На второ четене: „Алкохолен делир“

„Алкохолен делир“ от Яцек Хуго-Бадер

подзаглавие „Литературни репортажи за Русия от XXI век“, превод от полски Диляна Денчева, изд. „Парадокс“, 2019

Това е книга, написана след продължило 13 000 километра с УАЗ-ка пътешествие из Русия и стигнало до замръзналото сърце на Сибир. Книга, която те засмуква и приковава така, както се гледа пожар, изригване на вулкан, катаклизъм или нещо неочаквано и почти необяснимо – като скорошното червено северно сияние в небето на България.

Мариуш Шчигел е напълно прав, когато пише:

Ришард Капушчински описа империята от птичи полет; хвана механизмите на мислене и поведение, на процесите. Хуго-Бадер описва империята от перспективата на скитащо куче; хваща механизмите на мислене и поведение, на процесите, а също и плъха за опашката.

Яцек Хуго-Бадер е близък не само с Капушчински или с останалите забележителни представители на полския литературен репортаж, като Витолд Шабловски, споменатия Шчигел или Кшищоф Варга, всичките преведени и на български. Той се родее не само заради темите си, но и заради любопитството, смелостта и професионализма си, и с нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич. Както нейните книги, така и неговите не целят да шокират или експлоатират, а да показват невидимото и заметеното. Това, което откровената пропаганда на властта не признава, че съществува.

Четенето на такива книги е друга форма на откровение и като такава е и апокалиптична.

Показва всекидневния апокалипсис в Русия чрез пътешествие от Варшава до Владивосток.

Но това не е тежко четиво, напротив. Мрачният му хумор и ирония, цапнатата му уста и безкрайните отклонения и коментари го доближават и до Хънтър С. Томпсън, а по някакъв начин и до Венедикт Ерофеев.

Идеята му хрумва, след като прочита съветската колективна научна творба „Репортаж от ХХІ век“ (1957 г.), фантазираща в детайли каква точно ще е реализираната съветска утопия през 2007 г. Полският писател и журналист решава като подарък за собствения си петдесети рожден ден да обиколи Русия с тази книга и да сравнява доколко са се сбъднали прогнозите: за електрическите автомобили, лунните заселници, чистотата на Москва, изчезналите болести, унищожението на метеорити от космически кораби, отказа от оръжия и общото благосъстояние на съветските земи и населението им.

Отбелязал съм си по нещо от почти всяка страница на това пътешествие. Още в началото се сетих за пасаж от „Москва-Петушки“ на Ерофеев:

... не знаех, че на тоя свят имало такава болка. Сгърчих се от мъка, гъстата червена буква Ю се разля пред очите ми и затрепка. И оттогава не съм идвал в съзнание и никога няма да дойда.

Хуго-Бадер обаче се е върнал в съзнание и е минал през цялата азбука, стигнал е до Я и е продължил нататък.

Питах се защо толкова ме впечатли това безумно антропологично изследване, този предълъг документален филм, който се точи пред очите ми. Първо, защото всъщност не познавам Русия. Не съм наясно със страната по никакъв начин, не знам езика, не съм на ти със сленга, нито с културата и със субкултурата ѝ. Четенето на Пелевин, Ирина Денежкина или Анна Старобинец не са достатъчни.

Второ, има една официална представа, за която съм чел и слушал – лагерите, примерите за интелектуална или артистична съпротива. Неофициалната и всекидневната представа обаче не познавам. А книгата на Хуго-Бадер запълва този дефицит. Тя загребва без уплаха от дъното и под него, от социалните дълбини, центрове и покрайнини на Русия. Вади срещи и разговори с хора, оцелели, радващи се, провалящи се, историите им са парчета злато, патинирано със страдание, надежда, безнадеждност и кръв.

Пътуването започва от Сибир и от една ледена версия на свят, познат от филмите за Лудия Макс – с бункери, стрелби и убийства на пътя, със срещи с корумпирани полицаи и милиционери в страната, където до 2010 г. Десети ноември е Ден на милиционера. Пътят прекосява света на рапъри и агресивните им практики и скандали, на анархисти, антифашисти и хипита, на болни от СПИН и наркомани, на проститутки, ченгета и политици.

Хуго-Бадер не се свени, нито се притеснява от събеседниците си. Внимателно събира важни понятия и думи в речник – съществена част от книгата. Хората разговарят открито с него, защото и той е откровен с тях, а е и виртуоз в изкуството на човешкото общуване и разбиране. Помага на събеседниците да споделят историите си, за да се преутвърдят, да заблести достойнството на това, че са живи, макар и в страна, пропита от провал и белязана от естетиката на бедността и дефицита на щастие.

Хуго-Бадер е такъв, независимо дали ни среща с алкохолици, психиатри, шамани, миньори, професори и археолози. Или с евенки, улчи, нанайци, удегейци и други коренни жители на руските земи. Той успява да открие и единственото място в Русия, където среща главно щастливи хора – сектата на Висарион, преродения Исус, който понастоящем от три години е в затвора.

Естествено, става дума и за Путин:

След три години двамата анархисти излезли от затвора и обяснили, че Виктор не е можел да ги предаде, защото нищо не знаел за тяхната дейност. Жена му поискала да се върне, но Виктор не могъл да преживее факта, че не му повярвала.
– И знаеш ли чия беше тази операция? – пита ме Виктор.
– Е?
– На Владимир Путин.
– Ебаваш се!
– Беше младши лейтенант и в ленинградското КГБ отговаряше за неформалните младежки групи – казва Виктор. – Привикваше ни и лично водеше разпитите.
– Маризил ли те е?
– Нито веднъж. Другите биеха като бесни, изпотрошиха ми пръстите, осакатиха ме, избиха ми зъбите, а той нито ругатни, нито заплахи. Няма от какво да се срамува.
– Прекаляваш! Съсипал ти е живота!
– И на жена ми не ѝ провървя. Остана сама, а синът ни израсна без нормално семейство. На трийсет и една е и е наркоман. Единственото ми дете. На всичките ни съсипа живота.

В разговор от 2014 г. Хуго-Бадер накратко обяснява и защо и как е възможен Путин:

Руснаците го смятат за човек, който ги изправя, след като Горбачов и Елцин ги събориха на колене след падането на СССР. Путин ги кара да се гордеят. Това е много важно чувство за руснаците, защото те винаги са живели в държава, която им дава единствено него. Едва се преживява, няма какво да се яде, какво да се пие, тъй като ни въвеждат „сухой закон“, човек се страхува от всичко, трепери за живота си, но едно му е гарантирано – може да се гордее със своята велика империя, от която всички се страхуват. Тази мощ се крепи на три елемента: могъщата армия, каквато няма никой друг на света (само танкове в армията на СССР има толкова, колкото във всички армии по света, взети заедно), космическите полети и спортистите, които си тръгват с половината медали от всяка олимпиада. Горбачов и Елцин им отнеха дори и това, а Путин им го връща.

Ще е много ценно Хуго-Бадер да има възможността и енергията да отиде в Русия след Путин и отново да ни срещне с хората там. Наистина е забележително как в писането му думата е дадена именно на хората. Не се говори за тях – говорят те самите и изказват едно след друго толкова неназовими неща. Това не е кабинетна и аналитична книга. Авторът е на бойното поле, каквото е животът за гражданите на Русия и преди войната. Това не е интелектуално заключение, а емоционално. И съм убеден, че само с такова писане може да се стигне до промяна в представата и нагласата, в разбирането на една болка и в произхода и причините ѝ – икономически, социални и политически.

Такъв почерк и отношение не идват от само себе си. Авторът не е просто журналист в „Газета виборча“, не седи пред лаптопа си и не разсъждава абстрактно и ерудирано. Бил е учител, товарач на влак, продавач на свински пазар, дистрибутор, магазинер и част от „Солидарност“, когато профсъюзът е била нелегална структура. Минал е на колело през Централна Азия, пустинята Гоби и Китай, преплувал е езерото Байкал с кану, автор е на документални филми и е двукратен носител на полската награда за най-добър журналист.

Толкова ми липсват такива фигури и репортажи на български – за обикновени хора, в които под повърхността се таи цялата възможна необикновеност и необяснимост на България.

Преди години такива текстове и срещи чаках всеки месец от Ина Григорова и от списание „Егоист“. Вярвам например, че някоя от следващите книги на Димитър Кенаров ще е с репортажи от България. А съм и сигурен, че българската журналистика отново ще се престраши и няма да се притеснява да се оцапа, за да извади страната си на светло не само с политически коментари и разследвания, но и с литературни репортажи. Има предостатъчно високи, иронични и умни упражнения по стил, нужно е да се излезе навън и да се погледне наоколо, даже и надолу – в реалността и конкретиката.

Това трябва да се случи, защото, както казва Хуго-Бадер,

журналистиката съществува, за да бъде светът по-добър. Не си представям нито една държава, нито една демокрация без медии. Новинарите, информационните медии разказват какво се случва, репортажът отговаря на въпроса защо е така.

Репортажът е рапорт и негов дълг е той да бъде даден, приет и прочетен.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.