На второ четене: „Истинско нещо“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Истинско нещо“ от Елиът Уайнбъргър

превод от английски Стоян Гяуров, изд. „Колибри“, 2021

Има различни видове есета. Има ясни и целеустремени, последователни като валяк. Има и такива като полет на птица или пеперуда. Те са неочаквани, будещи любопитство и задаващи въпроси, доставящи неусетно удоволствие, а и знание. Те не създават впечатление, че нещата са окончателно изяснени, не – карат те да търсиш още повече. Сборникът на Уайнбъргър е от втория забележителен и рядък вид. Книга, която спокойно поставям до „Приказка без край“ на Михаел Енде – заради богатството ѝ.

Елиът Уайнбъргър е отказал се от поезията поет, но е личен приятел и преводач на Нобеловия лауреат Октавио Пас, също така неслучайно е и преводач на Борхес и Бей Дао – за щастие, все познати на български автори. В тази книга той ни разкрива обширна територия от красота и ерудиция, умело смесвайки проза и поезия. В 34 на брой текста, които за удобство могат да се нарекат и достъпни авангардни есета, авторът отвежда нищо неподозиращия читател, включително и пишещия настоящия отзив, под повърхността на уж познати неща.

От самото начало текстовете тъкат, плетат и хвърлят мрежа, която улавя и извежда на повърхността нещо уж познато, като например сезоните, вятъра или мушитрънчетата. („Че малкото мушитрънче идва от дълбините на миналото, е очевидно от разказите за него. Мушитрънчето е предател на християнството. Когато св. Стефан се опитва да избяга от затвора, едно мушитрънче каца на лицето на пазача и го събужда, което довежда до мъченичеството на светеца.“)

Но мрежата не се задоволява единствено с това. Тя е фина и умна. Стигнала е до дълбочини, които (да, потвърдено е вече) съществуват. Тя слага на масата изрази, предмети, странни левитиращи личности, чудни детайли, явления, празници, континенти и култури, за които малко хора отвъд тесните специалисти са чували. Лошото на такива експерти е, че често пишат и говорят сухо, неразбираемо и отвлечено. Хубавото на Уайнбъргър е, че всичко, което пише, съдържа заразителна свежест и желание за споделяне на нещо, което го е учудило и му е важно. А, да – и притежава чувство за хумор.

Темите елегантно се преплитат, всеки текст се закача към предишните и следващите по деликатен начин, без ненужно подчертаване или шумно щракване. Концептуалното нюансиране е забележително. Неусетно, страница след страница, усещаш, че си във вихър. В него се въртят многото светове, които световната култура предлага, а съвременните ценности и контекст с лекота пренебрегват или зачеркват.

В един момент се запитах кое е „истинското нещо“ от заглавието? Това е може би разговорът, щафетата, обменът на истории, римуваната симетрия на човешкото въображение. Шеметният вихър може да те отведе от земята до небето по главозамайващо концентриран начин. Отдавна не ми се беше случвало толкова интересно и целенасочено скитане из безкрайния свят на колективната фантазия.

Научих за магаре, пишещо любовна поезия, и за италианец, който сравнява носорог с Лаура на Петрарка по красота. Разбрах, че някога на китайски идеалната комбинация и баланс между пиктограмите за вятър и кокал е била птицата, метафора за идеалното стихотворение. Също така в Китай е имало едно време и Министерство на литературните добродетели, а на езика босави думата за „утре“ е същата като за „вчера“.

Учудих се, че представителите на древната перуанска култура моче „са писали върху боб, от който са се запазили много малко зърна, и така писмото им се е изличило“, а „подобно на питагорейците Емпедокъл забранявал на учениците си да ядат боб. „Боб бил вулгарен израз за тестис или пък бобът бил вятърничава работа и преливащ от житейска сила, или бобът приличал на Вратата към Хадес, или пък бобът съдържал душите на мъртвите, или бобът имал несвързани помежду си стъбла, през които душите на мъртвите изпълзявали изпод земята, или пък бобът, заровен в земята, приемал формата на човешка или детска глава.“ Внимавайте с боба.

Според Лидия Дейвис Уайнбъргър ни напомня, че „има повече – и много повече – от това, което виждаме в културата на нашето време“. В свитъците на мандейците се разказва историята на едно странно същество на име Динанукхт – „получовек, полукнига, който седи край водите между световете и чете себе си“. Уайнбъргър и Динанукхт със сигурност са роднини, но слава богу, единият е и писател и споделя какво е прочел. Чрез това споделяне поне аз разбирам колко едностранчиво мисля понякога и как разсъжденията ми са изпълнени с предразсъдъците на времето и средата, в които съм роден и израснал. Такива книги те хващат за раменете, разтърсват те и ти казват, че май нищо не знаеш. Това е здравословно и приятно.

Бих искал да споделя още много истории и любопитни неща. Ще се задоволя само с началото на едни от най-хубавите шест страници от литературата – литературата въобще, – на които съм попадал. Посветени са на звездите:

Какво са звездите? Те са парчета от лед, в които се отразява слънцето; те са светлини, плуващи върху водите отвъд прозрачния купол; те са гвоздеи, забити в небето; те са дупки в голямата завеса между нас и морето от светлина; те са дупки в твърдата черупка, която ни пази от отвъдния ад; те са дъщерите на слънцето; те са пратениците на боговете; те имат формата на колела и са кондензиран въздух, с пламъци, които фучат в пространствата между спиците; те седят на малки столчета; те са разпилени из небето; те са пратеници на влюбените; те се състоят от атоми, които се носят из вакуума и се съединяват помежду си; те са душите на умрели бебета, които се превръщат в цветя на небето; те са птици с горящи пера; те оплождат майките на великите хора; те са блестящи концентрати на дъха-дух, направени от излишните останки при сътворението на слънцето и луната; те са вестители на война, смърт, глад, чума, добри и лоши реколти, раждането на крале; те регулират цените на солта и рибата; те са семената на всички същества на земята; те са стадото на луната, разпръснато по небето като овце на ливадата, които тя води на паша; те са кристални сфери, чието движение произвежда музика в небето; те са неподвижни, а ние се движим; ние сме неподвижни, а те се движат; те са изгубили се ловци на тюлени…

И още, и още. Щедра книга, която, щеш – не щеш, ще те обогати и ще те направи по-грижовен и разбран (а това май е повече от нужно днес), ако я прочетеш. Даже и с голям риск да не гледаш на света по същия начин.

Заглавна снимка: Колаж от корицата на книгата (худ. Иво Рафаилов, изд. „Колибри“) и снимка на Giancarlo Duarte / Unsplash

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.