На второ четене: „А след тях и децата им“

„А след тях и децата им“ от Никола Матийо

превод от френски Владимир Сунгарски, София: изд. „Парадокс“, 2020

В самото начало на тази книга се чудех само толкова ли е достатъчно, за да вземе „Гонкур“. В края ѝ вече съм напълно наясно защо „А след тях и децата им“ на Никола Матийо е получила това най-високо френско литературно отличие през 2018 г. Между началото и края на едно десетилетие, между две социално-икономически реалности, между две огледални кражби, затворили сюжетната рамка,

Матийо сътворява един проникновен портрет на френското общество от 90-те години, подобно на някогашните френски майстори на реализма.

Неслучайно писателят споделя в интервюта, че е чел доста Ани Ерно (тук може да прочетете и рецензията за нейния роман „Годините“, донесъл ѝ Нобелова награда), както и Зола, Флобер, Селин, Колет, Жионо, Стайнбек и др. И макар да описва всички безжалостно настъпващи промени под валяка на историята, посланието на този роман в крайна сметка е, че може би нищо не се променя във въртележката от поколения, както пределно ясно ни посочва и заглавието. Бунтът и приемствеността, мечтите и разочарованията, стремежът и конформизмът са обречени да се редуват и поглъщат едни други.

Всички ставаме родителите си, дори и обстоятелствата привидно да се менят, а светът непрестанно да се обновява.

„А след тях и децата им“ (сдобил се и с филмова адаптация тази година) е хронологичен билдунгсроман, прекъсван инцидентно от кратки реминисценции. В неговата орбита са редица герои – младежи и техните родители, но фокусът пада върху трима тийнейджъри, родени с малка разлика през 70-те: Антони – френско момче от работническо семейство, малко по-големият син на марокански имигранти Хасин, както и Стефани, която принадлежи към по-заможната средна класа. Частите на книгата са разделени между годините (следващи през две), когато се развива действието – от 1992-ра до 1998-ма.

Матийо е написал роман, който благодатно би могъл да се чете през марксическата литературна теория, тъй като описва в дълбочина класово (и етнически) разделеното френско общество и извежда личната история като функция и проявление на обществено-икономическата.

Той поставя на изпитание смисъла на „свободата, братството и равенството“ на фона на „кризата, мизерията, социалната катастрофа“.

Залагайки на социалния детерминизъм, писателят ни води към неизбежния извод, че почти всичко е предопределено от средата. Че между „обстоятелства, личния мързел и общото потисничество“ причините за провала са смътни. Че в крайна сметка всеки порив и амбициозен опит за надмогване на даденостите дерайлира.

Семействата на Антони и Хасин са нефункционални и работнически (а на Хасин и имигрантско), това на Стефани – доста по-предприемчиво и заможно, но затънало в своята повърхностна еснафщина. Младежите живеят в сякаш екзистенциално отдалечено от Париж провинциално градче и дори не са ходили в столицата. До неотдавна родното им място е било средище на металургичната промишленост в района, но сега, поради процесите на деиндустриализация, останките на бившия завод, „веднъж зарязани и продадени за скрап“, са оставили „жестоки кървави дупки в града“. Долината е западнала, а мъжете, останали без традиционния си поминък, трябва да се оправят с помощи, обезщетения или поредица от недостатъчно платени работи.

Матийо майсторски рисува поколението на родителите – отломка от онзи католически, традиционен и патриархален поствоенен свят, възпитавано в ценността на общия труд, на това да блъскаш заедно с другите. То е неадекватно на фона на постепенното преориентиране на икономиката; на убиването на малките бизнеси за сметка на безличните търговски мастодонти; на нарастващия индивидуализъм; на корпоративната офис култура и въвеждането на технологиите; на нуждата от нови социални умения, нагласи и кълнене в клишета. Имиграционните потоци променят посоките си и сега самите местни търсят възможности в Германия и Люксембург. Чрез символичната смърт на един от синдикалните лидери – популярна фигура от работническите протести, романът ознаменува този преход. Краят на работници и синдикати е описан така:

Стогодишната солидарност се разтваряше в голямата вана от конкуриращи се сили. Навсякъде нови, малки, неблагодарни, зле платени работи, пълни с унизително раболепничество, заместваха някогашното колективно размазване от бачкане. Производството вече нямаше смисъл. Използваха се думи като връзки с обществеността, качество на услугата, комуникационна стратегия, удовлетворени клиенти. Всичко беше станало малко, изолирано, мъгляво, педерастко по дух.

В новата „икономика, призвана да менажира мизерията“ и неугледния, едва закърпен бит, имаме всички маркери на живота тип lowlife и redneck: нефункционални домове, изплащани с десетилетия; хроничен недостиг на пари; треперене за сметките и за несигурната, механична работа; нездравословен начин на живот; липса на емоционална интелигентност в отношенията; промиване на мозъците от масовата тв култура и т.н. Матийо говори за „конюнктурните нещастия“ в средата на героя си: изоставени, разведени, алкохолизирани, пребити по пътищата, пукясали рано, уволнени, съсипани, инвалидизирани, болни, прибягващи редовно до ксанакс или дрога хора.

Най-големите късметлии бяха успели да си купят къща с дворче, плод на двайсет години саможертви. Тези порутени сгради бяха живото доказателство за провала на един свят и неговите архитекти.

И въпреки всичко това изглежда някак нормално, недраматично, естествено. Самите те дребни дилъри и хулигани в началото, без каквито и да било културни интереси освен обичайните футбол, чукане, пафкане, електронни игри, мотори, киснене с приятели, с абстрактни и неясни мечти и идея за свобода, опираща най-вече до достатъчното пари, Антони и Хасин са по-скоро тъжни, отколкото катарзисно трагични образи. Хасин ще поиска да бъде хитър и вездесъщ цар на дрогата от Мароко към Европа, но ще пострада от собствената си наивност и от упойващото ежедневие в интимна двойка (която е едновременно капан за индивидуалността, но и единственият начин да посрещнеш живота поне с някакъв съюзник). Антони завистливо ще мечтае за живота на своята дългогодишна тръпка Стефани, както си го представя:

Свят на летни вили, семейни снимки, разтворена книга върху шезлонга, голямо куче под черешовото дърво, онова безоблачно щастие, което виждаш в списанията пред зъболекарския кабинет.

Преследвайки невъзможния призрак на любовта, той ще го (анти)сублимира просто до сексуалното желание. Но посланието на романа ще бъде препотвърдено от невъзможността двамата да се слеят еротично докрай, до удовлетворителна кулминация. Този почти вулгарен в наивността и натурализма си копнеж ще отрази социалния, материалния, екзистенциалния такъв – оставайки си неудовлетворен, прекъсван, провалян...

Преходът между класите е неосъществим. Изходът – невъзможен. В крайна сметка и Антони (чрез записването в армията), и Хасин (чрез намирането на работа във фирма, която събаря стари и ненужни сгради) пренасочват фрустрацията, агресията, нуждата да разрушат наследството си, „непрестанното желание [Антони] да удря, да си причинява болка, да се блъска право в стените“.

Тежка, задушаваща, обездвижваща жега цари във всички части на романа – действието се развива винаги през летните месеци и ваканция, когато и работа, и училище спират. Жегата се превръща във всеобхватна метафора на тази съдбоносна житейска застоялост, парализа, безизходност. И двамата младежи търсят тръпката, раздвижването в изживяванията на ръба, в опасността, в предизвикването на съдбата – чрез скоростта на моторите или насилието.

Страхуваше се, беше прелестно. (Антони)

Понякога смъртта му се струваше нещо примамливо. (Хасин)

Но те не могат да осъществят докрай дори насилието, когато периодично биват изправени един срещу друг уж като врагове (неслучайно повечето пъти това се случва, докато уринират, една от най-уязвимите за мъжа ситуации). И въпреки че допирните им точки не значат нищо за тях, Матийо ще събере двамата символично върху един мотор, за да ни покаже еднаквостта им. Единият – с баща възпламеним, склонен към бурни реакции и насилие, зависим от алкохола, другият – с баща примирен, унизен, драпащ десетилетия да свърже двата края на имигрантското си битие. Но и Антони, и Хасин – счупени, макар и всеки посвоему.

В тази връзка Матийо изгражда много убедителни, макар и малко крайни тийнейджърски образи спрямо времето – книгата изобилства от познати и у нас реалии, жалони, музика, филми, заглавия, плакати, марки. Главите са наречени на базови парчета от онова време. Например сцената, озвучена от Smells Like Teen Spirit, в която всички купонястващи се клатят в един ритъм в своите карирани ризи, е прекрасно обобщение на поколението:

Във всеки град, роден от този деиндустриализиран и недвусмислен свят, във всяко западнало място хлапетии, останали без мечти, слушаха тази сиатълска група, която се казваше „Нирвана“. Пускаха си дълги коси и се опитваха да превърнат тъгата си в гняв, депресията си – в децибели. Раят беше безвъзвратно изгубен, революцията нямаше да се случи; оставаше единствено да се вдига шум.

Езикът на Матийо също е директен, грубоват, циничен, недодялан, пълен с жаргонни думи (малко странно или може би твърде локално подбрани на български от преводача). Но тук и там той подпъхва поетични авторови фрази, които по странно красив начин засилват усещането за предопределеност, за фатална безизходност, за всеобща тъга на това поколение, което е все още ошамарвано вместо разбирано от родителите си. Изобилстват и натуралистичните сексуални сцени. Дори романтиката се случва насред тинята или разрухата, на места, които съвсем не я предполагат. Както е на тази възраст, както е в този живот, мръсното се смесва с чистото, вулгарното с невинното, ниското с високото.

Не на последно място в романа – разбираемо – изобилства расизмът от страна на белия провинциален французин от работническата класа, който обаче е горе-долу на същия хал. Подредбата е ясна: главестите, имигрантите работници от Източна и Южна Европа, арабеските, резняците, чернилките и т.н. Всички, които могат да поемат вината. Този въпрос не е решен от Матийо мелодраматично или дидактично, а съвсем честно. Защото макар да принадлежат на различни етноси и обкръжения, световете на Антони и Хасин са еднакво изпълнени с безперспективност. Счупването между поколенията (дори срамът на Хасин от дълголетния акцент и лош френски на баща му) не е достатъчно, за да се изтръгнеш. Не е достатъчно желанието да успее по друг, дързък, цялостен начин, който да го издигне много над жалкото съществуване на баща му, чието относителното задържане на повърхността се дължи на „професионалните оскърбления, на унизителния труд, на изолацията, на самата дума имигрант“, която се използва навсякъде и ги поставя под общ знаменател.

Като възможно обединение обаче Матийо предлага единствено илюзията на футбола (успеха на Франция на Световното през 1998-ма) и образа на Зинедин Зидан. Това единение е почти сексуално и фанатично по природа, но е крехко, каквито са несигурността и преходността на всяка победа. В нея само временно изчезват разликите, дълговете, историята.

Написан реалистично, романът не предлага оптимистична теория за „класово израстване“. Грешките, провалите, слабостите като че ли тегнат наследствено. И тъй като в тази книга спойлерите определено имат значение, понеже цялостната характеризация на героите минава предимно през поведението и диалозите им, нека кажем единствено това, че дори амбициралата се Стефани успява само донякъде. През нейния образ авторът разкрива познанията си и за дебрите на френската образователна система с нейните строги йерархии и производство на кадри – в мнозинството си те са от „голямата и язвителна категория хора, които са свръхквалифицирани и неизползвани“, които разбират всичко, но не могат нищо. В крайна сметка тя, която презира угодливостта, посредствеността и дребнавостта на „нормалните си родители“, без да си дава сметка за цената на тази нормалност, може би също някой ден ще превърне в част от

тези жени, които поколение след поколение се сриваха, превръщаха се наполовина в слугини, чиято единствена задача бе да се грижат за оцеляването на едно потомство, обречено да изпита същите радости и скърби.

Финалната сцена в романа символично събира Антони с майка му на пикник край езерото, около което кипи социалният живот в провинциалното им градче. Близо до тях (както някога и те двамата са правели в детството и младостта си) се забавляват нови тийнове. В тази последна картина три поколения остават свързани невидимо от нишките на гнева и меланхолията. И от тегнещия над всеки по реда си въпрос: „Къде е животът, бе, деба?“ Именно с този прочит на „свободата, братството и равенството“ ни оставя Никола Матийо.

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.