Марина, която поправя света

В град Бяла Подласка, по пътя от Тереспол на източната полска граница към столицата Варшава, се намира един от двата регистрационни приемателни центъра за бежанци в Полша. Макар че е място за временно настаняване и медицински прегледи на търсещите убежище, които са преминали през беларуско-полската граница и са успели да подадат молби за закрила, заради тромавата процедура обитателите на центъра засядат в еднообразието на дните в чакане на решение за по-нататъшната си съдба.

Миналата седмица монотонността се разчупи от едно неочаквано посещение – на група доброволци, също бежанци, от Варшава, които донесоха храна, дрехи и подаръци за децата. Макар и необичайно за Бяла Подласка, това посещение е част от инициативите на бежанците и на Марина Хулия – жена с неизчерпаема енергия, безброй идеи и вечна нотка на оптимизъм в гласа. Дъщеря на руснак и беларуска, Марина израства в централната част на Съветска Украйна. Като емигрантка в Полша от близо 25 години, тя не остава безразлична към бежанците, които търсят убежище в страната по време на Чеченските войни от 90-те години на миналия век. Изцяло на доброволни начала тя продължава да се грижи за много хора, които нарича „моите семейства“, и да се опитва да промени системата, в която бежанците попадат в Полша.

По данни на Агенцията за чужденците, която предоставя административни услуги на всички имигранти в Полша, през 2018 г. над 4100 души са поискали международна закрила в страната – около стотина от тях в момента са настанени в центъра в Бяла Подласка. По наблюдения на Марина много от тях вероятно ще чакат повече от година решението по молбата си.

Милана бяга от Чечения след Втората чеченска война. Тя живее в Полша от десет години, но чака цели седем, докато получи статут, който ѝ позволява да остане. Други жени от групата доброволки все още чакат решенията на властите и също живеят в бежански центрове – знаят през какво са преминали настанените в центъра в Бяла Подласка и какво вероятно им предстои.

Мадина е в Полша от 2017 г. Заедно с петте си деца прекарва пет месеца в Брест – от другата страна на полската граница, в опит да поискат убежище в Полша. Успяват от 22-рия път. „Познавам Марина от Брест. Всичките ми деца ходиха на училище при нея на гарата в Брест, тя ги научи на полски език и на толкова много други неща“, споделя Мадина.

Училище на релсите

Когато през 2016 г. първото правителство на партията „Право и справедливост“ налага антибежанския възглед в миграционната политика, източната граница на Полша се затваря за бежанците, които се опитват да влязат и да потърсят закрила през граничния пункт на Тереспол. Тогава от другата страна – в беларуския град Брест, стотици хора, предимно майки с деца, се оказват заклещени в бюрократичен рубикон.

Марина, учителка по професия и по призвание, която помага на чеченски бежанци повече от 20 години, веднага отива в Брест. „Мрамор и деца – представете си внушителната мраморна сграда на гарата в Брест, пълна с деца“, разказва тя. След рязката промяна на ситуацията на границата тази гара приютява стотици семейства с деца, които продължават ден след ден с опитите да подадат молби за убежище в Полша.

„Видях много болка и много сълзи. В 2 часа сутринта децата спяха по твърдите пейки, завити само с якетата на майките си или с хавлиени кърпи. Имаше и възрастни хора, които седяха безнадеждни в салона. Една от служителките на гарата от време на време сръчкваше спящите по пейките със забележката, че това е обществено място, и ги караше да се изправят“, разказва Марина.

Тогава тя решава да постави началото на Демократичното училище на гарата в Брест. Също като мен, а вероятно и като много от читателите – и родителите тогава попитали изненадано: „Как ще функционира училище без пространство, чинове, учебници и тетрадки?“ В отговор Марина пита какво всъщност е необходимо за създаването на едно училище.

„Учители и ученици – целият смисъл на училището се съдържа между тях“, категорична е тя, позовавайки се на идеите на известния полски лекар и педагог с еврейски произход Януш Корчак. Преди да бъде убит през 1942 г. в концентрационния лагер Треблинка, той разработва новаторска концепция за възпитанието и образованието на децата, според която те са водещи в тези процеси като напълно равноправни с възрастните.

„Това не беше нормално училище и аз нямаше как да преподавам по същия начин като в нормално училище. Исках децата да се чувстват в безопасност, сякаш са отново в класната стая в Чечения“, обяснява Марина и допълва с усмивка, че като единствен кандидат е била избрана за директор на Демократичното училище с пълно мнозинство. По традиция от чеченските училища децата пеят сури от Корана, преминават към народни песни, песни на руски език. Чрез песни, танци, игри и рисуване постепенно стигат и до изучаване на полския език.

„Толкова бързо получих повишение, че съвсем скоро открих училище и за майките“, продължава шеговито Марина. Песните и уроците по полски език не са единствените им занимания – жените започват да шият торби и парцалени кукли с материали, купени с помощта на дарители във Варшава. Освен че им помага да се откъснат от суровата реалност, за някои това е единственият доход, с който да останат в Брест и да продължат с опитите за подаване на молби за убежище в Полша.

„Нейната подкрепа беше много важна за нас в Брест. Благодарение на нея успявахме да изкарваме пари, за да останем и да се опитваме отново и отново да преминем границата и да поискаме закрила. След всеки неуспех трябваше да се върнем обратно, отново да изкараме пари и да опитаме пак“, обяснява Мадина. „Митничарите ме пускаха с по 120 кг багаж – куфарите ми бяха пълни с парцалените кукли на чеченските бежанки“, отбелязва Марина.

Не всички обаче устояват. Марина разказва за Зарима и нейните пет деца, които се отказали след 54 неуспешни опита и били принудени да се върнат в Русия въпреки рисковете за сигурността си. „За тях беше непосилно физически, психически, но и финансово“, обяснява Марина.

Друга майка, избягала от съпруга си алкохолик и насилник, също била принудена да се върне в Чечения след година в Брест. „На 16 години най-големият ѝ син отиде за първи път на кино в Брест. От малък вършел тежка работа в семейното стопанство, а баща му пропилявал всички пари за алкохол“, разказва Марина.

Сеща се и за един от любимите си ученици, който веднъж я попитал: „Какво ще стане, ако убият всички чеченци по света и аз остана единственият? Ще бъда ли тогава застрашен вид?“ „За мен всеки един от тях е такъв и се старая да им го показвам“, казва Марина.

От другата страна на границата

Спокойствието е най-важното нещо, което жените бежанки получават в Полша. „Това е на първо място, всичко останало е на заден план“, казва Милана. „За мен и за децата най-важното е да се чувстваме в безопасност“, категорична е Мадина, без да споделя много за проблемите, които произтичат от несигурността на чакането. Заедно с Марина и с други бежанци от тяхната общност, двете жени участват в много инициативи, чрез които се включват в обществения живот на Варшава, за да излязат от капсулираната среда на бежанския център.

Уважението към възрастните хора е ключов аспект в чеченската култура и това е причината в Чечения да няма домове за стари хора, подчертават бежанките. „Много ми е мъчно за тези хора, защото те са на ръба на своя живот. В Чечения възрастните остават при семействата си до края“, обяснява Мадина. „В Полша има старчески домове, които никой не посещава“, отбелязва Марина, представяйки първата от своите идеи за включването на бежанци в социалния живот на Полша. Заедно с група жени и деца тя организира посещения при възрастни хора, превърнали се в традиция през последните три години.

Милана се включва във всички инициативи, но най-много харесва именно тези посещения. „Когато отидем, винаги настава радост и всички се усмихват“, споделя тя. По думите на Марина, това е програма, която не се нуждае от никакво финансиране, а „само от сърце“ – благодарение на тази инициатива „една полска баба получава чеченско внуче и едно чеченско дете се сдобива с полска баба“. „Прегръщаме се, готвим, чистим, масажираме ръцете на възрастните – те ни обичат и ние ги обичаме. Вече сме изградили връзка и те знаят, че не идваме само за празници“, разказва Марина.

Бежанците са и доброволци в един от приютите за бездомни животни във Варшава. Малкият Рамзан занесъл всички наденички, които майка му приготвила за семейството, на любимото си куче там. „Няма значение дали ще се нахраня, щом кучето се е нахранило“, казал той на Марина.

Децата имат водеща роля и в другата инициатива на Марина и бежанците – в помощ на бездомните хора във Варшава. През последните три години организират работилници, в които бежанците приготвят храна за бездомните и им помагат да постегнат импровизираните си къщи. В отговор децата научават полезни умения: един от бездомните хора например – Кажик, изработва заедно с тях къщички за птици.

„Всички се радваме, когато се чувстваме полезни. Ние сме щастливи не само да получаваме, но и да даваме“, подчертава Марина. Тя организира и готварски уроци по чеченска кухня с бежанци и полски ученици, както и групови посещения в музеи и галерии във Варшава. Посещавали са и градове в цяла Полша по покана на местни хора и организации.

Бежанците често участват в културни събития с чеченски песни и танци. Заедно с Мадина и Милана, Марина подготвя театрална пиеса със заглавие „Проба“, което на полски означава „репетиция“ и „опит“. „Пиесата разказва за ситуацията на границата Брест–Тереспол. Показваме на света колко силни са тези жени. Мадина например е учила само до четвърти клас, защото по време на Втората чеченска война училището ѝ било опасано с експлозиви. Тези жени практически не са имали никакви възможности в живота си и сега правят всичко по силите си, за да се справят“, казва Марина и продължава: „Искрено съжалявам, че хората, които управляват страната днес, не разбират какво богатство са тези жени – с тяхната сила, непоколебимост и мъдрост.“

Марина Хулия е лауреат на наградата на Министерството на външните работи на Полша на името на Ирена Сендлерова – медицинска сестра, която спасява повече от 2500 еврейски деца по време на Втората световна война. Наградата се връчва на учители, които преподават на учениците в духа на толерантността и грижите за другия – по примера на нейния патрон Сендлерова, според която раса, националност и религия нямат значение пред човечността.

Неслучайно наградата се връчва „за поправяне на света“. Хора като Марина може и да имат малък шанс да променят системата или политиката, но е важно, че ги има.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group. Заглавна снимка: © Jędrek Nowicki