Един режим, който, за да оцелее, разстрелва младежта, която е отгледал и която се изправя пред него в името на свободата… този режим няма бъдеще.

Франсоа Митеран, 4 юни 1989 г.

В нощта на трети срещу четвърти юни с танкове и бронетранспортьори биват смазани най-големите мирни демонстрации на гражданско недоволство в Китай, които ще останат познати като протестите на площад „Тиенанмън“. Броят на убитите и ранените, повечето от които младежи, не може да бъде определен (според различни източници той варира от няколкостотин до няколко хиляди), защото за китайското правителство този момент никога не е съществувал. Както и за много млади китайци днес. Но методите на режима за заличаване от колективната памет на тази част от китайската история не могат (все още) да бъдат приложени със същия успех спрямо паметта на участниците в протестите, на техните родители и близки.

Пазител на тази памет в Китай е например активистката група Tiananmen Mothers, състояща се от майки на загиналите, които от години се борят за официалното признаване от властите на протестите и кървавото им потушаване и за реабилитирането на паметта на децата им. На много от тези майки режимът не спира да предлага пари, за да „забравят“, а те не спират да отказват.

Именно въпросът докога управляващите в Китай ще успяват да купуват чувството за свобода, за справедливост и достойнство, вълнува и Лун Джан. Когато започват протестите на площад „Тиенанмън“, той е на 26 години и прави първите си стъпки като преподавател в Пекинския университет. Като активен участник Джан отговаря за опазването на реда сред протестиращите. След нощта на репресиите успява да напусне страната и да поиска политическо убежище във Франция. В момента е преподавател по китайска цивилизация и икономика в Университета на Сержи-Понтоаз и автор на множество материали по въпросите за китайската съвременност и геополитиката в Източна Азия. По повод 30-годишнината от събитията бе публикуван и разказът му от първо лице в комикс книгата TianAnMen 1989. Nos espoirs brisés („Тиенанмън 1989. Нашите пречупени надежди“).

В Париж Десислава Милева разговаря с Лун Джан за ситуацията в Китай, за продължаващите в момента протести в Хонконг и за ролята на паметта.

Започвате комикса си с думите: Напуснах Китай преди трийсет години… и въпреки това всеки ден се връщам на площад „Тиенанмън“. Защо избрахте да разкажете своята история днес, и то в този формат?

Имах шанса (или малшанса, зависи от гледната точка) да бъда участник в събития, които бележат историята не само на Китай, но и на света. Рухването на Берлинската стена и на Съветския съюз същата година са до известна степен свързани с протестите на площад „Тиенанмън“. Реших да разкажа за него именно днес, защото смятам, че Китай се доближава до края на един цикъл, започнал със събитията от 1989 г.

От 30 години режимът развива икономически модел, който носи невероятни резултати, но в едно пространство без свобода. Този модел не може обаче да донесе стабилност в дългогодишен план. Имайки предвид икономическото забавяне от последните години, Китай трябва да предефинира проекта за бъдещето на страната и да намери решения на някои от основните проблеми и искания, повдигнати с протестите от 1989-та. Книгата е и моят начин да почета всички онези анонимни младежи, студенти, граждани и да събудя, да реанимирам паметта.

А кои са валидните и днес искания от протестите през 1989 г.?

На първо място: прозрачност. Прозрачност в дейностите на правителството, в това кой, колко и какво притежава. Вие говорите за корупция в България, но в Китай тя е ненадмината. И това създава страшно много проблеми. Необходима е и една независима и прозрачна съдебна система. Обществото трябва да има и публични пространства, в които да може да се изказва и да бъде чуто, като например свободни медии.

В книгата казвате също така, че образът, който Западът си изгражда за този голям бунт, е историческо неразбиране на събитията; че „Пекинската пролет“ няма много общо със западните революционни образи. Как точно трябва да разглеждаме тогава тези събития? Къде е разликата?

Движението, започнало на площад „Тиенанмън“, е следствие на известна либерализация в обществото, започнала след смъртта на Мао през 1976 г. Знаете ли какво представлява Китай по време на Културната революция? Северна Корея, даже и по-лошо. Народът няма никакви права. Със смъртта на Мао започват постепенни промени. 80-те години в Китай са период на известна свобода, на разгорещени политически дискусии сред интелектуалците, едно своеобразно местно Просвещение. Но същевременно започват да излизат на преден план и проблемите на корупцията, на неравенството.

В този контекст се зароди и движението. То бе реформаторски настроено, но мирно, нямаше за цел да сваля режима. Може да се каже, че съществуваше и своеобразен консенсус между двете страни спрямо нуждата от въвеждането на реформи. Но ние, участниците в движението, искахме по-дълбоки, по-цялостни промени. Икономическа реформа например, придружена от изграждането на прогресивни и демократични институции.

Ако това беше революционно движение, още от началото щяхме да използваме насилие, разрушение. А ние направихме всичко възможно да се случи обратното. Аз бях сред отговорниците за поддържането на реда, след като полицията на Пекин най-цинично се оттегли от площада с цел да създаде предпоставки за размирици, а оттам и да легитимира използването на сила от режима. Но с помощта и волята на всички граждани успяхме да запазим мира през първите седмици. Едва когато режимът не се показа склонен на никакви компромиси и обяви военно положение, започнаха да се появяват и лозунги за свалянето му.

Ако реформаторите в партията бяха надвили и избегнали репресиите, Китай днес щеше да се развива много по-добре. Режимът сега е много силен, но и страшно крехък. Това противоречие идва от 1989 г.

Кажете ни малко повече за него.

Съществува много дълбок разрив между държавата и гражданите. Правителството се съмнява във всеки, по всяко време. Страхът е навсякъде. Ще ви дам един много показателен пример. При всяко важно международно събитие улиците на Пекин биват изпразнени, всички са изпратени във ваканция. Коя наистина силна страна прави подобно нещо? Ето го противоречието. Представете си държава, която е в почти непрестанна война със своите граждани.

Не казвам, че част от населението не подкрепя режима. Това е сигурно. Но държавата си купува мира. А това е опасно, защото икономическият растеж не може да продължава вечно. Когато започне да се забавя, рискът от революция се увеличава. Това се случи в Иран през 70-те години, а не толкова отдавна – и в Тунис и Египет.

Същевременно не съществува ли една много упорита пропаганда от страна на режима с цел противопоставяне на идеите за свобода и икономическо развитие? Китайските медии, отразяващи размириците в Хонконг от последния месец, говорят изключително за финансовите загуби на региона. Не доминира ли тази пропаганда сред една голяма част от китайското общество?

В Китай обществото няма никаква представа какво се случва наистина в Хонконг. Една част от населението мисли например, че директорите на големите банки са предатели, манипулирани от Запада. А това, което китайските медии разпространяват като информация на друг език, продължава да е пропаганда, насочена и към чужденците: казва се, че протестиращите целят само дестабилизацията на Хонконг и загубата на средства на техните съграждани.

Както казах и преди, Китай успя да си купи мир с икономически растеж. Това е единствената легитимност на режима. Тези, които се облажват от него, живеят обаче и в непрекъснат страх да не се озоват в затвора. Нещо, което може да се случи много бързо. Има един постоянен конфликт в главите на хората. Мирът, получен по този начин, може да е единствено временен. Едно общество не може вечно да се основава на икономическото измерение. То има нужда и от справедливост. Всеки човек има нужда от чувството за справедливост.

В много бивши страни от Съветския блок продължава обаче да се чува как „при комунистите ни беше по-добре“?

Комунистическият режим има известни предимства. Той е като родител, който непрекъснато се грижи за вас. Но човекът е сложно същество и има нужда от много неща. Това не му пречи да украсява и да прави по-скъпи нещата, които няма. Не съществуват периоди на големи промени без носталгия. Но човек трябва да се научи на свобода и държавата трябва да поеме отговорност за нея. Единственият начин това да се случи и да се продължи напред е чрез силно гражданско общество.

Такова, струва ми се, съществува в момента в Хонконг. На протестите на 16 юни манифестиращите са 2 милиона – на фона на 7,8 милиона население. Как можем да си обясним това масово участие?

В Хонконг гражданското общество винаги е било силно. Днес то търси все повече демокрация и защита на свободата.

Може ли да свържем неговото образуване с идентичността? Според проучване на Хонконгския университет от 2018 г. гражданите на Хонконг се чувстват най-напред хонконгци (8,34 при степен от 0 до 10), след това азиатци, граждани на света, китайци и на последно място – граждани на Китайската народна република (5,91). Как си обяснявате тази специфична идентичност и каква е ролята ѝ в опозицията на Хонконг и Пекин?

Идентичността е ресурс във всяка борба. При управлението на Хонконг от Великобритания гражданите се чувстваха повече китайци. Днес те имат нов „господар“, който на всичкото отгоре се отнася зле с тях, затова и отношението се променя. Идентичността еволюира непрекъснато спрямо контекста.

Може ли тя да повлияе на съдбата, която очаква Хонконг през 2047-ма (годината, в която според сключеното между Великобритания и Китай споразумение Хонконг губи статута си на специален административен район и съответната автономия – б.р.)?

Никой не чака 2047 г., Хонконг умира.

Искате да кажете, че връщането на Хонконг под пълното управление на китайското правителство ще стане много по-бързо?

Хонконг е контролиран от Пекин. Гражданите го знаят и това обяснява чувството на отчаяние, което се усеща в региона. Вече има три самоубийства на младежи в рамките на протестите, започнали през юни тази година. Окупацията на парламента също е в известен смисъл самоубийствен акт, защото всички тези хора са застрашени от затвор. Във всеки тоталитарен режим има нещо патетично, независимо от формата му. Той не може да съществува спокойно. В него има едно непрестанно чудовищно желание всичко да вземе, всичко да погълне.

Същевременно твърдите, че в Китай започва нов цикъл.

Промените в континентален Китай са единствената надежда. Днес Пекин трябва да избира, защото Хонконг продължава да бъде входна врата за две трети от чуждестранните предприятия в Китай. Вече 40 години 54% от чуждестранните инвестиции минават през Хонконг. А в контекста на икономическата война със САЩ, от Хонконг има още по-голяма полза, затова и Пекин изчаква.

Неотдавна политологът и специалист по Китай Жан-Филип Бежа заяви в едно интервю за радио France Culture, че „Хонконг е отново в центъра на бъдещето на китайската политика. От 1890 г. Хонконг е мястото, в което се изгражда една форма на бъдеще за Китай. Днес, въпреки натиска на Пекин, той отново може да се превърне в лаборатория за нови идеи“. Какво мислите Вие?

Той е твърде оптимистично настроен. В известен смисъл съм съгласен с него. От края на ХIХ век Хонконг играе важна роля, той представлява китайската съвременност. Всичко, което се случва в Хонконг, има дълбоко влияние в Китай. Но как си представяте днес Пекин да остави Хонконг да спечели тази битка? Не е възможно. Ако онази марионетка Кари Лам (ръководителката на администрацията на Хонконг – б.р.) оттегли законопроекта за екстрадиция и самата тя се оттегли, това е огромна загуба на авторитет за Пекин и още по-голям риск за развитието на демократичните движения. Не забравяйте също и Тайван. Положението изглежда без изход. Ще видим как ще се развият нещата, в такива моменти на напрежение е трудно да се предвиди, но аз съм по-скоро песимист.

В книгата завършвате историята си с думите, че ако Китай иска да построи мирно и проспериращо бъдеще, трябва да се върне на площад „Тиенанмън“.

Да, в смисъл на искания и реформи.

Ако пътят към площад „Тиенанмън“ не минава през Хонконг, тогава през къде?

Откъде да минем е фундаментален въпрос. Ако китайците са уникален вид хора, които могат вечно да живеят само от материални облаги, тогава аз съм този, който бърка. Но ако те са хора като другите, тогава не виждам как могат да бъдат избягвани безкрайно проблемите, повдигнати от протестите на площад „Тиенанмън“. Всичко може да тръгне отгоре, чрез реформи, или отдолу, чрез бунт.

Не съм сигурна, че голяма част от китайците днес, особено тези от средната класа, имат подобни аспирации.

Защо тогава режимът харчи толкова много средства да поддържа стабилността? Защо са тези усилия да заличи всички следи от 1989-та? „Тиенанмън“ е табу в Китай. Затова и паметта е важна. Тя е необходима, за да помогне на хората в изграждането на съзнание за справедливост.

Връщали ли сте се в Китай след 1989 г.?

Не. Но и никога не съм го напускал.

Заглавна снимка: © Личен архив на Лун Джан

Десислава Милева

Десислава Милева

Завършва история на изкуството в Бургундския университет в Дижон и работи за различни френски културни институции. Има публикувани статии в „Егоист“, „Култура“, „Литературен вестник“ и др., основно на тема съвременно изкуство. С нестихващо любопитство наблюдава света. Вярва, че интересните истории са навсякъде, само трябва да бъдат разказани.