Криворазбраната демокрация

Марийка: Но тази днес цивилизация аз май… не разбирам накъде стои.

Димитраки (като я тупка по рамото): Не бой са, аз ще ти дам да я разбереш, стига да вярваш на мене като на твой брат… да, като на твой брат; защото аз та обичам като сестра и искам да та запозная с цивилизацията.

Марийка: Благодаря, но мене ма някак страх от тази цивилизация.

Из „Криворазбраната цивилизация“ от Добри Войников

Хагската конвенция. Хартата за основните права. Конвенцията за защита на правата на човека. Дискриминация, равенство, свобода. Това са само част от понятията, които се използват в дискусиите за ваксинирането срещу COVID-19 като начин да се овладее една вече предотвратима здравна криза и да се върнем към сравнително нормален живот. В по-прозаичен вариант може да ги срещнем като „всеки сам си преценя(ва)“ и „всеки има право на мнение“. Това означава, разбира се, че всеки сам упражнява свободата си, независимо от последствията за останалите. В крайна сметка обаче нито той е свободен, нито останалите. Как е възможно? Демокрация, отговарят отсреща.

Знаем ли какво всъщност е демокрация?

Направете си експеримент: затворете очи (не сега, след края на изречението) и помислете дали можете да разкажете историята на демокрацията кратичко и да обясните защо организираме обществата си именно така – с разделение на властите, свободни медии, разделение между църквата и държавата и т.н. Думичката „демокрация“ и идеалите, свързани с нея – свобода, равенство и пр., са като всички други ежедневни неща, с които сме свикнали: говорим за тях, познаваме ги, но много рядко можем да отговорим защо са такива, каквито са, и как всъщност работят.

Вероятно сте се сетили за Древна Гърция. Макар да я наричаме „люлката на демокрацията“, страните, които днес се определят като демократични, имат малко общо с древногръцката идея. В древната форма на демокрацията много малка част от населението изобщо е имала право на глас (основно богати мъже), робството се е смятало за напълно естествена практика, а всички налични исторически източници сочат, че е било доста трудно всеки гражданин сам да си преценява, без да го грози прокуждане или поставяне на репички в ануса, каквото например е било наказанието за изневяра или промискуитет (по Аристофан).

Съвременната демокрация дължи произхода си на комбинация от (скучни) фактори в контекста на Западна Европа и Северна Америка: обособяването на европейските монархии и обществото от хватката на Църквата, борбите за религиозна свобода, упадъка на европейските империи, философските идеи на Просвещението и процъфтяването на икономиката вследствие на колонизацията. След като новата търговска класа се превръща в основен двигател на икономическия прогрес за сметка на короната и аристокрацията, пред гражданите стои въпросът как по-добре да управляват обществото си в новата реалност. Идеите на четирима ключови философи – Лок, Русо, Хобс и Монтескьо, са в основата на съвременната демокрация.

В своя „Първи трактат“ от 1689 г. английският философ Джон Лок пише, че в абсолютната си свобода, дадена по природа, човекът има право да се разпорежда със себе си и вещите си така, както прецени, без да иска разрешение и да зависи от волята на друг. Това звучи чудесно и съвсем по вкуса на възмутените граждани, които споменахме по-горе.

Но възможно ли е хората да съществуват в състояние на абсолютна свобода, без интересите им постоянно да влизат в конфликт с интересите на другите?

Според философите на ранната демокрация (и всеки, който се е редил на опашка в супермаркет или е пътувал в градския транспорт в час пик) това е невъзможно. Именно поради тази причина, казва Лок, хората дават съгласието си да се лишат от нея в името на едно мирно общество. Плюсовете са много – общността предлага не само компания и обмен на ресурси, но и ред и защита. Също така се живее по-приятно, когато си спокоен, че никой няма да те убие или да ти вземе къщата просто защото има абсолютната свобода и желание да го направи.

В този ред на мисли философът Томас Хобс е доста по-мрачен относно човешката природа. За него естественото състояние на човека е да бъде във война с всеки и да се ръководи от собствения си разум. В състояние на абсолютна свобода имаме права над каквото си пожелаем – включително над тялото на друг. Тоест ако всеки има право на всичко, никой не може да има сигурност (независимо колко е мъдър или силен). Поради това човекът търси съюзници и мирно съществуване със споделени ресурси в общество.

От всичко дотук следва, че демокрацията като форма на организация на обществото означава не пълна свобода, а компромис между хората. Това е и т.нар. обществен договор, залегнал в основата на модерната демокрация.

За човека и правата интимно

Демокрацията почива именно на съгласието на гражданите да бъдат водени от общи правила, определяни и налагани от държавата. Томас Хобс използва метафората на митичното чудовище Левиатан и върху корицата на книгата му със същото име суверенът се извисява като великан, съставен от множеството свои поданици. Да, макар думичката „суверен“ да е позната на българския читател и гражданин в друг смисъл, всъщност това означава избраният лидер, на когото е делегирана властта да управлява във и от името на обществото.

Всички тези идеи невероятно се харесват на някои французи и най-вече на новоизлюпената френска буржоазия, която пък, за разлика от английската, не успява хитро да се разбере с краля, благородниците и църквата кой всъщност трябва да управлява и мирно и тихо да си поделят богатствата. На фона на блясъка на Версай повечето хора са недоволни от високите данъци, лошата реколта, продължителните войни, глада и епидемиите, което спомага за разпространението на новите идеи сред населението. Останалото е история.

Разбира се, с края на монархията и установяването на демокрацията нищо не се променя кой знае колко – суверенът отново е богат възрастен мъж, просто не е със синя кръв или посочен от Бога. Съвременната демокрация е плод на десетилетни битки (понякога кървави) за придобиване на множество права, които днес приемаме за даденост. Добавяме това, че държавите съседки на Франция изобщо не приемат тези промени добре и им отнема около стотина години и много войни след Революцията, за да посвикнат.

Междувременно в бъдещите САЩ (както винаги) текат пререкания за пари. Американските поданици дотолкова не харесват английския крал, че обявяват независимост от Английската империя през 1776 г. и с Устава на конфедерацията създават държава, която се сгромолясва незабавно, тъй като централизираната власт е плачевно слаба и не може дори да събира данъци. Така дори най-свободните хора на света (по техни думи) разбират, че ефективната централна власт е необходима, когато човек иска да има функциониращо общество. Затова решават да организират Конституционния конвент, който уж трябва да попромени ужасния Устав на конфедерацията, но всъщност решава, че просто няма смисъл, и написва нова конституция, чиито знакови първи думи днес се печатат върху тениски, анцузи и калъфи за телефони в най-различни азиатски страни.

Основното притеснение на американските бащи на нацията е, че силна централизирана власт ще доведе до авторитарна власт. И поради това малко след Конституцията се появяват и конституционните поправки. Простичко казано, ако Конституцията урежда правата на държавата, то поправките уреждат правата на гражданина. Иронично, поправките са базирани на британския Закон за правата. Така се постига баланс между държава и граждани, който гарантира известна свобода и на двете страни. Този баланс е под постоянно напрежение и подлежи на промяна – особено в наши дни, когато свободният американски гражданин живее в държава, в която има повече пушки, отколкото хора.

Не всички права са равни

Към днешна дата повечето държави разполагат с конституция и някакъв вид официално уреждане на граждански права по подобие на гореописаните исторически документи. Какво се случва обаче, ако едно гарантирано право противоречи на друго? Пример за такъв случай е решението на Върховния съд на САЩ от 1905 г., в което се отсъжда, че ограничаването на работния ден до 10 часа дневно и 60 часа седмично противоречи на правото за свободно сключване на договори. Макар това решение да е отхвърлено отдавна, конкретното право се използва и в наши дни като аргумент срещу законодателни мерки, които определят минимална работна заплата или целят да предотвратят монополите и концентрацията на капитали.

Ограничаването на правото на личен живот е мислимо, възможно, но при спазването на определени критерии. Тези ограничения трябва да са законоустановени, пропорционални и да преследват легитимна цел.

Това заяви неотдавна специалистката по медицинско право д-р Мария Шаркова пред „Капитал“. Правата ни не съществуват като абсолютна стойност или във вакуум, а в процес на постоянно взаимодействие не само едно с друго, а и със задълженията ни. Те не бива да се ограничават с лека ръка, но и не може да се използват за налагане над другия в негов ущърб.

Просвещението, в което се корени демокрацията, съдържа и друг ключов принцип – съществуване според разума и логиката, отвъд човешката емоционална първосигналност. Или преход от вендетата към справедливия процес, от вярата в магии към емпирично обясняване на природните процеси.

Демокрацията, с две думи, произлиза от усилията ни през последните двеста и нещо години да живеем в мир, ред и сговор, чрез логика отвъд емоциите. През това време понякога сме се справяли добре, а понякога – не чак толкова. Най-големите си колективни провали сме преживявали, когато сме забравяли, че демокрацията е изкуството да постигнеш свобода, спазвайки задълженията си към другите. Че Левиатанът на демокрацията всъщност е съставен от всеки от нас и от разбирането ни за правилата, които споделяме.

От едно общество зависи дали и в кой момент ще постави правото на живот над правото на собственост, или правото на сдружаване над правото на свобода от дискриминация. Дали ще се води от факти, или от емоции. Как ще се проведе този разговор, е въпрос на колективно възпитание. Но когато колективното възпитание и други неща – като образование и здрава информационна среда – липсват, всеки сам ще си преценява. За сметка на всички, включително на себе си.

Заглавна снимка: „Криворазбраната цивилизация“, постановка на Станчо Станчев в Драматичния театър „Васил Друмев“ в Шумен през 1958–1959 г. Източник: Архивите на режисьора Станчо Станчев