Проф. Мария Шнитер: „Не трябва да отнемаме свободата на хората да влязат в храм за индивидуална молитва“

А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая, и като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. (Матей 6:6)

Професор Мария Шнитер е преподавател в Пловдивския университет и първи декан на Философско-историческия му факултет. Работи в сферата на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието, има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и култура във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Великобритания, Израел и други страни. Има множество научни публикации в специализирани български и чужди издания, авторка е на няколко книги.

Венелина Попова разговаря с професор Шнитер за битието на Православната църква в ситуация на пандемия.

Професор Шнитер, пандемията от COVID-19 постави на изпитание и ръководствата на различните вероизповедания в света. Папата затвори всички храмове, а неговата благословия към света Urbi et Orbi ще бъде предавана само по интернет. Гръцкото правителство забрани и неделните литургии, а църквите останаха отворени само за лична молитва. За първи път в историята бяха затворени и двете основни светилища на исляма – Голямата джамия в Мека и Джамията на Пророка в Медина. Но на други места, като Южна Корея например, събирането на големи групи вярващи разпространи заразата. Как да бъде намерен балансът между грижата за душата и грижата за общественото здраве?

Бих добавила към тези примери и ултраортодоксалните евреи в Бостън, които също са отменили всекидневните си молитви в синагогите – всички те се извършват дистанционно чрез различни електронни платформи.

Православната църква има едно решение и то е много древно – става дума за икономѝя. При нея се изхожда от идеята, че Бог е дотолкова милостив към нас, че може да ни прости в случаите, когато не сме в състояние заради нашата човешка слабост, грешност или заради други най-различни причини да изпълним всички изисквания на ритуала. Икономѝята може да оправдае например защо в зимно време при кръщение не се потапя целият човек във водата, както изисква канонът, а само краката и се полива главата – нещо, което често можем да видим в нашите църкви.

Тоест това е някакъв допустим компромис с ритуалните изисквания, който дава възможност да останем още в рамките на канона, но има все пак една долна граница. И мисля, че Православната ни църква се опитва сега да уточни къде е тя, докъде можем да се откажем, докъде можем да стигнем в компромиса си и откъде нататък ние вече бихме поставили под съмнение целостта на църковното общуване с Бога.

И в България се разгоря остра обществена дискусия по този въпрос. В отворено писмо 200 души от различни професии се подписаха за затваряне на храмовете. Вие бихте ли се присъединили към едно подобно искане?

Не, не бих подписала такова писмо. Съжалявам, никога не съм спестявала критиките си към някои решения на Българската православна църква (БПЦ), но в този случай смятам, че митрополитите са взели правилно решение. Ако човек иска да остане вкъщи и реши, че е по-разумно да прояви гражданска отговорност и да се съобрази с изискванията на властта, нищо не му пречи да го направи. Светият Синод достатъчно ясно заяви, че освобождава в някакъв смисъл вярващите от отговорност и от чувството за вина, несъвършенство и грях и по никакъв начин не ги задължава да присъстват на публичните богослужения.

Нека да напомня, че в Пловдив още преди повече от десет години неделните служби от митрополитската църква се излъчват на живо, така че, ако човек толкова много страда, че не може да преживее неделята си без литургията, може да я види по телевизията, нищо не му пречи. Тези възможности са дадени, оттам нататък отказът да се затворят храмовете е точно уцелването на този долен праг на икономѝя – дотам, докъдето можем да стигнем, но нататък не бива.

Като може би трябва да уточним, че говорим единствено за онези хора, които живеят църковно, по каноните на православието, а не влизат в храмовете само по Великден и Коледа?

Точно така. А колко хора спазват стриктно поста, в който сме сега? Струва ми се дори по-малко, отколкото в предишните години, когато той се беше превърнал в нещо като мода, като публична демонстрация на набожност в съчетание с грижа за добрата линия и здраве в началото на пролетта. И какво излиза – че сега хора, които никога не са спазвали поста, не са в храма редовно, не се причестяват и не се изповядват, точно те не могат да се лишат от шоуто, от купона, от това да бъдат всички заедно точно на Цветница, за да си вземат върбови клонки, или на Великден, за да си пренесат огъня у дома. Това са хора, за които християнството е от Великден до Коледа и от Коледа до Великден, но могат в момента с необмисленото си поведение наистина да създадат голям проблем за цялото общество.

Да, защото за малкото българи, които живеят по православните канони на Църквата, затварянето на храмовете би било по-пагубно, отколкото срещата им с коронавируса, нали?

Да, тези хора наистина са малко, но ние не би трябвало да им отнемем свободата да влязат в един храм, макар и за индивидуална молитва или за помен на починал, или за минути на вглъбяване в тишина. Именно в смутни времена имаме най-много нужда от тази отворена врата на храма. Не можем да си представим дори, аз поне отказвам да си представя, че църквите могат да бъдат напълно затворени.

Бихте ли ни посочили случаи от историята, когато са затваряни православни храмове?

Затварянето на храмове е нещо извънредно и официално такива случаи в историята на православието няма. Но у нас затварянето на една църква може да означава и че просто няма кой да я отвори, няма свещеник, който да служи в нея. Аз знам много такива църкви, в които и днес не се служи, защото няма кой. Но това е съвсем различен проблем.

Но много важен. У нас и много манастири са празни и запустели, а монасите се броят на пръсти, за разлика от съседните ни православни страни. Как си обяснявате липсата на този импулс към замонашване? Питам Ви, защото нали тъкмо монасите са тези, които изпросват милост от Бога за народа си?

Да, така е. Кой всъщност е истинският покровител и защитник на българския народ? Това е основателят на монашеството у нас – св. Иван Рилски Чудотворец, а тези дни ние дори не го споменаваме. Молитвите ни би трябвало да бъдат насочени към него – лечителя и един от най-важните български отшелници и закрилници небесни.

А защо няма интерес към монашеството днес, е много тъжна тема. Като пътувам и в Гърция, и в Русия, навсякъде виждам колко живот кипи в манастирите там. Разбира се, той е различен от живота в света, но е интензивен духовен живот, а манастирът е място, където човек отива да търси Бога и буквално да промени своята същност и личност. Затова ми е много странно, че в момент, когато са толкова модерни всякакви търсения и нюейдж идеи, учители и учения, хората избягват традиционния път, който предлага манастирът. Той безспорно е най-трудният и те дори не помислят за него.

Днес свещенослужителите имат голяма отговорност как ще проповядват и как ще настроят собственото си паство. В ситуация на изпитание за всички ни Църквата бе изтикана в една позиция на самозащита, в някакъв ъгъл, където я нападат от всички страни. Аз очаквам Църквата да бъде много по-активна, вижте какво прави папата.

Митрополит Николай Пловдивски написа, че в тези дни на изпитание, изпратено ни от Бога, семействата и домовете стават жива и пълна с благодат домашна църква, гордостта се смирява, останалите грехове отстъпват, а злото се трансформира в добро. А старозагорският митрополит Киприян оправда неучастието в богослуженията на миряните като вътрешна жертва, положена за здравето на останалите вярващи. В същото време в социалните мрежи хората питат колко митрополити слязоха от луксозните си коли, дариха средства, отвориха трапезарии и приюти…

От една страна, аз подкрепям напълно това, което са казали и двамата митрополити – и двамата са напълно коректни в интерпретацията на случващото се. От друга страна, липсата на достатъчно активна социална дейност в средите на БПЦ е отдавнашен проблем и едва ли някой е очаквал, че точно сега нещата ще се променят някак чудодейно.

На мен много би ми се искало сега да видим нашата Църква в нов образ. Сега сме точно във Великия пост – най-тежкия, най-мрачния и труден период на годишния богослужебен кръг, и това е време, когато се очаква всеки от нас да се изправи сам срещу себе си, да види, да си припомни, да се покае за греховете си и да се опита да измоли прошка за тях. И да тръгне към новото, което очакваме с Възкресението – по един нов начин, като един нов човек. Дай Боже, точно така да се случи, защото най-оптимистичните прогнози за епидемията са, че до Великден ще бъде мрачният период и после лека-полека ще дойде просветление. Но аз не се наемам да давам съвети какво трябваше и какво можеше да направи Църквата.

Как бихте определили поведението на властите, например в лицето на генерал Мутафчийски като шеф на Националния оперативен щаб? Имаше ли колизия между призива му християните да не влизат в храмовете и жеста му на преклонение и целуването на иконата, подадена му от патриарха?

Генералът като че ли демонстрира поведение в ситуацията, в която се намира всеки от нас – на кръстопът. От една страна, разумът и всички рационални елементи ни казват да си стоим вкъщи, да не излизаме сред много хора и т.н. От друга страна, един вярващ човек, един християнин наистина не може да отстъпи тогава, когато срещу него е една чудотворна икона. Защото това е шанс за доближаване до отвъдното, а в такива времена като сегашните имаме нужда от такъв шанс, от една допълнителна доза надежда, от добавен лъч светлина. Мутафчийски е прав, когато призовава да си останем вкъщи, и всички разумни хора разбират, че е прав. Но той също така е прав, когато се прекланя пред иконата, защото това е просто един друг свят, друга реалност.

Не го възприемате като ситуация, която свали една лицемерна маска?

Пред Бога човек не може да стои с маска, пред него всички ние сме без маски.

Заглавна снимка: Храм-паметник „Свети Александър Невски“. Фотограф: Dan Lundberg