадуро. Това със сигурност не го искаме. Мисълта за това направо ме ужасява. За руснаците знаем, че са много добри в това да сеят разруха. С цялото си сърце желая следващия път, когато се видим, да се прегърнем в свободна страна.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на „Гардиън“ за протестите в Куба през юли 2021 г.