На второ четене: „Годините“

„Годините“ от Ани Ерно

превод от френски Валентина Бояджиева, София: изд. „Лист“, 2022

Това е правено – и винаги ще бъде правено – в стотици мемоари. И в същото време не е. Колективната „неутрална автобиография“ на Ани Ерно (както самата тя я нарича) е собствен жанр – достатъчно специфичен в своето отстранение и широкообхватност, за да донесе на писателката Нобеловата награда за литература през 2022 г. и своевременно да бъде издаден от „Лист“ като неин знаков текст. А Ерно да се утвърди като един от значимите гласове в съвременната френска литература.

Някак си е очаквано, че оценките за една високоотличена книга като „Годините“ (поне у нас според моята малка импровизирана анкета) ще бъдат още по-разнобойни, отколкото за която и да е друга. От „абсолютен шедьовър“ до „непоносима разказвачка“, от скучна и лишена от всякаква емоционалност до монументална по амбицията си. Докато напредвах бавно, но упорито с романа, поне няколко души – четящи, интелигентни – споделиха с мен, че не са го дочели, всеки по различна причина. Малко на шега, малко извинително си казахме, че книгата е трудна дори за французите – камо ли за незапознатите в дълбочина с френската култура и политика. Или пък за онзи нарастващ брой нови читатели, които изобщо не са живели през миналия век, един от най-богатите на история и промени периоди.

Защото

тази книга е като квазидокументален архив на един век и на едно поколение

(или на няколко застъпващи се), който изобилства от реалии, препратки, дати, събития, имена, заглавия. При това без грам обяснителност (каквато например често се среща в нови български романи за близкото минало, дидактично поясняващи как е било тогава).

И ако последното е вид безпомощност и същевременно самонадеяност, Ерно е „арогантна“ по друг начин – чрез маниера на своята самопонятност. Авторката очертава отминалото стенографски, в бързи щрихи и криптични бележки, чрез не повече от бегли напомняния, които са разбираеми единствено за преживелите същото, за онези, които ще си кажат „О, да, май наистина беше така“ или „О, да, да, преживяхме и това“. На останалите е предоставено предизвикателството на любопитството, общата култура, образованието или като минимум поне ресурсите на Google, Wikipedia и YouTube.

(Правя малка вметка, за да поразсъждавам върху риска, свързан с бележките под линия, каквито в тази книга неизбежно изобилстват. Давам си сметка, че те ще подразнят едни, а за други ще са крайно недостатъчни. Че е неизбежно в поставянето им определяща роля да играят познанията и личният усет на преводача/редактора кое би следвало да е всеобщо знание и за кое се налага пояснение – в резултат неравномерността между обясненото (макар и ясно за едни) и оставеното така (макар и непознато за други). От друга страна, когато за десетки имена се пояснява, че са например на известни френски певци, човек няма как да придобие кой знае каква яснота, освен ако не влезе в YouTube, за да изслуша техни песни. Край на вметката.)

Детската памет на родената през 1940 г. Ерно започва да се прояснява и задържа едва след Втората световна война, в една Франция, напълно белязана от нея, от разрушенията и недоимъка, от духа на Съпротивата. Този наратив ще присъства с години в разговорите около празничните обеди, използвани в романа като своеобразна сюжетна рамка и същевременно като лакмус за хода на времето. Защото колкото и привидно да остават неизменни, упорито фокусирани върху най-базовите човешки преживявания, тези семейни разговори ще отразят неумолимо настъпващите промени в обществото и в света. Паметта на Ерно ще затвори текста в средата на първото десетилетие от новото хилядолетие, а самата книга ще излезе през 2008 г.

В нея авторката ще спомене нейното дълго обмисляне – сякаш никога преди „Годините“ не е писала друга книга. Сякаш цялата ѝ памет е била отдадена на това търпеливо да трупа изплъзващите се спомени заедно с намерението те да бъдат събрани в „историята на една жена“. Жена, родена в семейство на дребни търговци в селско-работническата провинция, в една все още бяла, национална, етнически монолитна, строго католическа, силно порядъчна, изпълнена с куп срамове и забрани Франция. Но и жена, постепенно пораснала и съзряла в драматично въстаналия срещу предишното свят на правна и интелектуална еманципация, феминизъм, идеологии, социални протести, сексуални и материално-потребителски революции. Не на последно място – жена, остаряла в една неузнаваема епоха – на новите технологии и интернет.

Смазващо е усещането за тази гъсто резюмирана памет – до степен, в която сърцевината на ХХ век ни се струва невъзможна за обживяване в рамките на един човешки живот. Историческите вододели (68-ма, Студената война, кризата в Алжир, обединена Европа, падането на Берлинската стена, Войната в залива, 11 септември и безкрайно много други); интелектуалните икони; медийните стожери; култовите творби от всяко едно изкуство, белязали и поколенчески, и интимно ежедневието на хиляди; поредицата политически личности и социално-икономически ходове, олицетворяващи десетилетията; траекторията на ценностите; превръщането на националната държава в котле от етноси и религии; появата на нови страхове и проблеми, но и на куп нови решения, възходът на материалния хедонизъм и на всеобщата свързаност...

В анонса на „Годините“ на български се казва:

Тя е никоя. Но може да бъде всяка французойка.

Защото макар да съзнаваме единственото число на разказвачката, разказът се води през едно нетипично, абстрактно-колективно „ние“, заради което е припознат като наратив на цялото ѝ поколение. И все пак ми се иска да поспоря за обхвата на това „ние“, който неизбежно се припокрива с профила на Ерно като част от една определена, еманципирала се от работническия си произход, обуржоазила се, възприела прогресивността и прегърнала новото прослойка със свои позиции, вкусове и копнежи. Защото има и други, за които тя говори (богати, провинциалисти, имигранти, араби, чужденци, с различна политическа ориентация и т.н., и т.н.), включени като обекти, а не субекти в това „ние“. Може би и това също може да се мисли като вид арогантност в кавички, егоцентрично налагане на идентичност.

Там, където Ерно все пак говори бегло за себе си, тя го прави в трето лице – обикновено за да ни покаже поредната си снимка, по една от всяка преходна своя възраст. Не използва имена, не индивидуализира близките си, пропуска редица биографични факти, включително (макар и леко да го загатва) незаконния си аборт през 60-те, който после ще даде повод за написването на „Изпитанието“. Парадоксално, от книгата на Ерно за нея самата може да се научи по-малко, отколкото от която и да е статия или подробна нейна биография в произволен сайт или в Уикипедия.

Но същевременно е и тъкмо обратното, защото невинаги фактите имат първостепенно значение. А и същината е там, в разказа: как малкото момиченце разцъфва в стеснителна, притисната от ограничения и забрани, но чувствена и мечтателна девойка, преди да се превърне в жертва на забраната върху абортите, после, след 68-ма, в хода на сексуалната революция – във все по-свободно наслаждаваща се на тялото, изборите и желанията си млада жена, после – в малко или много буржоазна съпруга и майка, а след това – в разведена жена с млади любовници.

Един от аршините, с които Ерно мери историята на тази своя „една жена“ – всъщност на всяка жена, – е именно свободата да разполагаш с тялото си.

Това движение между забранителната традиция и мощта на инстинктите, между дълга и удоволствието, срама и липсата на задръжки, трудността да обгрижваш тялото си и безбройните нови улеснения и глезотии, свързани с него, е проследено в цялата книга. Ерно дори пише за това как паметта се предава от тялото, преминава „от тяло в тяло“. Но дали, от друга страна обаче, индиректно не се съгласява, че историята на жената минава именно през базовите, споменати от нея преживявания, свързани с мъжа, с децата, с плътта, и в много по-малка степен с преподаването на литература и с писането, които споменава съвсем лаконично, и дори с големите събития, за които често се случва да каже: „не се интересувахме“, „не ни засягаше“, „нямахме време да...“.

Същото важи и за забавленията и най-вече за материалните придобивки. За продуктите на всеобщото консуматорство, сдобиването с които (нови и нови марки, модели, изобретения, щателно изредени от Ерно) се превръща в календарна справка и измерител на промяната. И на прогреса, за който пише:

прогресът беше хоризонтът на съществуването.

Този нов вид униформеност е отвъд старата сезонност и цикличност на ежедневието, религията, традициите, а после и на „майските идеали [които] се конвертираха в предмети и развлечения“.

Претенциозен и същевременно небрежен, препускащ, но непропускащ, хладно дистанциран, но ангажиран с най-интимното, отстранено критичен, но и великодушно, по френски толерантен, романът „Годините“ може би ще бъде четен като почти документална абревиатура на ХХ век, в който от Дьо Гол до Уелбек

цялата действителност беше подложена на преразглеждане.

Или като своеобразна версия, макар и много по-различна, на романа „По следите на изгубеното време“. Към последния самата Ерно реферира на няколко пъти в своя собствен текст, чието първо изречение е

Всички образи ще изчезнат.

Според замисъла ѝ „Годините“ е „пълзящ разказ, в продължително минало несвършено“, което постепенно ще погълне настоящето. И онова преди нас, и нашето сега, и предстоящото – много след като сме си отишли.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.