„Лято в Бурландия“ – историите, които разказваме, за да предпазим възрастните

Една от най-неприятните особености на детството е безсилието. Възрастните често смятат, че децата не разбират нищо. Но децата виждат всичко, чуват всичко, разбират всичко. Проблемът е, че рядко е по силите им да направят нещо. Да спрат развода на родителите си, да предотвратят смъртта на баба си, да се изправят срещу насилието и насилниците.

Може би затова „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов е толкова силна книга: детето в нея – малкият Щерн – не просто разбира всичко от света на възрастните, но намира и начин да го промени към по-добро. За себе си и за тях. Или поне за един от тях.

В статия от 2016 г. за ролята на смъртта в книгите на Морис Сендак авторката Кейти Ройфи разказва историята за дете, свидетел на падането на кулите близнаци в Манхатън. Детето настоявало пред баща си, че е видяло над сградите да летят пеперуди. Разбира се (и това е ключовото в историята), детето знаело, че фигурите, които е описало като пеперуди, са хора, хвърлящи се от горящите сгради. Но то измислило пеперудите, за да предпази баща си от най-страшното прозрение – че собственото му дете не е наивно и прекрасно знае какво се случва.

Детското въображение като начин да предпазим и дори да спасим възрастните е основният генератор на събития в Бурландия – измислена страна, в която можеш да влезеш само ако следваш законите на въображението. В скорошно интервю Момчил Миланов определя книгата си като „политически роман за деца“. Трудно определимо като жанр, „Лято в Бурландия“ всъщност съдържа в себе си елементи на фентъзи, исторически роман, приказка, приключенска история с демоничен злодей.

Романът е също политически коментар за състоянието на Грейщад, сивия град, подозрително напомнящ на София – с разбити плочки и трамваи на сънищата („траумвай“, макар и добра хрумка, все още ми звучи леко претенциозно на български). Политиката присъства в книгата като тревожен фон, като мъгла, която се спуска над града ден след ден, безнадеждно и неумолимо, по най-страшния и познат ни начин: между другото.

Жанровата неопределеност и разколебаност на романа, в който местата и героите са едновременно себе си и други, реални и въображаеми, всъщност постига ефекта на съня. Сън, в който съвсем спокойно и без противоречие можем да бъдем двама души едновременно. Сънищата и коварният план на мистериозния Барон Нулде да сложи ръка върху тях са в основата на книгата от сюжетна гледна точка. Те са също и главният механизъм за разкриване на страховете и желанията на малкия Щерн, който, по всичко изглежда, има план за спасение.

И тъй като това е в крайна сметка дълбоко българска история, спасението в нея не е колективно, а индивидуално. Зимата в Грейщад е за всички. Лятото в Бурландия – само за тези, които могат да си измислят бягство. Вътрешна емиграция в съня.

Именно възможността за бягство – този светъл личен хоризонт – прави книгата на Миланов толкова нежна и лека за четене. Макар действието да се развива под тягостната сянка на дирижабъла, надвиснал над града, в него няма нищо страшно или безнадеждно. Това е искрящ роман на игра и ходене по главата на злото: точно такъв, какъвто го загатва великолепната корица на Кирил Златков. За разлика от „Да отгледаш гарвани“ или „Лабиринтът на фавна“ – два филма, които изследват тъмните страни на детската фантазия по време на диктатура, „Лято в Бурландия“ е лек, близък и топъл. Сънят на разума тук не ражда чудовища, а най-много котколиси или лисокотки – ще трябва да навлезете в историята, за да изберете един от двата варианта.

Четох книгата бавно – съвсем нарочно, защото исках да удължа с няколко дни потъването в нейния свят на сънища, пълни с обич и грижа. И с тази толкова непоносима тъга по хората, които обичаме и които може да изчезнат във всеки един момент. Изведнъж се събуждаме и разбираме, че ги няма. И никой сън не може да ги върне, колкото и често да се явяват в него.

С обич и въображение – само така можем да се изправим срещу тъгата и надвисващия мрак, да се спасим, когато лакеите на Нулде нахлуят в дома ни, за да ни търсят. Само така могат да се изправят срещу света децата, които всичко разбират, а всъщност толкова малко могат да направят. С обич и въображение Грейщад става малко по-цветен, а трамваите политат като пеперуди край горящите кули. И никога няма да кажем на възрастните, че разбираме всичко. Защото трябва да ги предпазим.

Заглавно изображение: Корицата на „Лято в Бурландия“ © Кирил Златков