Make Architecture Great Again. Новият български архитектурен популизъм

<< Към част първа

Популизмът е феномен на нашето време, който, очаквано, остана тема на деня и след изборите за европейски и български парламент на 9 юни 2024 г. Изненадата от възхода на крайнодесните партии, от загубите на леви и зелени, от сменените приоритети в Европа, от феномена „Величие“ в България, от ниската избирателна активност и политическата апатия на българските граждани запълни анализаторското време.

Архитектурата остана в периферията, естетически деполитизирана или сведена до махленски скандали с велоалеи в градската среда. А не бива. Важно е да подредим и нея в голямата картина, защото тя помага да се направят връзки между на пръв поглед несвързани явления. И ни подготвя за това, което предстои. 

Архитектурният популизъм и у нас, както и навсякъде, избуява неконтролируемо около избори. Особено около местни избори, но не само.

Ще разкажа няколко архитектурни истории от България, които са от два периода, наситени с избори: 2018–2019 и 2023–2024. Част от тях, особено по-старите, днес може да изглеждат безобидни. Но те бяха скандални за времето си и е добре да запазим чувствителността си към абсурдното, независимо каква част от ежедневието ни заема то днес. 

#HUBAVOE

През 2018 г. Елена Филипова и Димитър Караниколов от българското студио за архитектурни визуализации „Мешрум“ направиха един колаж, в който бяха събрани всички драми на българското общество около архитектурни казуси от последните години – строежи, ремонти, фалшиви крепости, паметници.

По онова време България председателства Съвета на Европа, НДК е ударно ремонтиран, паметникът пред него е разрушен, за да не загрозява, на следващата година предстоят местни избори, навсякъде кипят ремонти, тържествено се откриват обекти. Появява се хаштагът #HUBAVOE, който маркира всички безумия в градската среда, които сякаш се случваха ежедневно.

Колажът тогава беше придружен от ироничен текст в стила на „Не!Новините“, написан от Димитър Караниколов и Наталия Атанасова (също архитект):

Независими експерти от английската компания Meshroom разработиха специален софтуер, който на базата на сложни изчисления е в състояние да визуализира как ще изглежда София след 10 години. [...]

От изображението става ясно, че през 2028 г. градската управа в крайна сметка вече е успяла да се справи с най-големия проблем на столицата – трафика, използвайки изключително напредничав похват – пълно и повсеместно обезлюдяване поради влошаване на условията за живот. По този начин от града трайно са премахнати всички превозни средства, заедно с прилежащите им хора. Чиста работа! [...]

В самата столица са останали предимно кучета от породата „Шопски самоед“, които са оцелели благодарение на факта, че се хранят основно със строителни отпадъци, дребен чакъл и по-слабите представители на вида си.

Вече повече от 15 години в София текат непрестанни ремонти. Всяка нова партия, която идва на власт, ремонтира ремонтите на предната и започва нови. Малкото останали жители на столицата вече не вярват на никого. [...]

Софийска община, в отчаян опит да спечели симпатиите на гражданите и студентите по архитектура, решава за годишнината от разрушаването на паметника „1300 години България“ да го изгради наново. Паметникът е сглобен набързо и некачествено от итонг, дъвка и някакво много скъпо китайско тиксо. За да прикрие плачевния резултат, общината го опакова с оранжево платнище и въжета, като в хитър пиар ход обявява, че това е проект на Христо Явашев. Кристо, разбира се, отрича да има каквото и да е било общо с проекта.

Пет години по-късно нещата не са много различни. „Горещите“ архитектурни теми пак са събаряне на паметници, улични ремонти, коли и пешеходци, единствено хуморът сякаш е по-малко, а меметата в социалните мрежи са далеч по-скучни. 

И сега е време за конкретните истории. Тях можем да разделим в три групи според различните проявления на елементарен политико-културен популизъм у нас, който засяга архитектурата и градската среда: флирт с общественото мнение, националистически кич и игри с паметта.

Флирт с общественото мнение

Архитектурата може да бъде използвана като мощен популистки инструмент за флиртуване с обществото, който успешно да прикрива управленски и комуникационни неудачи.

През 2018 г. един на пръв поглед стандартен и всъщност наложителен ремонт се превърна в социален експеримент, в който едновременно се тестваха способността на общинската администрация да реагира под стрес и властта на българските граждани в социалните мрежи.

„Графа“

Ремонтът на „Графа“ се превърна в символ на архитектурно-строителния провал и в устойчива фраза, която започва да се използва, за да етикетира всички проблеми, свързани с ремонти и обществени поръчки в страната. Властта паникьосано променяше решенията си – със или без трамвайни разделители, с черен гранитен фонтан или не, с призматични гранитни или с кръгли бетонни трамвайни разделители и т.н. – в зависимост от реакциите и ироничните колажи в социалните мрежи. Въпреки това обществото така и не остана доволно. 

Къде тук е популизмът? Замисълът беше след ремонта през 2018–2019 г. „Граф Игнатиев“ да стане първата споделена улица в България. Такава беше първоначалната идея на спечелилия още през 2015 г. конкурсен проект на архитектурното студио АДА, това бе и посоката, в която по принцип уж цели да се развива Столичната община, особено след сътрудничеството си с датския урбанист Ян Геел. За тази цел ремонтът включваше не просто смяна на настилките, а изливане на нова плоча, която да уеднакви нивата по цялата улица.

Именно тези дейности драстично забавиха целия ремонт. Но в същото време 60-сантиметровите чугунени боларди обезсмислиха опита за създаване на съвременна споделена улица, както и целия ремонт, премахването на бордюрите и изливането на новата плоча, включително възможността София да получи публично пространство с равномерна настилка, по което движението да разчита на друг вид организация от стандартната.

Неслучайно в доклада си, представен през октомври 2017 г., екипът на Ян Геел отбеляза: 

По-голямата част от публичните пространства в София притежават ярка индивидуалност, но организацията им невинаги подчертава характеристиките на сградите, техните функции или дейностите на хората, които ги използват. [...] Качеството на публичното пространство, включително около историческите сгради, силно се влошава от решенията, ориентирани към трафика и потребностите на автомобилите, а не на хората – колчета, грамадни пътни табели и маркировки на паркингите.

„Графа“ срещу „Патриарха“

Днес скандалите около ремонта на „Графа“ през 2018 г. изглеждат смешни и дребнави. Всички отдавна са забравили драмите около колчетата, фугите и цвета на плочките пред църквата „Свети Седмочисленици“, защото 2024 г. донесе нов „проблем“ – велоалеите по бул. „Патриарх Евтимий“ и новата организация на паркирането около НДК. Ироничното е, че тези промени са още по-стари от доклада на Ян Геел. Програмата за развитие на велосипедния транспорт на територията на Столична община е поръчана от Направление „Архитектура и градоустройство“ към общината преди почти 10 години, а велосипедното трасе по „Патриарха“ е с проектна готовност още за периода 2016–2019 г.

През 2019 г. културологът Ивайло Дичев заяви в интервю за „Дневник“: 

Ако някой реши да реформира, тутакси изникват протести от различни страни. Това е глобална тенденция, не е характерна само за България. [...] Преди време имаше например план за реконструкция на Париж, който пропадна след протести и критики, а наблюдатели заключиха: „Ако днес се беше родил барон Осман, градът и досега щеше да си е със средновековните улички.“

Националистически кич

Архитектурата лесно се поддава на популистката реторика на нашето време, защото отдавна съществува откъсната от сложните хуманитарни дебати, вследствие на което е и недостатъчно подготвена за тях. Това лесно води до необосновани проекти, граничещи с националистически кич, които могат да се превърнат в инструмент в една далеч по-голяма политическа игра. 

„България над всичко“

През юни 2019 г., няколко месеца преди местните избори, неочаквано появил се архитектурен проект фокусира за пореден път вниманието върху прословутата тема „Какво да правим с Паметника на Съветската армия в София?“. Тогавашният председател на Камарата на архитектите в България Борислав Игнатов публикува в личния си профил си във Facebook три визуализации на нов монумент „България над всичко“ – триизмерен герб на мястото на фигурите върху пиедестала на Паметника на Съветската армия, снабден със скрита камбана, която да звъни на всеки кръгъл час като във възрожденска часовникова кула.

Предложението бързо набра популярност, като в рамките на няколко дни събра стотици споделяния и коментари – доста за публикация на личния профил на относително непопулярен експерт, който в онзи момент все още не беше публична личност и чието онлайн влияние достигаше аудитория, далеч по-малка от тази на истински инфлуенсър. 

Реакциите, очаквано, бяха полярни:

Този срам за България трябваше отдавна да се демонтира!

Промяната на паметника няма да промени историята. По-добре да се фокусира тази енергия в образованието на младите. Предложението е изключително нелепо като визия и концепция. 2019 година е все пак.

Две седмици по-късно, на 30 юни, след поредица дискусии и участия на арх. Игнатов в национални медии, включително в предаването „Лице в лице“ по bTV, авторът публикува отново в личния си Facebook профил ново предложение със значително променена идея – запазва паметника непокътнат, но го закопава в зелена могила, която представлява изкуствена структура, покрита с дървета и пешеходни маршрути и завършена с наблюдателна площадка на върха. 

Борислав Игнатов мотивира новия проект така: „След като толкова много хора смятат, че паметникът е много важна част от нашата история, то той се запазва непокътнат. Нещо повече – запазва се и от разрушаващото влияние на природата и градската среда. Това става, като около паметника се изгражда саркофаг за негова защита, подобен на гробницата в Свещари. Така паметникът става експонат в собствено пространство.“

Това предложение се представи малко по-слабо откъм социални реакции. Коментарите обаче отново бяха напълно противоположни.

Два месеца по-късно, на 14 август, арх. Борислав Игнатов бе издигнат за кандидат-кмет на София от обединението „Демократична България“ и спечели малко над 12%. После той стана общински съветник в СОС като представител на същата коалиция, която го издигна, а днес изглежда напълно изоставил политическата си кариера.

През 2024 г. темата с националистическия кич в центъра на София изглежда умилително остаряла, защото страната има нов архитектурно-националистически феномен – партия „Величие“ и създадения от нея „Исторически парк“ в община Ветрино.

„Исторически парк“ и фалшивото наследство

„Исторически парк“ не е само секта, нова националистическа или проруска формация или финансова пирамида. Това е и учебникарски пример за фалшиво наследство. 

Когaто някой тръгне да вдига многометрови статуи на тракийски стрелци на входа на чисто нов „дисниленд“, пълен с фалшиви крепости, форуми, базилики и гробници, винаги има нещо гнило.

С тези думи още през 2019 г. номинирахме „Исторически парк“ край Варна за архитектурен бъг на годината на фикционалните годишни архитектурни награди WhATA Awards. През същата година, в края на юни, във варненското село Неофит Рилски отвори врати рекламираният като най-голям исторически парк в света, част от мащабна туристическа инициатива. Дошлите на откриването обаче се оказаха на строителна площадка.

Дружеството, което стои зад парка, набира пари след емитиране на 1 млн. акции, които обаче не се предлагат публично на фондовата борса. Разследване на „Капитал“ показа съмнителни схеми за привличане на нови акционери, макар изпълнителният директор Ивелин Михайлов да твърди, че фирмата не продава акции, а набира съдружници. Самата емисионна цена на акциите, изглежда, се определяше именно така – прогнозната цена на проекта, разделена върху един милион акции. Цялата история още тогава миришеше на 90-тарска пирамида, поръсена с малко напомпан патриотизъм и евтини имитации.

Изобщо трябва да сме подозрителни всеки път, когато се сблъскаме с бутафории и прояви на националпопулизъм. Обикновено имаме или зле прикрити комплекси, или нездравословна любов към величие, или склонност към финансови измами. А както се оказва през 2024 г. – всичко накуп плюс политически амбиции и популизъм.

Игри с паметта

И последно, няма как да говорим за архитектурен популизъм, без да стигнем до толкова рисковите игри с паметта, за които примерите са много и които сякаш са се превърнали в част от ежедневието ни. Съветски паметници, паметници на царе и национални герои, войнишки паметници – манията да говорим, спорим и строим паметници сякаш е в неконтролируем възход. 

А всъщност няма нищо по-невидимо от паметника, както беше казал през 30-те години на ХХ в. немският писател Роберт Музил. И съдбата на паметниците днес е само най-видимата част от един по-глобален феномен:

наследството, сред което живеем, е все повече и по-категорично противоречиво – при това по много и най-различни начини. 

Трудна работа е намесата в местата на паметта. Особено като имаме предвид, че архитектурата е пословично бавна, но е също толкова пословично дълготрайна.

Ако все пак приемем архитектурата и като част от културата, то трябва да подчертаем, че тя е малко по-различна област от всичко онова, което обикновено е предмет на оперативната културна критика. Човек може да избира музиката, която да слуша, филмите, които да гледа, книгите, които да чете, театралните постановки, на които да отиде или не. Но архитектурата е незаобиколима, навсякъде около нас.

Живеейки в урбанизирана среда, хората живеят сред архитектура, която им е наложена – често от сили, над които малко от тях имат реален контрол. Затова в съвременното хоризонтално общество на социални балони, активни граждани в социалните мрежи и умиращи авторитети е още по-важно да се изолира, анализира и блокира архитектурният популизъм във всички негови форми и проявления.