На второ четене: „Една стара история“

„Една стара история“ от Джонатан Лител

превод от френски Георги Ангелов, София: изд. „Колибри“, 2023

Защо „Една стара история“ няма нищо общо с добре познатия съвременен шедьовър „Доброжелателните“? Джонатан Лител е автор, който очевидно експериментира с формата и тематиката, но разликата е толкова огромна, че книгите изглеждат като писани от двама различни автори.

 „Доброжелателните“ е исторически роман, макар и разчупен, докато „Една стара история“ е експериментална, постмодерна проза, която повече прилича на философско-еротичен пърформанс, отколкото на разказ с фиксирано време и място.

„Доброжелателните“ има плътна историческа рамка – разказвачът Максимилиан Ауе е интелектуалец и офицер от СС, който разказва за зверствата на Втората световна война от първо лице, като съучастник, а не като наблюдател. Това е роман за моралната амбивалентност, злото като бюрокрация и ужаса от рационализираната жестокост.

„Една стара история“, от друга страна, е напълно безвременна – тя не принадлежи на конкретен исторически момент, а се върти в римейкове на физически и сетивни преживявания, напълно откъснати от външния свят. Няма нацизъм, няма война, няма дори социален контекст. Всичко се случва в стерилна среда, съставена от коридори, огледала и телесни контакти.

„Доброжелателните“ е книга за историческата вина, а „Една стара история“ – за изчезването на идентичността в цикленето. Първата е епична, с многопластови персонажи, втората е минималистична, почти като литературна инсталация.

В „Доброжелателните“ Лител използва традиционен повествователен скелет, макар и с модернистични влияния. Там има описания на битки, социални процеси, психологически анализи. Дори когато романът навлиза в територии на кошмарни и халюцинаторни преживявания, той все пак запазва стабилна фабула.

В „Една стара история“ няма фабула в класическия смисъл. Вместо това имаме повтарящ се ритуал – персонажът (или персонажите?) преминава през фоайета, влиза в стаи, сменя полове и личности, ангажира се в безлични сексуални контакти, след което започва отначало. Няма развитие, няма „история“, има тавтология на теми и образи.

„Доброжелателните“ има начало, среда и край, макар и със сложна вътрешна логика.

„Една стара история“ е нещо като литературна лента на Мьобиус – без изход, без дори илюзия за финал.

„Доброжелателните“ е роман, който въпреки своите теоретични и философски пластове е психологически достоверен. Максимилиан Ауе е сложен герой – интелигентен, но морално компрометиран, ерудиран, но също и чудовище. Той размишлява, преживява, променя се (макар и деградирайки). „Една стара история“ не се интересува от вътрешния свят на „героите“, защото такива няма.

„Доброжелателните“ шокира със своята морална амбивалентност – читателят е заставен да гледа през очите на нацист, да разбере неговата логика и да изпита дискомфорт от тази перспектива. Това е дълбока провокация, която кара читателя да се запита как функционира злото, как се нормализира варварството.

„Една стара история“ шокира по различен начин – тук провокацията е по-сетивна, почти стерилна, с еротични елементи, които изглеждат безстрастни. Ако „Доброжелателните“ предизвиква етичен ужас, тук имаме тотално отчуждение.

Ако „Доброжелателните“ е огромен, детайлен и морално разтърсващ исторически роман, то „Една стара история“ е студена и стерилна литература, която работи повече като телесна философска система, отколкото като разказ. Единственото общо между двете книги е авторът – и дори това е под въпрос.

Да се фокусираме, поне за момент, върху „Една стара история“ отвъд „Доброжелателните“. Това е литературен лабиринт за тялото и паметта, лицата и маските. Текст, който не просто се разгръща в повествование, а се излива в

монотонен, но магнетичен поток на съзнанието, където тялото е едновременно навигатор и обект на изследване и разследване.

Лител създава безкрайно въртящ се тунел, в който читателят (и персонажът) е затворен – пространство, което не предлага изход, а само нови врати към умножение и вариации на едно и също съществуване​.

Тук тялото се явява основен топос – голото тяло, огледалото, сексуалността и физическата трансформация са повтарящи се мотиви. Лител изследва не само границите на човека, но и степента, до която той може да бъде сведен до биологична функция, до движение, възбуда, изтощение. Преходът между мъжко и женско, пасивно и активно, индивидуално и колективно осигурява движението в романа.

Лител тук намира преди всичко силни допирни точки с естетиката на новия френски роман, особено с текстовете на Ален Роб-Грийе, Натали Сарот и Клод Симон, но е по-краен. Ако при Грийе пространството е лабиринтно, но все пак фиксирано, то при Лител дори границите между телата и идентичностите се размиват. Ако Грийе търси чиста „обективност“ в наблюдението, то Лител изкривява самата идея за наблюдение, карайки читателя да се чувства не като участник, а като някакъв безтелесен призрак, наблюдаващ свят, който не може да промени.

В контекста на световната литература можем да видим паралели с Кафка и неговите клаустрофобични пространства, където индивидът не може да избяга от мултиплицирането на съществуването.

Тук обаче липсва дори минималната съдебно-административна процедурност на Кафка – персонажът не е обвиняем, а сам себе си е превърнал в експериментален субект.

Подобна игра с тялото и неговото потискане чрез повторението срещаме и при Жорж Батай („История на окото“), където еротичното се преплита с бруталното и където човешкото желание е нещо, което не може да бъде сведено до социални конвенции. В същата линия можем да поставим и Джойс, но с разликата, че ако в „Одисей“ има надежда за екзистенциално осмисляне, то тук е по-скоро магистрала към празнотата.

Организацията на романа е повтаряща се, фрагментарна и циклична. Героите не са фиксирани – вместо това имаме един променлив разказвач, който се трансформира, сменя полове, роли и емоционални регистри. Това напомня на Робърт Кувър и неговото деконструиране на разказа в постмодерния контекст, но тук е още по-крайно – разказвачът не просто разрушава историята, а я изличава чрез неизбежното ѝ повтаряне.

Текстът прилича на машина – движението е едно и също, но декорът се сменя. Това ни отвежда към Самюъл Бекет и неговия интерес към цикличността, но ако Бекет оставя надежда за абсурдното като екзистенциален избор, то Лител просто демонстрира неизбежността му.

Друг интересен момент е използването на огледалата, които се появяват нееднократно. Те не са само средство за себенаблюдение, а създават многократно пречупване на човешкото – отразеното тяло вече не принадлежи на наблюдаващия, а на някакъв трети субект, на чисто физическата реалност, в която натурализмът прегръща видението.

„Една стара история“ може да се чете и като размисъл върху свободата и детерминизма. Ако всеки избор води само до още едно завъртане в коридора, то какъв е смисълът на движението?

При Камю абсурдът поне предполага някакво мъчително, но осмислено усилие. При Лител персонажът не се опитва да се бори, той просто се адаптира.

Друг видим философски елемент е идеята за тялото като машина – от Ламетри до Дельоз и Гатари, – в което желанията не са лични, а продукт на структурата, вплела индивида. Лител не просто демонстрира тази концепция, а я насилва до границите на непоносимото.

Това е литература, която отказва да предложи катарзис. Лител не просто разказва история – той я изтрива в момента, в който я създава, превръщайки текста в нещо като лингвистичен кошмар, който читателят трябва да насели със собствените си страхове, желания и празноти.

Ако Борхес построява „Вавилонската библиотека“, то Лител изгражда линията на безкрайното самоповторение.

В този контекст „Една стара история“ може да се разглежда като своеобразен антироман – нещо, което не цели да „разкаже“, а да изживее литературата като пространство, в което думите губят своята тежест и се превръщат в автоматични движения на един изтощен организъм.

Ако някой търси роман, който да донесе удовлетворение, нека не го чете. В случай че иска да преживее литературен вариант на екзистенциална безизходица, добре дошъл е в територията на Лител​.

Ако има роман, който прилича на политическата и социалната ситуация в България, това е „Една стара история“.

Липсата на неповторимост, където героят преминава през един и същи коридор, през едни и същи врати, но без истински напредък, напомня за политическите и икономическите ни кризи. „Избори“, „нови лица“, „радикални промени“ – всичко изглежда като вариации на вече познатото. Влизаме през една врата, излизаме през друга, но реално сме си на същото място.

В глобален план тази цикличност се проявява като повтарящи се геополитически конфликти – римейк на Студената война, повторение на икономически кризи, възраждане на авторитарни режими. „Старите истории“ се завръщат, но с нови актьори. Това е болезнено актуално в свят, където дигиталните персони са по-реални от конкретните, а социалните роли се променят като филтри в Instagram. В България тази загуба на идентичност се проявява и в културната несигурност – между Изтока и Запада, между носталгията по миналото и стремежа към бъдещето.

Ако трябва да обобщим урока на Лител, той е следният: светът се движи в цикли, но това не означава, че трябва да приемаме неизбежността на вечното завръщане.

Ако „Една стара история“ показва капаните на пасивността, „Доброжелателните“ ни предупреждава за опасностите от съучастието в престъпленията на системата. И двете книги са сигнали – срещу безразличието, срещу превръщането в част от механизъм, който се върти безконтролно, независимо дали това е политика, война, или собственото ни ежедневие.

Ако търсим в литературата огледало на съвременния свят, Лител ни предлага две различни, но еднакво тревожни отражения. В единия случай виждаме изпразнения от съдържание свят, който се върти в кръг, в другия – хладния ред на административното зло, което си намира оправдания. Остава въпросът дали ще продължим да преминаваме през същите врати, или ще потърсим нов изход.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.