Make Architecture Great Again. Новият архитектурен популизъм

От маргинален термин „популизъм“ се превърна в дума на годината през 2017 г. и вече е неделима част от ежедневието ни. Aрхитектурният популизъм не закъсня. У нас той надигна глава през 2019 г., някъде измежду активизирането на хоризонталното гражданско общество, избухването на социалните мрежи и тогавашните местни избори. Днес, пет години по-късно, той се развива в още по-сложна политическа (и геополитическа) обстановка и е все така видим. 

Но какво представлява популизмът днес?

Да се върнем малко назад. Лайпциг, 1989 г. Wir sind das Volk („Ние сме народът“) е политическият лозунг на протестите в ГДР срещу комунистическото правителство. В годините преди обединението на Германия призивът бързо прераства във Wir sind ein Volk („Ние сме един народ“). След 2014 г. обаче тази популярна фраза все по-често се използва в расистки, ислямофобски, крайнодесни и популистки по своята същност демонстрации срещу бежанци и джамии в Германия. 

Популисткият Zeitgeist

„Ние сме един народ“... „В името на народа“... Това са все фрази, които сякаш чуваме ежедневно – независимо дали в последната президентска предизборна кампания на Марин Льо Пен, или в българския парламент. Днес, когато думата „популизъм“ се появи в медиите, никой вече не ѝ дава обяснение, сякаш всеки знае какво е това. И уж всеки може да го опише – донякъде през примерите, станали шаблонни символи за съвременен популизъм – Брекзит, Тръмп, Унгария на Виктор Орбан или издигането на Жаир Болсонаро в Бразилия.

Всъщност най-влиятелното съвременно определение на думата дава един холандски политолог – Кас Муде, през далечната 2008 г., когато думата изобщо не се радва на такава популярност. Статията му е озаглавена точно така – „Популисткият дух на времето“. Популизмът, твърди Муде, е повече от обикновена демагогия, не е просто опортюнизъм, но не е и напълно формирана политическа идеология. Популизмът е „тънка идеология“ – това е изразът, който измисля Муде, – която се състои от много малко твърди убеждения. Първо, в нея най-важното разделение в обществото е между „хората“, „народа“, приемани за фундаментално добри, и елита, който фундаментално се приема за лош, корумпиран и напълно откъснат от ежедневния живот, от „народа“. 

По тази причина, всички популисти вярват, че политиката трябва да изразява „общата воля“ – желанията, споделяни от всички „обикновени“ хора. 

Ние срещу другите

Всъщност от маргинален термин през почти целия ХХ век „популизъм“ се превърна в дума на годината през 2017-та. Статията за популисткия цайтгайст на Муде вече е класика. Това, което той успешно прави като активен коментатор по темата вече 15 години, е да извади популизма единствено от крайнодясната му конотация („Подемос“ в Испания или СИРИЗА в Гърция също са популистки, макар и леви движения) и да посочи основната опасност – отношенията между „елита“ и „другите“. Популизмът се корени именно там и проблемът няма да бъде разрешен, ако „другите“ продължават да бъдат маргинализирани и презирани.

Забавно е определението на мексиканския политически теоретик Бенхамин Ардити. Той описва

популизма като пияния гост, дошъл на официалната вечеря на демокрацията,

който не дава и пет пари за правилата за добро поведение и приетата за правилна учтивост, следователно безцеремонно посочва грешки и прояви на лицемерие, които всички други в стаята са се съгласили да игнорират.

Отново Муде:

Популизмът е онзи, който задава правилните въпроси, но дава грешните отговори.

Архитектурният популизъм

И сега, след това дълго въведение, стигаме до основния ни въпрос: какво е архитектурният популизъм? 

Ще го илюстрирам с един нашумял пример, при това в развитие, чието начало е много назад във времето.

През февруари 2020 г. целият архитектурен свят и със сигурност американската му част настръхнаха, когато в американските медии изтече чернова на президентска заповед на Доналд Тръмп, станала известна като Making Federal Buildings Beautiful Again („Да направим федералните сгради отново красиви“). В нея се предлага пренаписване на правилата за нова архитектура на правителствените сгради в САЩ в посока „неокласицизъм като предпочитан стил“. Американският архитектурен институт и куп медии реагираха бурно срещу налагането на подобен единен стил, който според тях не отразява прогреса, нарушава свободата на творческата мисъл и изразяването и като цяло пречи на демокрацията. Шумът беше огромен и стигна даже до България.

През 2020 г. изтичаше последната година от мандата на Тръмп, през март светът „затвори“ заради пандемията от коронавирус и когато през декември президентът подписа тази заповед, шумът вече беше позатихнал. Всъщност тогава Тръмп подписа две заповеди – и двете доста спорни, естетически ориентирани и отчетливо антимодерни. Втората засягаше изкуството в правителствените сгради, което трябваше да изобразява „исторически значими американски личности или американски идеали“, и в нея изрично се подчертаваше, че това изобразяване не трябва да бъде в абстрактен или модернистичен стил.

След това Тръмп изгуби изборите, Байдън отмени и двете заповеди и историята сякаш заглъхна. Но всъщност изобщо не беше така. 

Нека сега отворим една историческа скоба и проследим що е то стил на правителствените сгради в САЩ, защо е възникнал, как е бил регулиран до този момент и какво общо има всичко това с архитектурния популизъм.

Америка и архитектурата на античен Рим

В края на XVIII век младата американска република има нужда от нова, достойна за нейния нов образ архитектура. Особено важен е видът на правителствените сгради. Измежду всички бащи основатели на новата американска нация – Джордж Вашингтон, Бенджамин Франклин и останалите –

най-загрижен за създаването на национална, „американска“ архитектура е Томас Джеферсън.

Той прави и най-много в тази посока – като губернатор на щата Вирджиния, като държавен секретар, а после и като трети американски президент. Джеферсън се обръща, разбира се, към класическата Античност. Тук среща пълното одобрение на своите съратници – хора на Просвещението. Идеалът е републикански (не императорски) Рим, където здравият морал е водещ във всички сфери на управлението. Американският Сенат иска да превъплъти римския Сенат. И затова новата Америка има нужда от римски архитектурни прецеденти.

Класическата архитектура визуално свързва новата република с античните предшественици на демокрацията.

Първата сграда на американския Конгрес например – Капитолият във Вашингтон – претърпява много трансформации до днешния си вид, но изворът на вдъхновението за създаването ѝ е един и той е очевиден – става дума, разбира се, за Пантеона в Рим.

В аналогичен неокласически стил е издържано и цялото централно ядро, както и градоустройството на Вашингтон – пример за осмислена и последователно наложена държавна политика, която остава валидна през следващия век и половина. Това е Америка на неокласическите публични и административни сгради, които властта приема за имиджови, изискани, правилни и елегантни. 

Но през 30-те години на ХХ век тези сгради се оказват притеснително подобни на архитектурата, която фаворизира Хитлер по същото време. А това постепенно започва да изглежда все по-нередно.

Америка и модернизмът

Нацистка Германия на Шпер и Хитлер официално приема, че не е редно публичната архитектура да бъде модерна. Тя трябва да представлява грандиозен неокласицизъм с колони, портици и множество аналогии с Римската империя и Античността. 

Съответно Съединените щати трябва да отговорят. Те приемат прогонените от Третия райх немски архитекти емигранти от „Баухаус“, а заедно с тях и

модернизма – като мощно оръжие срещу официалния архитектурен стил на нацистка Германия,

а по-късно, през Студената война – и срещу еклектичния, обърнат към миналото социалистически реализъм на Сталин. 

Очевидно е, че модернизмът е стилът на следвоенната епоха, включително и на нейния символ – централата на ООН в Ню Йорк, завършена през 1951 г. Затова, естествено, и архитектурата на правителствените сгради в САЩ се променя – при това регламентирано.

През 1961 г. американският президент Джон Кенеди казва:

Ние не имитираме, защото трябва да бъдем модел за останалите.

Той основава комитет начело с бъдещия сенатор и дипломат Даниел Патрик Мойнихан. Така през 1962 г. влиза в сила един важен документ, озаглавен „Водещи принципи на федералната архитектура“, който не само отхвърля неокласицизма като водещ стил за федералните сгради дори във Вашингтон, но също така постановява, че налагането на официален, единен стил по принцип трябва да се избягва. Дизайнът и дизайнерските решения следва да идват от архитектурната професия към правителството, а не обратно. 

Резултат от точно този документ и свободата, която той дава, са всички сгради, които Тръмп и останалите защитници на неокласицизма обичат да мразят. Всъщност немалко хора ги мразят. 

„Най-грозните“ сгради

60-те и 70-те години на ХХ век са време на архитектурен брутализъм в САЩ и правителствените сгради от този период отразяват напълно духа на епохата – с всички добри и лоши нейни страни. Централата на ФБР например обичайно оглавява популярните списъци с най-грозните сгради във Вашингтон и Америка, но същевременно и всички архитектурни гидове с бруталистични сгради икони на града. 

През 90-те години умората от модернизма и брутализма е осезаема и американската държавна администрация се опитва да пребори монотонността на архитектурата на правителствените сгради с нова инициатива – т.нар. Design Excellence Program от 1994 г. – с цел да надгради принципите на Мойнихан и другите идеалисти от епохата на Кенеди с експерименти в дизайна. Построени са над 150 сгради – някои може би наистина отлични, други – далеч не толкова. Обществото, разбира се, отново недоволства. 

Сградите, проектирани по тази програма, се оказват не по-малко мразени от кутиите от стъкло и бетон от предишните десетилетия. И трябва да признаем, че критиците на съвременната правителствена архитектура в САЩ, включително подкрепящите написаното в онази заповед на Тръмп, имат право до известна степен. В Америка действително има много, истински ужасни правителствени сгради. И те няма как да не изгубят точки пред класическата монументалност на сгради като Капитолия във Вашингтон. 

Затова не е учудващо, че през 2023 г. Марко Рубио, добре известният републикански сенатор от Флорида, внася за разглеждане в Сената нов законопроект – Beautifying Federal Civic Architecture Act, който отново постановява, че за своите сгради правителството следва да предпочита архитектурни проекти, които са вдъхновени от формите, принципите и изобщо от архитектурата на антична Гърция и Рим.

Защо? Ами защото хората просто не харесват другите сгради!

Близки до Тръмп неправителствени организации като National Civic Art Society доказват това със социологическо проучване още през 2020 г.: 72% от американците предпочитат „традиционна“, а не „модерна“ архитектура. Показателно е, че предпочитанията към „традиционна архитектура“ – в която авторите на изследването включват не само неокласицизъм, но и неоготика, неоколониален стил и други неостилове от XIX и началото на XX век – са водещи във всички възрастови групи, независимо коя партия подкрепят, каква раса са, от кой регион, с какво образование и с какви доходи. Такава е „волята на народа“, какво може да се направи?

Но да си припомним как действа популизмът – той задава верните въпроси, но им дава грешни отговори. 

Вашингтон на пръв поглед е еклектичен микс от стилове, но всъщност неговият брутализъм се съобразява с класическите образци по блестящ начин – и като обеми, и като ритъм, пропорции, материали. „Най-грозната сграда в САЩ“ – сградата на ФБР – е всъщност контрастен, но хармоничен обем в разнородния градски фронт.

Вашингтонското метро, пак брутализъм, пак от 70-те години на ХХ век, е всъщност обяснение в любов към собствения си контекст – макар и с така мразения видим бетон. Никой детайл тук не е пренебрегнат като дребен и незначителен. Всички авторитети на следвоенния американски дизайн са намесени, за да се получи този резултат. Буншафт казва, че парапетите трябва да са като излети, подобно на скулптура на Хенри Мур. Сасаки иска хората да бъдат защитени от визуалното замърсяване на рекламите. Светлината е, за да осветява; всяка повърхност и всеки материал са обмислени. Нищо не е прекалено.

Вашингтонското метро е безспорен архитектурен шедьовър – с прекрасните си пространства и изключителна работа със светлината

(архитектът Хари Уийз работи специално със светлинния дизайнер Бил Лам върху системата от индиректно осветление в станциите). С чудесната система за ориентиране, дизайн и навигация (разработена от легендарния модернистичен графичен дизайнер Масимо Винели). И с тази визуално обсебваща, но незабравима игра на античния касетиран таван с видимия бетон на епохата.

Може ли закон да регламентира добрата архитектура?

Независимо дали я наричаме „красива“, или „модерна“. Опасявам се, че не. Това наистина е архитектурен популизъм. Могат ли елитите да променят рязко масовото обществено мнение и масовия естетически визуален вкус? Опасявам се, че също не. Поне не радикално и не изведнъж. Макар че именно американските елити от следвоенната епоха поръчват и довеждат докрай проекти като вашингтонското метро именно защото модернизмът иска да възпитава добър масов вкус – насочен към бъдещето, а не към миналото.

(Очаквайте продължение на темата с анализ на архитектурния популизъм в България.)