На второ четене: „Изтокът“

„Изтокът“ от Анджей Сташук

превод от полски Милена Милева, София: изд. „Парадокс“, 2022

Чух за Сташук покрай излизането на „По пътя за Бабадаг“ преди 14 години от Силвия Чолева, която възторжено ми го препоръчваше. И тази негова книга, както и настоящата си заслужават. Той отново и отново изненадва, като говори за уж добре познати неща. „Изтокът“ е пътешествие към сърцето на една метафора – за Изтока. От дете, още преди да чуя Go West, песента на „Пет Шоп Бойс“, слушам за Изтока и за Запада. Сташук също е слушал.

От много години той се е оттеглил, подобно на Борис Христов, и не живее във Варшава, а в карпатско село. В разговор в София през 2013 г. казва:

Видях този пейзаж, планинските силуети и си казах: ето това е, което ми трябва. Свободата, дивото около мен. Такъв характер съм, аз съм близко до природата. Не се чувствам добре в града, той не е моята среда. Обичам да спя в спален чувал на верандата, обичам да не се къпя няколко дена, най-вече обичам тишината. Не мога да живея без тишината. Не работя в къщата, имам една малка барака, където пиша. Трябва ми пълна тишина. Оттам се виждат Карпатите, великолепен пейзаж. И е тихо, чувам как птичка прехвръква пред прозореца. Градът не може да ми даде това.

Важен е контекстът на написването на тази и останалите му книги. Сташук не обикаля писателски резиденции, той постоянно е в такава. И в писането му се усеща този простор. Даже и когато пътеписът му за изворите на Изтока през Русия, Китай и Монголия го среща с травми от миналото и настоящето,

писането му е освобождаващо, в него няма перверзна и популистка носталгия, суетна тъга или снизходителност.

Налице са единствено желание да се преброди географията с широко отворени очи и с пуснати шлюзове, за да може паметта да потече и да напои градината или гората, каквато тази книга всъщност е. Гора на паметта, в която източните страни са влюбени в националните си катастрофи, а не в свободата или справедливостта, и градина на днешната несигурност, в която границите са паднали, но цъфти буренът на национализма.

Книга за уроците, научени от Платонов, чиято повест „Изкопът“ е настолното четиво на Сташук, заедно с писаното от Бруно Шулц, докато се придвижва в себе си и в света, чийто дом разширява. Европа му е тясна, но не и раната, която падането на комунизма е затворила и отворила едновременно. Докато го чета, пред очите ми изникват части от книги на Капка Касабова – за граници, грешки и съвест.

Сташук смесва спомените за детството си и с тогавашната липса на разговор за идеологията, защото е куха и никой не вярва в нея, и същият „никой“, всъщност цели народи се опитват да се адаптират по човешки или нечовешки начин към нея. Той преминава през „небитието на тази странна империя, която покорявала пустошта, за да остави след себе си небитие“, за да си представи какво е било за родителите му и тяхното поколение да напуснат селото, да отидат в града, да се настанят в опразнени домове, чиито собственици са умрели в концентрационните лагери. Какво е било за дядо му като селски кмет да бъде и таен свещеник.

В прозата му, лишена от ювелирна прецизност, но наситена с непосредственост и спонтанност, човек може да разбере повече за себе си и за страната си, за България (без даже и дума да е казана директно за нея), отколкото от няколко специализирани академични изследвания. Сташук пътува в дълбочина, а не с ефектни фрази и сентенции.

В основата си това е политическо писане и на хоризонта му е не абстрактна идея, а съвсем конкретно желание животът на хората да не бъде превърнат в еднообразен и скучен затвор.

Живот, лишен както от ужаса на ГУЛАГ, така и от ужаса на моловете. Живот, който да е прост и естествен, колкото и наивно да звучи това:

… винаги съм бил за народа, макар да знаех, че народът винаги пада жертва. Така че поне в мислите си му позволявах да победи. За да може да живее на остров или кораб и силните на този свят да нямат достъп до него. За да може да живее така, както иска. За да не го принуждава никой нито на покорство, нито на свобода. Такава беше моята утопия.

Сташук не е кабинетен човек, не е университетски преподавател; в това, което пише, има сериозност и тежест, защото то наистина има нужда да бъде написано. Необходимост – етическа и естетическа. Той седи зад думите си. Пацифист е и лежи година и половина в затвора за дезертьорство в края на 80-те. Първата му книга е за неговия престой там. 

Преди повече от две години, когато започна войната на Русия с Украйна, Сташук казва:

Украйна започва оттук. Той седи в своята затоплена кухня в село в Югоизточна Полша и поглежда през прозореца. Отвъд снега и гората, на два часа и половина път с кола, е полско-украинската граница.

И Сташук отново пътува. Този път до границата. Носи лекарства и храна, връща се с хора, с жени и деца.

Най-трудно е да се гледа как се сбогуват. Как мъжете поемат назад в пустотата, по осеяния с дупки асфалт.

За него още преди десет години е било ясно, че ще се стигне до тази катастрофа. И заедно с десетки писатели и интелектуалци е подписал писмо предупреждение за бъдещето. За да не гледа Западът за пореден път безучастно на поредното зверство в Изтока, както това се е случвало и преди.

Безучастието или предразсъдъците не са привилегия само на Запада. Андрей Сташук казва пред „Шпигел“ преди осем години:

Мнозина поляци възприемат украинците само като работници и чистачки… Преди украинците бяха определяни негативно, с изрази като „селяни“ и „примитивни“, сега тези асоциации изчезват. На украинците се гледа като на братя, смели бойци, хора с достойнство. 

Голямото и забележително постижение на Сташук, поне за мен, е в синтеза между рискован и смел литературен размах и мащаб и човешка и писателска честност. В отказа от лесна и лека сантименталност, която едновременно да загатне за размерите на трагедията и последствията ѝ, но да се притеснява да погледне изключително сложната реалност в очите.

За Сташук е важно лицето на света, който той създава с думите си, да не е покрито с грим, да не е подложено на различни процедури. В това лице ги има страхът и смелостта, достойнството и низостта, радостта и скръбта, смъртта и детството, забравата и светкавицата на внезапното припомняне в детайли. Това не е майсторско или зубърско писане, не е образцово или съвършено, но е живо и безсрамно гребе от живота с пълни шепи. Преди Нобеловата награда на Токарчук, Сташук беше титулуван като най-популярния и ценен писател на Полша. Според мен това е напълно уместно даже и след награждаването. Мечтая си примерът и на двамата автори да бъде наистина заразителен за българската литература.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.