Ксенофобско насилие с предизборно-полицейски привкус

„Нямам намерение да се самоубивам. Ако умра, трябва да знаете, че те са ме убили.“ На 1 април получих лично съобщение с тези думи от саудитския бежанец Абдулрахман ал-Халиди, интервю с когото „Тоест“ публикува на 11 март. Уви, не беше лоша шега – Ал-Халиди действително се страхуваше за живота си, след като предишния ден е бил пребит от полицаи, както твърди, в центъра за задържане в Бусманци. Това е един от няколкото случая на насилие над бежанци в рамките само на няколко дни. Как се стигна до тази вълна от насилие и как бежанците пак се превърнаха във врагове?

Отново се задават избори. А в предизборна ситуация по традиция определени политически сили и властови центрове имат нужда от враг, върху когото да се фиксира вниманието, за да се отклони погледът на обществото от реалните проблеми и нередности, за които същите тези политически сили и властови центрове носят отговорност. При липса на реален враг той винаги може да се конструира. Ето няколко примера.

Някои дежурни „врагове“

За дежурни врагове в предизборни периоди са били нарочвани ромите, които „продават гласовете си“, като по този начин остават в сянка политическите сили, които редовно купуват гласове (не само ромски). Или изселените по времето на т.нар. Възродителен процес етнически турци, заклеймени като „изборни туристи“, когато се връщат по родните си места да гласуват.

През 2017 г. председателят на националистическата партия Национален фронт за спасение на България Валери Симеонов, по онова време вицепремиер по икономическата и демографската политика, отиде на границата, за да попречи лично на български турци да упражнят правото си на глас. Тогава той удари възрастна жена така, че тя падна на земята. После се похвали в ефира на bTV, че е „избутал не само тая възрастна баба“, която определи като „изключително нагла“, а още десетина души – „почти един рейс“. И че това е донесло гласове за партията му.

ЛГБТИ+ хората също често се оказват предизборни врагове, като агресията срещу тях се усили след пропагандната кампания срещу Истанбулската конвенция. Само през 2021 г., през която три пъти се състояха парламентарни избори, случаите на хомофобска агресия бяха толкова много, че е трудно да бъдат изброени. Националисти нападнаха първия прайд в Бургас, организираха акции срещу представяне на книги и филмови прожекции в Пловдив и София, вандализираха клуб The Steps, облепиха превозни средства и улични стълбове с хомофобски лепенки. „Защитници на семейството“ разпространяваха невярна информация за ЛГБТИ+ хората. Кулминацията беше, когато група, предвождана от Боян Станков, самонарекъл се Расате, нахлу в общностния център „Рейнбоу хъб“ и го изпотроши, а самият Станков удари активистка.

От 2014–2015 г. и бежанците са сред обичайните предизборни врагове. Преди парламентарните избори през октомври 2022 г. те отново бяха нарочени за „плашила“, редом с лихварите в ромските махали и „дрогираните шофьори“.

Актуалният „враг“ – бежанците

В момента, в който премиерът Николай Денков подаде оставка съгласно споразумението за ротация на кабинета и още преди да стане публично ясно, че ротацията няма да се състои, а ще се ходи на избори, бежанците внезапно пак станаха враг. Политици и медии заговориха за „мигрантска криза“, каквато всъщност няма, и създадоха истерия заради четири случая – в поне два от тях бежанци няма, в поне три няма пострадал български гражданин и в нито един няма сериозно пострадал човек. В два от случаите българи нападнаха чуждестранни студенти. В третия бежанци бяха снимани как се гонят в близост до общежитието на Агенцията за бежанците в квартал „Овча купел“. Четвъртият случай се оказа конфликт между две групи заради гадже. В едната от групите е имало сирийски младеж.

Тези случки, в три от които пострадалите са всъщност чужденци, бяха използвани за разпалване на ксенофобски настроения. Организираха се протести пред бежански центрове – например в „Овча купел“ и в Харманли. Протестиращите искат центровете да се охраняват от полиция и ако може, да не виждат никакви бежанци, защото ги възприемат като заплаха, макар нищо да не са им направили.

От МВР хем отрекоха, че има „мигрантска криза“, хем министър Калин Стоянов използва случая да повтори искането на предшественика си за над 1000 нови гранични полицаи. В това искане беше подкрепен от председателя на ГЕРБ Бойко Борисов и съпредседателя на ДПС Делян Пеевски. Стоянов разпореди и жандармеристи с пушки да охраняват публичните места, където има „хора с различен произход“, каквото и да означава това.

На 28 март пък полицията извърши „внезапна проверка“ на спазването на реда в трите бежански центъра (от отворен тип) в София. Поводът за нея не стана ясен, но пък новинарските емисии излъчиха кадри как служители на реда с маски на лицето и каски (защо ли?) влизат в общежитията, в които има и жени с малки деца, и проверяват кой спазва вечерния час и на кого са му изрядни документите.

На същата дата – 28 март – ксенофоби пребиват поне трима бежанци. И една българка – защото е жена на един от тях. До метростанция „Мизия“, в близост до центъра на ДАБ в „Овча купел“, група напада две момчета с вид на деца. И гордо публикува в интернет видео на „подвига“ си. В друга част на София ксенофоби пребиват афганистанския бежанец Джавед Нури и жена му. На 31 март Абдулрахман ал-Халиди е пребит в Бусманци.

Побоите над Джавед Нури, жена му и бежанците в „Овча купел“

Нури бяга от Афганистан в България преди 20 години. Тогава е още непълнолетен. Първият му досег с българската земя е болезнен в буквалния смисъл – каналджиите го хвърлят от влака и той губи съзнание. Въпреки доказателствата, които представя, че семейството му е преследвано, не получава бежански статут. Прекарва години затворен – първо в центъра за задържане в ж.к. „Дружба“ (вече несъществуващ), а после и в Бусманци – и под постоянната заплаха да бъде депортиран. Нервите му не издържат и той решава да се самоубие. Самозапалва се, но оцелява.

През 2008 г. го освобождават и той се озовава на улицата, тоест на голата поляна пред центъра в Бусманци. Тогава го прибира у дома си писателят Иван Кулеков, който от години се застъпва за него. Скоро младежът се изнася на квартира, защото не иска да е в тежест на никого.

След много години и не по-малко перипетии Джавед Нури получава легален статут. Успява да устрои живота си, има жена, която го обича, приятели, работа, дом. Лошото е останало зад гърба му и той възприема България като рай. До 28 март т.г., когато, по думите на Мария Черешева, „неговият рай се превърна в ад“. Тогава група младежи напада него и жена му с аргумента „от майната си сте дошли“. Удрят ги с тръби, хвърлят камъни по тях. На Нури му разрязват пръст. Цялата му длан е в кръв.

Това е впрочем вторият път, когато му раняват пръст. Още когато е бягал от Афганистан, преследвачите му са отрязали парче от един от пръстите му.

Полицията не приема сигнала на афганистанския бежанец за побоя. Задейства се чак когато се обажда жена му, която е българка. Нещо повече – когато полицията пристига, първо обвинява него.

Джавед Нури и жена му си търсят ново жилище, защото не се чувстват в безопасност.

В деня на побоя срещу Джавед Нури и жена му група напада двама млади бежанци в „Овча купел“. Във видеото, което нападателите правят и публикуват в интернет, се чува „Вие к’ви сте?“ и „Where are you from, бе?“. Битите изглеждат деца и с нищо не са предизвикали агресията срещу себе си. „Свободна Европа“ разговаря с едно от пострадалите момчета – Али от Сирия, на 20 години. Той разказва, че това е вторият път, когато го нападат, и пита дали има някакви права.

За побоя над двамата младежи има задържани, но никой не държи самия Али в течение за това. Опитал се е да подаде жалба, но са го отпратили, защото „няма преводач“.

Побоят над Абдулрахман ал-Халиди

На 31 март саудитският бежанец Абдулрахман ал-Халиди прави нещо, което, както разказва пред „Тоест“, е правил и преди, но до този момент е нямало проблем – дава храна на едно семейство, чиито членове също са затворени в Бусманци: „Хранех ги със спагети [в оригинал – noodles, б.а.]. Правил съм го и преди без никакъв проблем, защото те постят заради Рамазана. Но само този ден полицията реши да ме спре, да ми забрани. След това имахме спор [с полицая] и към него се присъедини още един [полицай]. После отвориха вратата, закараха ме до тоалетната и ме биха там.“

От аудиосъобщението, което ми оставя, не става ясно колко точно са били полицаите, но във Facebook той уточнява, че са били трима. Добавя и че са го били, докато загуби съзнание. Когато се е свестил, те още са го биели. Започнал да плюе кръв.

В аудиосъобщенията, в които разказва това, Ал-Халиди звучи притеснено. Но не толкова плашещо, колкото на 1 април, когато се записва, за да ми каже, че е бит по лицето и тялото и че изпитва „изключителна болка“.

В продължение на няколко дни саудитският бежанец иска да бъде прегледан, за да има доказателства за побоя. Накрая го закарват в болницата на МВР, където е с белезници и не му позволяват да има придружител.

На 4 април Дирекция „Миграция“ към МВР заявява, че саудитецът всъщност се е самонаранил. „Казах го! – коментира той, препращайки към поста си, че не иска да се самоубие и ако умре, значи е убит. – Може би ще ме убият и ще кажат, че е самоубийство! Удивен съм от тази безочлива лъжа! О, Господи, спаси българския народ от тези власти!“

Няма данни за конкретен повод за побоя над Абдулрахман ал-Халиди. Но на следващия ден (1 април) във Върховния административен съд се разглежда делото за бежанския му статут. Тогава е организирана и поредна демонстрация в негова защита.

Междувременно още през януари съдът разпорежда незабавното освобождаване на Ал-Халиди от Бусманци и нарежда на ДАБ да го премести в общежитие със свободен достъп. И макар в съдебното решение да пише, че то не подлежи на обжалване, близо три месеца по-късно той още е в центъра за задържане.

Ролята на МВР

Във всички тези случаи МВР най-малкото не реагира адекватно. Не се задейства по сигнала на Джавед Нури, а когато пристига, обвинява него. Не държи в течение за разследването Али, а той не е допуснат да подаде жалба. Излиза с неправдоподобната версия, че Ал-Халиди се е самопребил.

МВР трудно признава случаи на полицейско насилие и по отношение на български граждани, какво остава за бежанци. Разривът между Калин Стоянов и Николай Денков настъпи именно защото първият отказа да поеме отговорност за насилието от страна на полицейски служители по време на протеста срещу вече бившето ръководство на БФС, ескалирал до безредици.

В предишната си статия зададох въпроса каква е целта на бутафорната активност на МВР в последно време. Две от предположенията ми бяха свързани с предстоящите предсрочни парламентарни избори. Жандармеристите с пушките по улиците могат да „дисциплинират“ определени групи избиратели, а насажданият в обществото страх може да се канализира в желаната електорална посока и да отвлича вниманието от реалните проблеми.

Вече има едно неизвестно по-малко – ясно е, че Калин Стоянов ще бъде вътрешен министър и в служебното правителство, чиято основна задача ще е организирането на изборите. Той беше министър и на последните местни избори, които ще останат в историята с много нередности и рекордно количество невалидни бюлетини.

Колкото по-бутафорна става активността на МВР обаче, толкова по-реални са потърпевшите от нея. Бежанците са удобна жертва, понеже са беззащитни. А и повечето си мълчат от страх, не са гласовити като Нури и Ал-Халиди. Но покрай „дежурните врагове“ потърпевши могат да се окажат и всички, които са неудобни. Дори главният секретар на МВР, на когото пресцентърът на Министерството не позволил да участва в телевизионно предаване, за да се защити от обвиненията, отправяни срещу него в публичното пространство.

Абдулрахман ал-Халиди призовава Бог да спаси българите от властите. За разлика от Саудитска Арабия обаче, в България има свободни избори. Поне в степента, в която не са манипулирани. Властите са резултат от избора на хората. Конструирането на врагове притъпява личната отговорност. А цената на цялата бутафория се измерва в кръв. Днес бежанска, вчера и утре – българска.