На второ четене: „Червена бабичка съм“ от Дан Лунгу

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Червена бабичка съм“ от Дан Лунгу

превод от румънски Иван Станков, изд. „Фабер“, 2009

Ако искате да разберете как може би се чувства някой, който е живял по време на социализма – прочетете тази книга. Въпреки (или пък точно заради) провокативното ѝ заглавие. Дан Лунгу може и да е популярен и награждаван румънски писател, но героите спокойно биха могли да са българи. В романа му с прекрасен хумор е представена цяла палитра от гледни точки. Това прави книгата особено ценна точно сега, когато властват емоции, разделение и поляризация по всеки въпрос. И когато всичко сякаш от пръв поглед е ясно на всеки.

Ясно обаче не е. Винаги е нужен втори, трети, че и четвърти поглед. Най-малкото защото всеки гледа от различна перспектива, има различно възпитание, образование, доходи, травми и ценности. Оттам и самото преживяване на настоящето и миналото е индивидуално. След като прочетох книгата, размишлявах много по-хладнокръвно по разнообразни злободневни теми от близките седмици и месеци.

Най-голямото достойнство на книгата на Дан Лунгу е, че диалогът и разбирането на другия са гръбначният ѝ стълб. Той не е изкривен от омраза и предразсъдъци, а е съставен от здрави, силни прешлени от срещи и разговори.

Другото, което ме хвана от самото начало, е вкусът на езика и стила. Четейки, чувах естествения словесен поток на баща ми, на майка ми, на техните родители и приятели. Важно е да отбележа, че за мен това са поколения, които умеят да разговарят, да общуват. Може и да не могат да пишат статуси или туитове, но това не им пречи. Усетих специфичното търпение и спокойствие, което ме е поразявало и като тийнейджър, а особено много и сега. То не идва от незаинтересованост или безразличие, а от практическото знание, че заклеймяването не е лесна и бърза работа. И че е възможно да си скептичен, търпелив, критичен и да мислиш, преди да стреляш на месо с думи или действия.

Сякаш тези поколения са далеч по-свързани със себе си и с конкретната реалност, отколкото поколенията след тях, при които по една или друга причина има тенденция към радикално бягство към различни виртуални пространства и разнообразни пристрастености. Езикът на тези поколения е уютен, защото в него не усещам непрекъснатата криза на идентичността и съответното чувство за бездомност, които долавям в езика на днешните поколения.

Това, разбира се, също е донякъде илюзия. Всяко поколение има своите мрачни и тъмни места. Има своите слепи петна и кусури. Така е и за Емилия, възрастната героиня на романа. С помощта на разговори с дъщеря си, заминала за Канада, и с хора, с които се познава от десетилетия, тя постепенно открива нещо, което ѝ е убягвало. Полека осъзнава, че под идеализираните пластове от носталгия по младостта и миналото, под възхищението от злоупотребите с познанства, служебно положение, връзки и контакти, под целия ѝ живот има и друг пласт – и той е бил дълбоко потискащ и ограбващ както нея, така и цялото общество.

Но за да разбере това, тя извървява дълъг път. От безусловната и категорична убеденост в собствената си правота, че преди 1989 г. е било честно, хубаво и справедливо, до разколебаването и проглеждането, че нещата май не са толкова прости и плитки, а всъщност убийствено сложни и покъртителни. И че и „преди“, и „сега“ не бива да бъдат идеализирани или просто наблюдавани. Могат да бъдат и разбрани, а с определено активно гражданско участие – и променяни.

Лунгу майсторски и без претенция проследява живота на Емилия – от детството ѝ на село до избора ѝ да не гласува за социалистите на предстоящите избори. На някои читатели този живот може да не казва нищо ново. Може да им се стори изпъстрен с до болка втръснали истини или клишета. Но съм сигурен, че дори моите връстници биха могли да научат нещо, а за следващите поколения съм напълно убеден, че ще се учудят колко непознат и различен е животът преди трийсет и повече години. И как няма общо с този от Stranger Things например. Единственото общо всъщност е, че е страшен. Сигурен съм и че никой от тях не би искал едно завръщане към това българско или румънско минало – с неговата скука, авторитаризъм, липса на свобода и какво ли още не.

Детайлно е описано тоталитарното всекидневие. С целия му обигран цинизъм и с целия му непрекъснат фарс, фалшификация, репресивен апарат, чиито отровни плодове все още са част и от днешното българско общество. Романът рисува нюансирана, а не черно-бяла картина. И много малко неща остават извън нея. Впечатляващо е желанието на писателя да дава думата на тези, които човек инстинктивно не би искал да чуе. Но ако ги изслуша, ще спечели разбиране за живота, което дотогава не е имал.

След като прочетох книгата, отново си припомних какво стои зад израза и позицията „съсипаха я тая държава“, с който сме свикнали да се шегуваме и да се подиграваме. Припомних си, че не трябва да се подхожда към цели сегменти от обществото със снизхождение и надменност. Че не бива тези живи части от България да бъдат зачерквани с ирония и мемета. Не всички, които имат носталгия по младостта си, заслужават да бъдат демонизирани. Не всички са се снишавали или пък са били агресивни чудовища, не всички са били кукли на конци или пък съучастници в една всекидневна баналност на злото.

Преди няколко дни Facebook ми припомни тези думи от интервю с Марин Бодаков:

Това, което мен най-много ме плаши, е нашата тяга към автопровинциализация. Да сме самодоволни, да сме самодостатъчни, и в тази тяга ми се струва, че са и корените на всяко едно тоталитарно мислене.

Книгата на Лунгу стига до корените и е литературна противоотрова. Такива смели книги, които защитават достойнството на хора, чиято позиция и самият автор не споделя, са необходимо огледало. В него надеждата се редува с безнадеждност, с чакане на нови спасители, с разочарование от тях. С помощта на това огледало може постепенно да се излезе и от българския порочен кръг. Масовата депресия води до колективен отказ от бавен, търпелив и задълбочен диалог за това, което всеки ден е пред очите ни. Нужна е сериозна работа по неговата редакция. Това е работа, която няма да спра да вярвам, че е възможна, а и желана. Както са нужни и такива български романи.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Фабер“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.