На второ четене: „Гранд хотел Европа“

„Гранд хотел Европа“ от Иля Леонард Пфайфер

превод от нидерландски Мария Енчева, София: изд. „Колибри“, 2022

Изумително е как в родното интернет пространство не може да се открие почти нищо за този абсолютен шедьовър на европейската литература – роман от и за Европа, заслужаващ най-значимите литературни награди и преведен на почти всички европейски езици. Издаден през 2018 г. (и може би единствено поради това пропуснал да поразсъждава и върху пандемията) и преведен на български през 2022 г., „Гранд хотел Европа“ е останал извън прожекторите. А може би това идва да ни покаже колко встрани сме все още от големите, значимите теми в дискурса за Стария континент днес. От сюжетите и въпросите, които един класически филолог по образование с над четирийсет заглавия в библиографията си не просто е диагностицирал, а разнищва до последната нишка – със смущаваща директност и иронична проницателност, – водейки ни до повече от обезпокоителни изводи. 

„Гранд хотел Европа“ е превъзходен хибрид – и жанрово, и тематично, и езиково. Текст съвременен и злободневен, но същевременно издържан в традицията на големите романи на ХХ век –

тези от калибъра на писатели като Стефан Цвайг и Томас Ман (Пфайфер сам нарича романа си „Вълшебната планина“ на ХХI век). Внушителната мащабност на текста се дължи на толкова много неща. На всеобхватната чак до неправдоподобност ерудиция, която въпреки това струи естествено и от автора разказвач (самия Пфайфер, разбира се), и от героите му. На обърнатия едновременно към миналото, настоящето и бъдещето поглед. На умението на писателя да създава ехо от метафори и символи, отекващо от най-битовото до дълбоко екзистенциалното.

Написаното от Пфайфер би могло да се чете като подробен и проникновен труд, може би дори като поредица от статии в куп дисциплини. То обаче умело е било интегрирано в роман – истински, увлекателен, предизвикателен, непотъващ нито за миг. Текстът съчетава и автобиография, и горчива сатира, и философски етюди, и почти лекционни диалози, та дори детективска мистерия. Интелектът на този едва ли не ренесансов по усет писател ни разхожда педантично – с проверени от първа ръка познания, с прецизни данни и способност за дълбоки философски умозаключения – от изкуството до икономиката, от историята до статистиката, от религията до екологията и от геополитиката до

най-важната тема в книгата: масовия туризъм, „най-видимото последствие от глобализацията“.

Удържайки десетки тематични нишки, Пфайфер ни разказва и две централни истории за себе си като протагонист. Холандският писател на средна възраст, живеещ от години в Генуа, за която е написал романа си La Superba, се нанася в хотел в неназована част на Европа. От една страна, за да осмисли чрез писане приключилата си наскоро връзка с италианката Клио – специалистка по история на изкуството от аристократична фамилия. От друга – за да работи върху романа си за туризма.

Преди да се разделят, новата работа на емоционалната, сприхава и професионално фрустрирана Клио (името на музата на историята не е случайно) ги отвежда във Венеция. Именно там – изправени пред туристическото чудовище, в което се е превърнала потъващата Ла Серенисима, – за първи път ще им хрумне идеята за въпросния роман. Проектът ще отведе Пфайфер (на живо или чрез историите на други герои) и до други дестинации, които се задъхват под наплива на туристите, такива, които никога не са желали ордите от посетители, или пък трети, които отчаяно се мъчат да ги привлекат. Ще идем в Генуа, Венеция, Чинкуе Тере, Амстердам, Хийтхорн, Абу Даби, Пакистан и дори в Скопие, чиито абсурдни амбиции за сдобиване с история чрез мегаломанския проект „Скопие 2014“ авторът обяснява и осмива със завидно разбиране.

Разбиране, защото, както Пфайфер заключава:

Историята на Европа може да се опише като история на копнежа по история.

Единствена от всички континенти, Европа е обсебена (до степен да е негов заложник) от своето минало, от носталгията и меланхолията, от комплекса за „златния век“. Както и от изкусителната заблуда на десния популизъм, че идиличното и идеализирано минало може да поправи изплъзващото се настояще. Оттам и инстинктът да се съхранява това минало, което се явява идентичност и единствена ценност на застаряващия континент, маргинализиран вече и икономически, и демографски. Именно миналото е може би последната валута, онова, което Европа има все още да предложи „за продан“ на останалия свят преди потъването ѝ „а ла Залезът на Запада“. Именно затова

Европа се е превърнала в увеселителния парк на света.

Туризмът не звучи като апетитна литературна тема. Точно такава е обаче под перото на Пфайфер. През блендата на масовия туризъм от ХХI век писателят ще ни покаже всичко онова, което се случва на Стария континент. Психологията на туризма, понякога съвършено абсурдна и парадоксална, бива безмилостно разнищена. Видовете туристи, с техните мотиви, очаквания, привички и дори начин на обличане, са прецизно и гротесково описани. Деструктивните за местните общества, култури, икономики и природа хедонизъм и консумеризъм – обяснени и изобличени. Пфайфер разглежда и най-дребните аспекти в тази далеч не еднозначна игра на консумиране vs. опознаване, на истинско vs. фалшиво и инсценирано, на старо и импозантно vs. ново и практично, на очаквания vs. илюзорна автентичност. 

Туризмът, който има амбицията за не-туризъм, избягването на другите туристи off the beaten track, заема особено място в разсъжденията на Пфайфер. Търсенето на прословутата автентичност на всяка цена е тъкмо това, което в крайна сметка я убива. Което води до една фалшива, вторична, театрална и инсценирана автентичност, захранвана от повърхностните очаквания на туристите и обезпечена материално от китайската икономика.

И докато азиатците и американците прииждат в Европа в търсене на вехтия някогашен разкош, за да си направят селфи, то западняците в същото време скитат из Азия и Африка уж в търсене на една неразкрасена, бедна, окаяна достоверност, за да се почувстват привилегировани. В една от най-потресаващите сцени скитащи из Пакистан холандци стават свидетели на племенен съд и публично изнасилване на младо момиче – само за да установим, че може би целият разиграл се ужас е бил просто представление като за пред туристи, такова, което един западняк очаква, за да задоволи каприза си за автентичност.

„Нашествието на варварите“ е и в двете посоки. Масовият туризъм и настъпателният азиатски бизнес са равносилни на това определение по отношение на Европа. Много повече, отколкото предполагаемото апокалиптично нашествие на бежанците и мигрантите тук. Туристите винаги са другите, пише Пфайфер, ала не оставя тази идея само дотам, а очаквано я пренася и до гореспоменатите нежелани други.

Туризмът е в неловък контраст с другата форма на миграция, резултат от глобализацията. Нея ние без всякакво колебание наричаме „проблемна“. Отваряме широко границите си за чужденците, дошли да си харчат парите при нас, а ги захлопваме под носа на чужденците, дошли да припечелят нещичко.

Предлагайки своето минало на туристите, Европа очаква пари. Идвайки да търсят прехрана и нов живот в нея, бежанците (политически или икономически) са шанс за бъдеще на застаряващия континент. Бъдеще, което Европа отхвърля и от което се страхува.

Авторът ще ни срещне с един от пришълците в образа на пиколото Абдул. Историята на избягалия от пустинята младеж ще се затвори от историята на европееца, тръгнал към пустинята от своята Европа. Великолепната ирония е в това, че пътят на бежанеца Абдул преповтаря този на Еней, тоест преразказан е чрез едно от основополагащите за европейската литература произведения. Архетипите нямат националност – и именно националистическите попълзновения отхвърля Пфайфер в името на една обединена Европа. Европа, която в крайна сметка е единственото място, където той може да съществува, обича, разсъждава и пише, отдавайки почит на нейните базови мислители.

Да, този роман е обяснение в любов към Европа.

Във втора сюжетна линия, която се развива изцяло в гранд хотел „Европа“, това е особено осезаемо. Пфайфер ни запознава с постоянните му гости – особняци, самотници, ерудити насред почти музейната атмосфера, напомняща за една отминала епоха на европейски стил и елегантност в маниерите, езика и облеклото. Тази нарочна старомодност изобразява носталгията по отминалото и възкресява духа на редица европейски романи. А случващото се в хотела се превръща в съвършена метафора за съдбата на Европа. Така всичко започва да се променя, когато се появява новият собственик – китайски бизнесмен с различно виждане за „автентично европейското“ и за воденето на бизнеса, който до момента е затихвал елегантно под безупречния контрол на съдбовно призвания за длъжността си майордом г-н Монтебело.

Отделно пък двамата любовници въвеждат и нишка на приключенска мистерия в романа. Докато разсъждават над историята и европейското изкуство, Лео и Клио търсят последната, изгубена за света картина на Караваджо, чиято история също присъства обилно в романа. Те развиват собствена, неустоима по логиката си теория за съдбата и смъртта на противоречивия художник и за неговите картини. И ни показват, че

„Европа тъне в носталгия“ не е диагноза само на настоящето, а вековен подход в изкуството, валиден и по времето на Ренесанса, и през всички останали епохи.

Да, няма съмнение, че този роман е плод на наричания понякога „лошото момче на нидерландската литература“ Пфайфер. Автор, чаровно или дразнещо (според читателя) егоцентричен, обърнат и рефериращ към себе си и романите си, саморекламиращ се и дори предлагащ разяснения и похвали към книгата, която тепърва ще държим в ръцете си. Но е несъмнено, че читателите му трябва да са на ниво, за да се справят с този венециански карнавал на интелекта, който се движи от профанното до възвишеното и обратно. „Гранд хотел Европа“ е незаобиколима част от дискурса за континента ни, за неговата идентичност (в която няколко пъти се споменава и нещо българско). Както и не особено оптимистична прогноза.

Но „красивите истории никога не завършват добре“, напомня ни този истински европейски патриот. И веднага след това ни обяснява (успокоява ни?), че в миналото си Европа е „била свидетел на залеза на толкова могъщи империи, че цикълът на раждане, разцвет и упадък се е загнездил дълбоко в мозъчната кора на историческото ни съзнание“. Може би тъкмо затова „за нас упадъкът е част от една завършена структура, която без последния си елемент би била естетически несъвършена и непълна“. А естетиката е базова европейска категория и ценност. Именно такова – естетично и тържествено – е и финалното погребение на „Европа“ (тук обаче има мистерия, която няма да разкрием).

Оставяме ви с един от най-носталгичните пасажи от книгата, пропити с трудна любов:

Мисля, че не мога да живея извън Европа. Не просто го мисля – уверен съм. В Европа, където единственото сигурно нещо е упованието в мисълта; където в хода на дългата и уморителна история сме намерили толкова много решения, че у нас се е зародила любов към проблемите; където липсва убедително оправдание да проявяваш усърдие, затова предпочитаме да залагаме на елегантността; където са изобретени както снобизмът, така и иронията; където белезите ни се струват красиви, защото ни карат да бъдем предпазливи […]; където […] още не сме постигнали единодушие относно дефинициите и отправните точки, така че да поведем смислена дискусия за красивото, доброто, и истината; където съмнението е издигнато до религия; където живеят повече философи, отколкото келнери, които да ги обслужват, и повече поети, отколкото читатели; където всеки пейзаж, всеки градски облик и страните на всяка жена са напукани от зрелост; където миналото е веществено като камък, а улиците са четливи като палимпсест; […] където всяко нещо някога е било многократно по-добро и красиво, отколкото е сега; и където си заслужава да си отпочинеш от безкрайното попълване на аналите на хилядолетната история; само там мога да дишам и да обичам.

 Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.