„Литературата винаги съществува насред противоречия.“ Разговор с Ю Хуа

„Път сред пътеките“ – спомням си тези думи на Рьоне Шар, посягайки отново и отново към „Китай в десет думи“ на Ю Хуа. Книгата излезе през миналата година във великолепния превод на Стефан Русинов. Пътят е Китай, разбира се, безкраен и безграничен, какъвто си е във времето и пространството, а пътеките, сред които лъкатуши, са смехът и ужасът, въображението и истината, преживяваното и невъзможното за преживяване, Културната революция, Бандата на четиримата и котката на Дън Сяопин, ментосването на дребно и едро и болезненият стремеж към истината. Пътят се вие дълъг, а по него се нижат и думите: „народ“, „революция“, „писане“, „неравенство“ и т.н. Ето го цял Китай, Китай като минало и настояще, събран в точно десет думи – само десет, но какви… Вярно е, че понякога думата дупка не прави, но думите на Ю Хуа са от друг порядък: те измислят, и то измислят истината. Не е за учудване тогава, че това е единствената негова книга, която все още чака да бъде издадена в родината му.

Следващият кратък разговор с автора е покана към читателя да се потопи в света на тези десет думи, откривайки за себе си един свой път през пътеките.

Тъй като Вашата книга е посветена на думите, позволете ми да започна с въпрос, свързан с езика. Какво е китайският език за Вас като автор? По какъв начин „магията“ му е свързана с истината? A с лъжата?

Китайският език се състои от едносрични думи, в китайската прозодия ритъмът изпъква повече от мелодията, затова, когато искаме да кажем, че някоя творба е написана добре, често използваме фрази от рода на „звънти в устата“ – значи, че се чете плавно и звънко. Магията на литературния език идва от въображението на писателя – въображението без проницателност най-често е нещо празнословно, а проницателността без въображение винаги е нещо приковано – като войник, който марширува на място. А лъжите, стига само да се повтарят, да се повтарят непрекъснато, ден след ден, година след година, се превръщат в истини.

В едно интервю казвате, че Кафка Ви е научил на един особен тип свобода – призоваването и отзоваването на нещата посредством езика. Смятате ли, че литературата трябва да поддържа света, или е призвана да го поставя под въпрос? Ако мога да използвам съзнателно две клишета – еволюционна или революционна трябва да бъде тя?

Ако един писател не се съмнява в света, той не би имал мотив да пише, така че усъмняването в нашия свят е мотивът ни да не спираме да пишем. Писането тръгва от съмнението и поддържа един измислен свят – трябва да се уточни, че поддържаният от литературата свят е измислен, но между него и действителния има определени съответствия. Читателят, изхождайки от собствената си гледна точка, влиза в творбата, където открива собствените си съответствия с действителността. В този смисъл литературата е едновременно еволюционна и революционна – понеже читателите се променят поколение след поколение, променят се и техните отношения със света, понякога по еволюционен начин, друг път – по революционен.

В една от главите в „Китай в десет думи“, посветена на писането, Вие се спирате на факта, че в ранните Ви разкази доминират насилието и смъртта, и обяснявате как те са свързани с преживяванията Ви по време на Културната революция. Говорите още и за тогавашните си сънища, както и за това, че денем сте убивал в творчеството си, а пък вечер са убивали Вас насън. Какви са сънищата Ви днес – начало или край за Вас?

Аз вече не сънувам нито хубави, нито лоши сънища. Сигурно защото всяка вечер преди лягане вземам приспивателни – пия две таблетки естазолам, лекарство за удължаване на съня, всъщност то не удължава кой знае колко съня, но пък спя, без да сънувам, пия го вече от няколко години. Литературата понякога е сънуване, друг път е събуждане, различните писатели пишат различни творби, различните читатели избират да четат различни творби. Литературата винаги съществува насред противоречия, в нея има усмивки и сълзи, благословии и проклятия и пр. 

В разказите и романите Ви абсурдът и гротеската постоянно се вплитат в тъканта на най-баналното всекидневие, а преживяванията на героите в него изглеждат едновременно познати и непознати, близки и далечни. Същото се вижда на много места и в „Китай в десет думи“: аналитични и исторически наблюдения изведнъж пропадат в бездната на спомените Ви, възкресяващи живота в Китай през 70-те и 80-те, наситен с чудати персонажи и абсурдни ситуации. Човек се опитва да мисли с Вас за Китай, но мисълта му редовно бива поставяна на изпитание – или от смях, или от ужас. Има ли все пак някаква точка на равновесие между двете?

Когато пиша разкази и романи, се стремя да не анализирам, искам нещата в разума да бъдат изразени с похватите на чувствата. Думите и действията на персонажите, детайлите, напредването на сюжета – всички проблеми на разказването да се разрешават с похватите на разказването. „Китай в десет думи“ е друго, това е документална книга, нещата в разума могат да бъдат изразени с похватите на разума, тоест нямам нужда от разказвателни увъртания, за да изразя мислите си, мога направо да ги изкажа, като аз не изказвам гледища, това всеки го може, то не е важно, важното е какво е предизвикало гледището, затова трябва да привеждам примери, примери от реалността и историята, разбира се, собствените ми изживявания са още по-живи и интересни, затова и по-силни. Така написах тази книга. Точката на равновесие, за която говорите, е много важна, трябва да се омесят в едно собствените разсъждения, познания и реалност с историческите факти и личните изживявания, трябва на всеки кръстопът на разказването да се намери мястото на равновесие и оттам да се пише за всички тези неща. На това са ме научили дългите години писане – способен съм да намеря повечето точки на равновесие. Но се случва и да не мога и това са моментите, в които писането няма как да продължи.

А какво е мястото на Красотатa в писането Ви? Изкушен съм да цитирам една мисъл на танския философ и поет Лиу Дзунюен, която по някакъв начин е останала в ума ми още от времето, когато бях ученик: „Красотата не проявява сама себе си, а бива разкрита от човека“, след което Лиу продължава, че ако Уан Сиджъ не беше описал Павилиона на орхидеите, неговата красота щеше да изчезне в бездната на планината, без никога да бъде позната. Съгласен ли сте с Лиу?

Много съм изненадан, че сте чели Лиу Дзунюен като ученик. Тази негова мисъл чудесно изразява отношението между съществуването и откриването на красотата. Красотата е навсякъде, а ние откриваме само малка част от нея. Примерът с Павилиона на орхидеите показва как се придобива усетът за красота – Лиу Дзунюен набляга върху важността на субекта при усещането на красотата. Преди десет години посетих Павилиона на орхидеите и сега с голямо съжаление ви казвам, че като естетически обект той вече не съществува. Казано направо, красотата я няма, поне не онази красота на Уан Сиджъ – профанизацията, извършена от туристическата индустрия, е унищожила красотата на Павилиона на орхидеите.

На много места в книгата се връщате настойчиво към Културната революция, нейните езици, символи и практики. От друга страна, неведнъж е било отбелязвано значението ѝ за литературата в Китай: първо на спирачка, а през 80-те и 90-те – на двигател на нейното развитие. Какво е значението на Културната революция за днешен Китай?

Днес в Китай Културната революция е нещо много далечно. Нашето поколение, което е изживяло тази епоха, при това е израснало в нея, няма да я забрави, макар че споменът неизбежно ще избледнява – времето е безмилостно, то е гумичка, минаваща през спомените ни. А по-младите поколения в Китай не знаят какво е Културната революция, за тях това е просто название. За мое голямо съжаление има и такива млади хора, които преиначават тази епоха, те не знаят какви бедствия е донесла тя на страната ни и сега някои техни действия и думи все повече бият на културнореволюционност. Затова и ще продължавам да пиша за истинските изживявания по време на тази епоха. Надеждата ми е, че посредством литературата истинската Културна революция ще остане в четенето на хората – колкото, толкова.

Прави впечатление, че отделните есета в книгата могат да се обединят в своеобразни блокове. Вие пишете за историята на Китай през ХХ век, за нейните превратности и жестокост („народ“, „лидер“, „революция“), както и за ефектите от тях през ХХI век („неравенство“, „низовци“, „менте“, „баламосване“). И сякаш единствената утеха и единственият начин за противодействие – макар и вероятно обречен – се оказват словото и изкуството („четене“, „писане“, „Лу Сюн“). Дали литературата трябва да доближава предела, или да го отдалечава?

Харесва ми това разделение на три части, освен това сте изказали напрегнатите отношения между тях, страхотен анализ, много интересен. Аз съм преживял две крайни епохи – Културната революция през 60-те и 70-те и реформите и отварянето през 80-те. Книгата ми „Братя“ е написана чрез приближаване на всички крайни неща възможно най-близо до мен, а в „Живи“ се опитах да опиша крайностите, но едва след като ги отдалечих от себе си.

Петнайсет години ни делят от първото издание на „Китай в десет думи“. И до днес обаче книгата не е публикувана в Китай. Ако сега трябва да я пренапишете, изкушен ли сте да замените някои от десетте думи в светлината на днешното време?

Да, старите думи вече са заменени от нови. Тази година написах една статия за The Economist за това как младите хора в днешен Китай дават мило и драго да се домогнат до държавна служба. За тях най-важната дума е „служба“, тоест да имат стабилна работа в държавния апарат и да няма опасност да ги съкратят – това, което в миналото наричахме „желязна паница“.

Превод от китайски Стефан Русинов