Музеят отвътре – архитектура, дизайн, политика

Първото място, където отивам във всеки град, е неговият най-нов музей. И това е така по време на целия ми съзнателен живот като архитект. Рядко причината са експонатите. Целта е новата архитектура и дизайнът на пространствата.

През целия ХХ век музейната архитектура се използва най-безсрамно и суперуспешно за реклама на градове и институции, за привличане на туристи и инвестиции, а и като мощно дипломатическо оръжие. В това всъщност няма нищо лошо. И ако с годините небостъргачите стават все по-високи, то музеите искат да са все по-обсебващи. 

Архитектурно битката винаги е била между кутията и самоцелната форма, тоест кое е по-важно – изкуството вътре или архитектурата около него. Франк Лойд Райт поставя началото с бялата сграда скулптура на Пето авеню в Ню Йорк през 1959 г., а Франк Гери затваря века с първата „сграда икона“ на новото време, която е завършена през 1997 г. в невзрачния индустриален испански град Билбао – и двете с марката „Гугенхайм“. От другата страна са правоъгълните монохромни кутии с перфектно осветление и ненатрапчиви стени, които са безсмислени без изкуството в тях – почти всички музеи и техните разширения, правени от Ренцо Пиано, Тадао Андо или SANAA, и разбира се, MoMA в Ню Йорк, с всичките ѝ разширения и пристройки.

Но да оставим архитектурната история. Тук не става дума и за MoMA – иначе абсолютната модерна музейна институция за подражание, нито пък за архитектурата на съвременните музеи по принцип. По-скоро ми се иска да влезем вътре в музеите и да видим как функционират днес като успешни или недотам публични пространства на XXI век, които трябва да събират хора и да провокират идеи. 

Ако музейната архитектура е реклама, музейните експозиции са политика.

Тяхното съдържание, послание, дори дизайн са отражение на съответния политически момент – на всички национални комплекси или геополитически визии за държавно позициониране, на културните войни и кризите на идентичността.

Два примера от Полша

POLIN е Музей за историята на полските евреи, завършен през 2013 г., в сърцето на Еврейското гето във Варшава, което е унищожено от нацистите след въстанието през 1943 г. Сградата е забележителна – външно суров обем, който се разпуква при входа, за да разкрие сложния пещероподобен пясъчножълт интериор вътре. Видна е символиката за разделянето на вълните при преминаването на Мойсей през Червено море.

Още по-важна е експозицията – балансиран разказ за еврейската история и култура през столетията, с много лични истории – от страданията и гоненията, през икономическия възход, до опасния национализъм на ционизма. Но това е експозиция от времето на Доналд Туск, при управлението на партията „Гражданска платформа“, която печели изборите през 2007 и 2011 г. Ситуацията се променя през 2015 г., когато в Полша на власт идва консервативната, националистическа и евроскептична партия „Право и справедливост“ на Ярослав Качински. 

Музеят на Втората световна война в Гданск е пример именно за такъв тотално променен исторически разказ. Първоначално той е замислен като най-големия световен музей, който да разкаже историята (цялата история) на най-кървавата война, запомнена от човечеството, не толкова през погледа на политиците и героите и в никакъв случай не само през погледа на нацията (в случая полската), а по-скоро през историите на цивилните жертви и засегнатите общества по цял свят. Но малко след откриването през 2017 г. под натиска на „Право и справедливост“ ръководството на музея е сменено, а войната на Полша с историята завършва с промяна на експозицията, добавяне на солиден полскоцентричен тон и любимата полска тема за виктимизацията.

Америка

Друга е ситуацията в южния американски щат Джорджия – известен с робовладелското си минало, отчетлив расизъм и крайни политики на сегрегация до късно след 60-те години на ХХ в. Нищо, че в Атланта, Джорджия, е роден Мартин Лутър Кинг. Музеите на щата разказват както за плантациите, Скарлет О'Хара и привилегирования южняшки живот, така и за борбата за граждански права и равенство на чернокожото население. 

Когато през една гореща августовска събота се оказах в High Museum в Атланта, се изумих колко пълен е той – с най-различни хора, с всякакъв цвят на кожата, някои бедни, други – очевидно не, но всички дошли да прекарат няколко часа в музея. 

Сградата е от най-добрите на Ричард Майер, сложна композиция от бели обеми, които затварят гугенхаймски атриум с ироничната скулптура къща от предградията на Рой Лихтенщайн отпред. Музеят е от 1983 г., достроен през 1999–2005 г. по проект на Ренцо Пиано. Темата за расизма, колониализма и неравенствата присъства умишлено навсякъде в постоянната експозиция, просмукана в обяснителните текстове към творбите, в селекцията, дори в дизайна на пространствата. 

Секцията с френско изкуство от XIX век например започва с бронзова скулптура на африканско момиче от 20-те години на ХIХ век и с обяснителен текст за колониализма във Франция и романтичната обсебеност на художниците от този период по „Ориента“ на Северна Африка и Близкия изток. Залата с новата предметност от 30-те години на миналия век е с централно разположената картина No Jobs от 1935 г. на родения в Беларус художник емигрант Николай Циковски, който рисува безработен чернокож мъж, седнал на пристанището по време на Голямата депресия. А при следвоенния модернизъм и авангард в САЩ, наред с Джаксън Полък стои картината „Портрет на Ричард А. Ланг“ на Бюфорд Дилейни – чернокож американски хомосексуален художник, нарисувал през 1965 г. известния културен историк Ричард Ланг, живеещ в Атланта и също чернокож.

Временната експозиция беше за древното изкуство на Нубия. Посланието е пределно ясно.

А сега да погледнем ситуацията в България. 

България

На българските музеи им липсват три неща: самочувствие, разнообразие и добър дизайн. 

Новата културна инфраструктура у нас е построена основно през ХХ век, а някои от сградите са изключителни постижения на модернизма – включително на регионализирания. Това са характерни постройки – като Историческия музей в Павликени, сгради експерименти – като Художествената галерия с Историческия музей в Казанлък или Историческия музей във Враца, модернистични кутии – като Историческия музей в Димитровград, или деликатни контекстуални жестове – като Къщата музей на Колю Фичето в Дряново.

Примерите за интересни (постоянни) експозиции със самочувствие и отношение към локалното и глобалното обаче са твърде малко. Чудесни образци, като обновената постоянна експозиция на Историческия музей в Попово, зала „Врачански съкровища“ в РИМ – Враца или експозицията „Ада тепе“ в Крумовград, все още не успяват да променят общата картина.

Много е интересно как историята в българските музеи обикновено свършва до Втората световна война – сякаш следващите драматични 80 години въобще не ги е имало. Възрожденските занаяти, траките и техните съкровища, както и битът на българите от началото на ХХ век очевидно успокояват българската музейна душа, разкъсана от несигурност как да разказва историята. 

Интересно защо в южния щат Джорджия не се колебаят да разказват противоречивата история на собственото си робовладелско минало, а българските музеи свенливо обръщат глава, когато трябва да говорят за комунизма, Прехода и близкото минало. Ами Македония? Ами бомбардировките по време на Втората световна война? Има толкова исторически теми, по които нашето общество обичайно е болезнено разделено? Това срам ли е, или неумение да разказваме историята си? 

За финал да се върнем в САЩ.

The Book of HOV

В момента Централната библиотека в Бруклин е тотално преобразена. От фасадата, през залите, до централното фоайе, тя е превърната в своеобразна инсталация с огромен син видеоекран пред входа, на който се върти видеоклип трейлър на изложбата The Book of HOV. Това е трибют на рапъра Шон Картър – JAY Z, родом от Marcy Projects (гето – жилищен комплекс в Бруклин), продавал там дрога през 80-те и превърнал се в световна попкултурна икона през следващите десетилетия.

Библиотеката гъмжи от хора, които се снимат, редят се на опашка да си купят сувенирни читателски карти, стриймват от видеостената пред входа. Изложбата е част от събитията, с които през 2023 г. в цяла Америка отбелязват 50 години хип-хоп – със самочувствие и с отличен дизайн. Как иначе да пишем историята на близкото минало?

Опитвам се да си представя Столичната библиотека, превърната в инсталация трибют на Ицо Хазарта...