Лозето на социалистите не ще Станишев, а мотика

Днешните български социалисти не могат да откъснат и една чепка грозде от лозето на Габровски*. Електоратът няма сили да копае, ръководството – не желае. Класовата същност на Българската социалистическа партия е от абсолютно несъвместими съставни части – „Позитано“ 20 е от източноевропейската „хайверена левица“, а базата се чуди как да си купи дърва за огрев и кога пак ще ѝ вдигат пенсиите. (Същото е и при ДПС, където надстройката и избирателите са на двата социални полюса, а органичната им връзка е етническата принадлежност.)

Това съвсем не е дилемата от зората на българския социализъм за яйцето и кокошката – пролетариат, обединен в синдикати (тогава се е формирала българската работническа класа), или социалистическа интелигенция. В настоящата дихотомия въпросът е кой да се настани в партийния мезонет и да се възползва от гаснещата електорална мощ. БСП не разширява електоралната си база, не привлича млади и икономически активни хора; единствените движения се извършват по върховете ѝ, където се сменят лидерите и кръговете около тях. На пръв поглед демократично – в другите партии водачите изглеждат циментирани и дори не се избират пряко като в БСП. Но си е боричкане за власт.

Но всички обичат Москва

Никой не очаква от номинално социалистическа партия да бъде носител на присъщи на лявото прогресивни идеи и реформи. Не е тайна, че БСП не е лява, но не е и дясна. Карашик е, но несъмнено олигархична като ГЕРБ и ДПС. Козметични данъчни облекчения и искания за повишаване на пенсиите – за какво друго се бори БСП?! За шестте месеца управление дори забрави за прогресивното данъчно облагане – неин рефрен, докато беше в опозиция. Не би могла например да иска силно и независимо финансово разузнаване – нали ще се зарови и в незнайно как забогателите висши партийни „другари“ и техните офшорни сметки. Няма как да иска и ефективна и подложена на демократична отчетност прокуратура – поради същата причина върховенството на правото не е кауза на БСП.

Забраната на Истанбулската конвенция е залъгалка за избирателите. Но виж, русофилството, или по-скоро путинофилията, е друга работа – единствената топла връзка между БСП и членовете и симпатизантите ѝ. Независимо че в съвременна Русия няма нищо ляво, още по-малко социализъм. И докато за електората водещи са носталгията, силовата пропаганда от времената на соца и разочарованието от Прехода, за което голяма вина носи и БСП, при партийното „началство“ движещите сили са онези, които произтичат от руските (енергийни) зависимости. На „Позитано“ 20 никога не са имали скрупули да подарят газовата инфраструктура на „Газпром“ по времето на Виденов, да смачкат европейска България под тежестта на „Големия шлем“ при Първанов и Станишев – и да вкарат българската енергетика и държава в тежка подчиненост на КТБ, чиято политика беше диктувана от руската ВТБ, респективно Кремъл.

Така верноподаничеството към авторитарен и кървав режим като кремълския, а не национално отговорни каузи стана най-характерната черта на БСП, независимо кой е начело – Сергей Станишев или Корнелия Нинова. (Което я прави трудно различима от „Възраждане“ например.) Макар и на различни позиции за Истанбулската конвенция, и евродепутатите на БСП защитават проруски позиции при различни гласувания в Европарламента, както и БСП в българското Народно събрание, дори понякога различни от тези на останалите евродепутати от групата на Партията на европейските социалисти.

През март българските евродепутати от БСП начело с лидера на ПЕС Сергей Станишев гласуваха против редица санкции срещу Русия – и срещу позицията на групата си в ЕП. Станишев, Иво Христов, Елена Йончева, Цветелина Петкова и Петър Витанов са били против част от текстовете, които предвиждат санкции. Само те от групата на ПЕС гласуваха срещу отнемане на лицензите на руските пропагандни телевизионни канали и бяха против прекратяването на софтуерните лицензи за военния и гражданския сектор на Русия и Беларус, а и срещу намаляването на руските дипломати в ЕС.

В края на юли по „Нова телевизия“ Станишев дори критикува Нинова, че не се борила достатъчно, за да не се прекратява договорът с „Газпром“ през април:

БСП каза: Бяхме против спирането на договора с „Газпром“. Това обаче се случи март, сега сме юли. Какво направи БСП в правителството, за да се коригира това нещо? Нищо. От ПП налагаха политики, без да се съобразяват с чувствителността и мнението и на БСП, и на избирателите.

(Самата Нинова многократно настояваше да се подновят преговорите, тъй като бизнесът иска евтин газ.)

Завръщането на една легенда – обречено на провал

Сергей Станишев обяви наскоро, че няма да се кандидатира за четвърти мандат като лидер на ПЕС. Официалният му мотив е, че няма силна партия зад гърба си, сиреч Нинова е пречката. Но БСП начело с Нинова и досега не е била зад гърба му, конфликтът им е публично известен от дълго време и подобно основание не звучи сериозно.

Причините са по-дълбоки. Руската война в Украйна доведе до рязко разграничаване и осъждане на политиката на Москва от страна на ЕС. Санкциите предизвикаха сериозни проблеми за ЕС – страните членки се борят с високите енергийни цени и висока инфлация. Изглежда, меко казано, неуместно лидерът на втората след ЕНП политическа сила в Общността да има различно поведение не само от Брюксел, но и от мнозинството партии в ПЕС. Въпросът опира до позициите не на европейската социалдемокрация, а на Европейския съюз като цяло. Станишев става пето колело – затова и няма да се кандидатира. Така след десет години като председател на ПЕС той се завръща в България в опит да си върне и първото място в БСП.

„Една легенда се завръща!“ – ако вземем повод от имиджовата фраза, охотно разпространявана и приписвана на 9-годишния му син Георги, който разказал в училище за баща си: „Един ден, като умре, ще отиде при легендите.“ В БСП легендите никога не са успявали – нито при завръщането си, нито при напускането на БСП. Опитите на Георги Първанов, Мая Манолова, Татяна Дончева, Александър Томов го потвърждават.

За разлика от тях обаче, Сергей Станишев вероятно няма да пробва с нова лява партия – така ще се маргинализира. Рискът е твърде голям, а резултатът – предвидим. Независимо че Станишев разчита на ситуативни предимства – вътрешната опозиция в БСП е ясно оформена, но разпокъсана на лагери и недотам силна, че да победи Нинова на преки избори със свой кандидат. Освен ако не бъде променен уставът на партията, който да върне избора на лидер от конгреса, но до момента опозицията не е успяла да прокара такава промяна.

Вероятно отново ще поискат оставката ѝ след изборите на 2 октомври, но какво от това? Зависи дали БСП отново ще се включи като партньор в управляваща коалиция, както беше в предишната – опозицията поиска оставката на Нинова и през януари т.г., но удари на камък. Лидерката на БСП като добър политически брокер уреди своята преторианска гвардия с назначения. Те пък знаят как да се отблагодаряват – и на нея, и на определени бизнес лобита.

Но ако останалите в коалицията нямат нищо против и не само са преглътнали русофилството на БСП, но твърдят, че отново ще я вземат за партньор в коалицията, значи няма значение кой е председателят. На пръв поглед Станишев дори подхожда повече – проевропейски, редом до лидерите на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. А как би стоял до някого от ГЕРБ…

За Нинова ситуацията се усложнява. Трябва да отбива президентските атаки и разкритията на служебния кабинет и да прави кампания, която вътрешната опозиция неглижира, за да я провали и после да ѝ потърси отговорност. А ето че се появява Станишев, който винаги е декларирал подкрепа за действията на президента Радев.

Както и след 10 ноември, така и сега не става въпрос нито за реанимацията на българската левица, нито за създаване на нормално ляво, а за борба на икономически интереси. Независимо от реториката за социалните неравенства, управителите на БСП никога не са проявявали особена чувствителност на дело. Социалистическата номенклатура и нейните наследници не са много по-различни от la gauche caviar.

Когато Станишев напусна България, за да отиде в Брюксел, теренът под краката му беше разкалян. Ненаказаната по време на тройната коалиция корупция и връзките с Делян Пеевски, добили най-голяма публичност по време на кратко просъществувалото правителство на Пламен Орешарски, не са забравени. Да не би да се канят да конструират нова тройна коалиция – този път от ГЕРБ, БСП и ДПС?

Презареждане на лявото? Невъзможно

Левицата в Европа е в упадък от началото на века и остана някак встрани от дълбоките промени в европейското общество въпреки идеологическата конвергенция към „центъра“ на големи леви партии в Западна Европа. Нямаше промяна по време на десетилетието, в което Сергей Станишев оглавяваше ПЕС, и това личи не само по факта, че партии в ПЕС управляват или са в коалиция в по-малко от една трета от държавите в Съюза.

Социалната цена, която европейските общества плащат за следковидното възстановяване на Европа и настоящата енергийна война, извадиха на терена на популизма много съперници на левите. Те са по-кресливи от тях, не така умерени и понякога левите изглеждат като бледо копие.

Изследвайки лявото, мнозина анализатори установиха, че то не успя да се пренастрои към технологичните промени, въпреки че левите електорати – някогашната работническа класа, са на изчезване като социална група и се върви от „пролетариат към прекариат“ (хибрид между „пролетариат“ и precarious, жизнен статус без сигурност).

В анализа си „Какво се случи с лявото в Европа?“ Ян Ровни, професор по политически науки, проучва този процес и илюстрира с пример промяната – срещата си със съвременния пролетариат във фабрика на „Волво“ в Гьотеборг, Швеция. Той разказва за роботизираната техника при производството на автомобили и работническата класа, представена предимно от „млади жени, седнали на удобни столове, заобиколени от компютърни екрани и клавиатури, слушащи своите айподи“, допълвайки, че „тези работници печелят колкото професорите в шведските университети (което означава много)“. Ровни отбелязва, че повечето от работниците във „Волво“ със своето над средно заплащане, комфорт и сигурност на труда трудно могат да се смятат за работническа класа.

Днешната работническа класа са масите от неквалифицирани обслужващи работници, които предимно готвят, чистят или шофират. Често работата им е краткосрочна или на непълен работен ден и нископлатена. Тези хора не влизат в контакт помежду си както традиционните работници във фабрика. Те често са от различен малцинствен произход и по този начин са разделени от културни граници. Накратко, тези хора имат значително намалена способност за организиране и не го правят.

В България, когато Преходът изличаваше някогашната социндустрия, а с нея и работническата класа, БСП беше от другата страна – на приватизаторите и кредитните милионери. Опортюнисткото поведение на лидерите ѝ и неспособността да се трансформира в модерна лява партия стопи избирателите. А в най-бедната държава в ЕС лявото има за лица консервативни десни капиталисти и лозето на Габровски изобщо не им е по вкуса.

* Според исторически източници на лозето на Никола Габровски във Велико Търново през май 1891 г. се е състояла първата социалистическа сбирка, на която присъстват привърженици от Велико Търново, Севлиево, Казанлък, Дряново и Габрово. Габровски организира сбирката заедно със съратника си Димитър Благоев. Сега мястото е превърнато в парк.

Заглавна снимка: Бузлуджа 2018 © Венелина Попова