Личният законодателен фалит

Изглежда, че в обозримото бъдеще ще бъдем принудени да запълваме юридическата рубрика с анализ на действията на омбудсмана при липса на по-енергични субекти. В случая с „личните фалити“, както придобиха гражданственост, обаче става дума не само за ситуационна акция, която цели краткосрочни дивиденти и флирт с електората, а за далеч по-сложна тема, която неминуемо ще се отрази на множество други обществени отношения. Мащабите са сериозни: в международен план несъстоятелността на физически лица, както е коректно да се нарича, носи най-различни функции, които се простират от желанието за бързо уреждане на сметките в гражданския оборот (Великобритания) до въплъщаване на модела на социалната държава (Германия), та чак до клишето за „втория шанс“, което в САЩ е придобило конституционни измерения.

Закон, но с правилните аргументи

Въплъщаването на тези философски аспекти на проблема под една или друга форма почти навсякъде на Запад прави идеята трудно оборима, а и на първо четене изглежда, че подобна концепция би могла да помири кредитор и длъжник. За кредиторите „личният фалит“ осигурява равно участие помежду им, чрез което могат да получат ясни гаранции какво и кога ще получат от вземането си, докато за длъжника е възможност за ново начало, което би могло да стимулира предприемчивостта му, защото прекъсва спиралата на все по-невъзможния му дълг.

Още в този момент би трябвало да се събуди подозрение, че щом нещата са толкова особени, шансът за грешка е много по-голям. Ето защо е притеснително не само че законопроектът на омбудсмана и неговата група от експерти, която отказва да се прононсира поименно, е практически неоткриваем, но и че рекламирането му звучи като вяло и протъркано „европейците го искат“, а дискусията се завърта около любимите истории на Манолова в стилистиката на социалния реализъм, вместо да се обсъжда как предложеното парче пасва на съществуващия достатъчно усложнен пъзел.

Призивът за възприемане на „личния фалит“ звучи така: в България има рекордна задлъжнялост сред физическите лица, затова трябва да регулираме тази задлъжнялост чрез закон. Подобно мислене много добре показва начина на мислене на Манолова и партията, която я издигна на поста – според това мислене икономиката върви по силата на нечие командно-административно разпореждане и може да бъде стимулирана от закони. Позицията влиза в ясно противоречие с препоръките на Световната банка по отношение на тази процедура, а именно: към обявяването на личен фалит се обръщат предимно лица, които искат освобождаването си от държавата, а не още по-силното си подчиняване на нея, най-често защото могат и искат да плащат дълговете си, но определен дълг по някаква причина се е оказал непосилен. Или с други думи, това е една социална застраховка, а не социална помощ, като по никакъв начин не е средство за решаване на проблемите с бедността или липсата на инвестиции например.

Примерите от световната практика

Но папагалското оправдаване с „белите държави“ като причина да си въведем и ние закон като техния издава и друг тревожен симптом – сравнителноправният преглед на моделите на персонална несъстоятелност разкрива, че няма как да съществуват еднозначни „добри практики“, защото всеки подобен закон се сблъсква с твърде много национални черти и особености и трябва да ги вземе предвид. В този смисъл в промоцията на законопроекта смътно се споменава, че той въплъщавал „два модела“, но не става ясно какво се крие концептуално зад тях, защо са избрани и каква политическа воля отразяват.

За разлика от многобройните правила с преобладаващо технически характер, които сме длъжни да въведем така или иначе, несъстоятелността на физически лица изисква много ясна политическа декларация какво целѝ и как ще го постигне. В този смисъл поддръжниците на законопроекта премълчават, че моделите на световно ниво са поне четири. Англо-американският fresh start („ново начало“ – бел.ред.) предвижда, че несъстоятелност може да поиска на практика всяко лице, независимо от безнадеждността на положението му, тоест като процедура по корекция и преструктуриране на съществуващи дългове – нещо доста различно от гаврошовската картинка, която ни се описва.

В Европа от своя страна могат да бъдат открити много значими разлики между скандинавския модел, в който добросъвестността на длъжника е поставена в центъра на целия процес; немско-австрийския с неговото настояване върху въвеждането на ясен план за разплащане на длъжника с кредиторите му; и френския, където пък в основата са поставени сериозни ограничения в имуществената сфера на длъжника след обявяването на несъстоятелността. Коя от тези стратегии попада в „двата модела“ на законопроекта, е първостепенният въпрос, на който не може да бъде открит отговор към момента.

Някои съображения

Ако има процедура, за която важи в най-пълна степен холистичното напомняне, че нещата не бива да се мислят на парче, това е именно несъстоятелността. За да се стигне до несъстоятелност, има цяла серия от процеси, чието влияние не може да се подцени – в това число защитата на потребителите още към момента на подписване на договор, индивидуалното принудително изпълнение, в което също имаме кредитор и длъжник, а в по-широк план – ширещата се липса на финансова грамотност, която е предмет на образователни, а не на юридически мерки. С въвеждането на някаква форма на личен фалит пък възникват и чисто нови юридически проблеми – например кой ще има достъп до личните данни на длъжника с оглед на бъдещо ограничаване на неговата дейност. Предлагането на нов закон без съответни предложения за промени в действащите обрича мярката на непопулярност.

В българския контекст измислянето на нови процедури се сблъсква с два принципни проблема: единият е, че всяка нова процедура дава възможност за нова злоупотреба, а вторият – че процедурата не се промотира реално и мнозина дори не разбират за нея, а ако разберат, обикновено тя е толкова тежка, бавна и скъпа, че няма смисъл. В случая с „личния фалит“ например се предлага появата на синдик, който да се грижи за финансите на длъжника. Какво точно ще прави синдикът, кой и как ще му плаща – това са все съображения, които могат да провалят законодателните намерения. В крайна сметка, ако има нещо общо във всички процедури по персонална несъстоятелност, то е, че тяхната цел е минимизиране на допълнителните разходи около събирането на дълга и равно участие на кредиторите. Присъствието на още едно лице, на което му се плаща за работата, и относително високият риск от привързаност към определен кредитор (за справка – съществуващата уредба на търговската несъстоятелност) връщат нещата в изходно положение.

Рискът от злоупотреби

Другото лице на възможния фалит на закона е да не бъде проведено ясно разграничение между добросъвестни и недобросъвестни длъжници. Когато законът ти обещава, че можеш да започнеш отначало и да не дължиш нищо на никого, мнозина ще приемат това като една чудесна амнистия за липсата си на прозорливост, а дори би ги мотивирало да взимат нови, още по-рисковани решения за финансите си за в бъдеще. Тъкмо в това се съдържа моралният риск на „личния фалит“, а именно – докато по телевизията слушаме истории за семейства, които не могат да плащат заради трагични обстоятелства от личен характер, процедурата да се ползва от мързеливите и безотговорните. За целта е необходима и кампания, която да разсее отрано надеждите на някои, че ако изтеглят бърз кредит и после обявят лична несъстоятелност, ще могат на следващия ден да изтеглят нов бърз кредит за погасяването на първия.

Внимателната преценка и максимално широкото обсъждане на всички тези проблеми е повече от необходимо точно в този случай. Защото ако не изпълним някоя директива за максималната мощност на прахосмукачките, най-много да ни глобят и да дадем материал за няколко сутрешни блока. Но ако провалим идеята за несъстоятелност на физически лица, едно хубаво намерение ще отиде в кошчето може би завинаги.

Заглавна снимка: stevepb