На второ четене: „Бивалици“ и „Небивалици“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Бивалици“ и „Небивалици“ от Вера Мутафчиева

„Избрани произведения“, том 11 и 12, изд. „Жанет 45“, 2009

Сигурен съм, че Вера Мутафчиева не се нуждае от представяне, но мемоарите ѝ заслужават да бъдат четени и препрочитани. Попаднах на тях едновременно случайно и закономерно. Благодарен съм за това си откритие от изложбата за Борис и Славка Деневи на Свобода Цекова и Антон Стайков. Там имаше цитат от „Бивалици“ за Славка Денева, с която Вера Мутафчиева е била близка.

Безспорно това е най-важната ми читателска среща тази година. Подобно откровено и спонтанно възхищение изпитвам към Константин Павлов, Георги Рупчев и Димитър Воев. Намерих това, което съм търсил и откривал в толкова много чужди автори и литература – честност, интересен език, дълбочина, непосредственост, хубави истории и изчерпателност. А да открия нещо, към което да почувствам безрезервна и безусловна симпатия и любов, ми се е случвало няма и пет пъти…

Шок е за мен наличието на тези мемоари. Впечатляваща е смелостта, с която Мутафчиева обяснява себе си. Чел съм множество дневници и автобиографии на писатели от това време и случаят с тях не е такъв. Не мога да скрия, че от месеци наред препоръчвам тези два тома на всеки, когото срещам на живо или онлайн.

В писането на Вера Мутафчиева има мащаб, детайли и най-вече всекидневие. Не е метафорично, абстрактно и мътно, а конкретно. Централно е това, което принципно остава заметено или премълчано – българската помийна яма от тайни и травми. Тук тя е извадена на преден план и на показ – в цялата си сложност и противоречивост. В цялата си нищета и мизерия – материална, морална и духовна. В цялата си красота на съпротива чрез работа и устойчивост.

Близо хиляда страници с болезнени прозрения. Ако някой иска да разбере какво е било тогава и защо е такова днес – нека ги прочете. Майсторски и човешки книги от историк и писател. От всички десетки хиляди мемоарни, лични и интимни страници за паметта и живота, които съм прелиствал, тези са сред най-ценните. В личната си библиотека ги поставям редом до Кнаусгор и Пруст.

„Бивалици“ ме отвя още от началото. С безкомпромисност към себе си и към епохата. С толкова хубавия и сочен език – и хумор. Хабер си нямах, че това ще ми се случи. След целия потоп от литература, която няма общо с реалността, камо ли с българската, камо ли с преживяваната от живи хора, освен номинално – това беше експлозия. Тежък естетически и социален симптом е, когато литературата и писателите са разкачени от реалност, правдоподобност и честност. А те, донякъде поне, са базата, фундаментът и предпоставките за изкуство. Все по-масово обаче те отсъстват от книгите. Но в мемоарите на Вера Мутафчиева – с лопата да ги ринеш.

Спомените ѝ са изповедно честни. Те покриват времето от запознанството на родителите ѝ до деня, в който Мутафчиева пише последните страници. В тях са силата на духа ѝ; ужасът от януарските бомби от Втората световна война; бедното ѝ детство; професорското ѝ семейство; собствените ѝ бракове, раждането на децата ѝ; личните и работните ѝ малки и големи трагедии, болести, посрещани с ирония; признанието, че винаги е била невътрешен човек и „царица на автогола“; борбата до края със системата и с безкрайната злонамереност, посредственост и наглост.

На всеки, за когото фактът, че Вера Мутафчиева е вербувана от Държавна сигурност, би представлявал проблем да прочете книгите или да се съмнява в качествата им, бих казал, че именно заради това не ги четох толкова години. Прочитът ми беше и през призмата на този биографичен факт – книгите отговарят и на тези въпроси. Ужасно съжалих, че не съм ги чел по-рано. Най-малкото защото това писане слага в малкия си джоб цялата съвременна българска литература.

Рядко използвам суперлативи, по-скоро никога, но защо точно в този случай? Защото показва как се е живяло преди и след 9 септември и преди и след 10 ноември в света на университета и на академичния, литературния и филмовия елит. Разказва какви са били структурите и безумието на тези осакатяващо лоши среди. И защо са такива и днес.

Едва като прочетох томовете на Мутафчиева, се потвърдиха почти всичките ми интуиции за тези елити. Споделях с Марин Бодаков как ми влияят те и че се усещам още по-категорично на страната на бачкаторите в културата, към които се числя и за които говори и Мутафчиева. Марин ми каза: „Прав си. Там ни е мястото. И Радичков беше там.“ Тогава осъзнах и че нямаме интелектуалци с аршина на Вера Мутафчиева.

Попитах Марин защо никой не е писал за тези книги, освен Ани Илков, който прочете на представянето им кратък текст, публикуван след това във вестник „Култура“. Отговори ми лаконично: „Аз ще ги препрочета. Тогава четях ръкописа ѝ. И да, тя е световна писателка. Тя, Радичков, Коста [Павлов]… Несвойствени за нашите места. Тя беше удрян човек и здрав човек. Обясняваше ми, че само работата я спасява. Тя беше много умна жена. И нещастна.“

Преди време, на представянето на „История на българското изобразително изкуство“ на Кирил Кръстев, Иво Милев сподели, че у нас елитът се подменя на 30–40 години, но общото между всички е отказът от обобщения и от поемане на отговорност. Вера Мутафчиева разказва като писател, обобщава като историк и поема отговорност.

През тази седмица беше 15 септември и още по-силно усетих мисията в сърцевината на „Бивалици“. Чисто учителска, даже по-скоро даскалска. Да разкаже неразказана история, да държи за ръката и да казва: „Няма страшно, колкото можеш…“ и така неусетно да тръгнеш по своя път. Поне за мен тези книги учат на самообладание, вдъхват кураж и даряват много познание. На всеки, който вече ги е прочел, бих препоръчал „Доколкото си спомням“ на Георги Данаилов, „Дървото на живота“ на Станка Пенчева, „Ние – негероите“ на Рада Москова и „Мир на страха ни“ на Георги Мишев, за да може да види приликите и разликите.

Към края си пестях страниците. Не исках да свършват. Ако някой се чуди защо в този текст няма цитати от книгите, отговарям: когато чета на хартия, си прегъвам страниците, където има нещо изключително, някакъв ценен къс от думи и фрази; в този случай прегънах почти изцяло и двата тома. Трудно ми е да цитирам, защото спокойно бих преписал целите книги.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.