На второ четене: „Красноречието на сардината“

„Красноречието на сардината“ от Бил Франсоа

превод от френски Наташа Колевска-Куртева, изд. „Жанет 45“, 2022

Когато за пръв път мернах прекрасния сборник с есета „Красноречието на сардината“, моментално се сетих за „Елегантността на таралежа“ на Мюриел Барбери и двете книги наистина имат общи неща – освен подобието в заглавията. Франсоа смесва изискан и хуманен хумор с личния си морски опит, ерудицията и научното си познание – с любовта към пословичните дълбини под вълнитe.

Едва ли в много други страни саундтракът към „Аризонска мечта“ – наистина невероятна среща между Брегович и Иги Поп, е имал толкова радушен или даже култов прием, колкото в България. В една от песните Иги Поп казва в речитатива си, че

рибата не мисли / рибата е безмълвна, без изражение / рибата не мисли, защото тя знае всичко.

Дълго време заради любовта си към песента аз се съгласявах с тези поетични твърдения.
 
След като прочетох книгата – кратка, но концентрирана и с много истории, анализи и критичност към лишеното от мяра унищожение на морските обитатели, – все още съм склонен да се съглася, че рибата знае всичко, но не и че е безмълвна.

Рибата говори, просто ние не владеем нейния език.

Сардината наистина е красноречива. А съм сигурен, че при друго еволюционно стечение на обстоятелствата планетата щеше да е владяна от цивилизация на октоподи, които с грижа щяха да наблюдават варварските изстъпления на куриоза, известен като човек.

През годините, а и до ден днешен не съм любител на морските почивки. Не съм привърженик на печенето на слънце. Не мога и да плувам. Но същевременно името на един от най-добрите ми приятели на тази земя означава буквално „морски“. А чувството, което ме обзема, когато гледам морето, усещам вятъра и слушам вълните, е наистина „океанско“, както го нарича Ромен Ролан в писмо до Фройд. Впоследствие Фройд, както често прави, развива своя собствена и своеобразна теория. Ролан има предвид вътрешното усещане за вечност, което те обзема, когато се усещаш част от целия външен свят. Когато се усещаш като част от цяло, като вода във водата, като песъчинка от плажа, който е част от големия пясъчен часовник, чието съществуване и изтичане нямаме капацитета да осъзнаем.

С удоволствие бих препрочел книгата. На пуст скалист плаж в Резово или на пейка на остров Света Анастасия, докато се чудя дали наистина цацата в близкото капанче е китайска заради свръхулова на дефицитната българска, а изчезналият от родното Черноморие тюлен монах просто не се е скрил много добре в някоя тайна пещера.

Уви, чета книгата на балкон и гледам морето от облаци, и как седем бързолета прелитат, и се надявам да изядат комарите, за да не нахапят бебето до мен, което скоро ще стане на година. Писането на Франсоа е увлекателно, защото той обича това, за което пише, и обичта му е заразна. За него рибите, мекотелите и бозайниците във водата са приятели. Той търпеливо държи за ръка читателя, докато се гмуркат заедно, и го чака да се зарадва на съществата, на които сам той се възхищава.

Франсоа е колкото информативен, толкова и ненатрапчиво поетичен, когато смесва и натрупва впечатленията си за песента на китовете, за гостуванията си на средиземноморските риби меч, или как брои албатросите и играе със скатове манта. Опияняващо и страшно е да се чете, като разказва за живота в перфектна симбиоза на постоянно застрашения в момента коралов риф. Или за безумната любов на римляните към „гарум“ – соса, който се получава чрез ферментация на хамсия. Или как е измислена изкуствената перла от майстор Жакен, който не искал да създаде за жената на сина си токсичната до този момент алтернатива на истинската перла. Или как Плиний Стари загива, опитвайки се да спаси приятел от Везувий. Или как Франсоа разчита сигналите на делфините, как разбира колко брутално се лови риба тон или какво е изкуството да се доближиш до тюлени. Или как… Историите са наистина много.

Описанията на Франсоа могат да влюбят читателя в подводните жители и да разширят неимоверно представите му. Той разказва как зеленушки и морски каракуди се носят над пяната и скалите. Как

атлантическата сьомга е в състояние да различи във водите на Гренландия мириса на бретонския поток, където е родена, да тръгне да плува по следите на този мирис, докато открие извора му.

Как

раците богомолки могат да щракат толкова силно и толкова бързо с щипците си, че да накарат водата да заври на малки мехурчета и да произвежда звук като от изстрел на пушка, най-силния от всички звуци под водата.

Или как

лангустите пък се мислят за по-музикални и свирят на цигулка със своите антени,

защото „като използва същия механизъм – триене на лъка върху струните на цигулката, за да произведе вибрация, – лангустата трие антените си към основата на очите.“

Историята, която ме покърти, е за най-самотния кит на света.

Песента му приличала на тази при финвалите и имала честота 52 херца, която е еквивалентна на най-ниската нота, произвеждана от туба. Това е прекалено висок, пронизителен звук за финвалите, които се свързват на звукова честота от 10 до 35 херца. Затова от десетилетия този кит пее, говори и зове себеподобните си, без да получава отговор. Той се скита самотен в необятната водна шир и само океанографските хидрофони чуват всяка година неговия зов. Никой не знае защо той има толкова странен глас. [...] също така никой не знае дали някога е срещал други китове, нито какво може да е почувствал при такава среща, като е виждал другите, без да може да разговаря с тях. Никой не е успял да го види, въпреки че всяка година самотната му миграция може да бъде проследена по звука. За хората самотният кит съществува само чрез своята песен, същата тази, която го изолира от събратята му, тази песен, която той изпраща неуморно с надежда в пустотата на Тихия океан.

Този кит е като обобщение за красноречието на морските и водни същества, които за мнозина си остават мъртва стока, кулинарен продукт и сякаш никога не са плували и живели прекрасния си, рискован и сложен живот, а винаги са били невидими. Безмълвни и неми – като в песента на Иги Поп.

Такива книги (като „Черноморски упанишад“ на Николай Грозни или като излязлата наскоро „Кратка философия на морето“ на Лоранс Дьовилер) са усилия по посока на усъмняване в превъзходството и нарцисизма на човешкия род и в превръщането му в един по-добър представител на екосистемата на планетата ни. Преди да я досъсипе с ентусиазъм и задоволство от постигнатите резултати.

Ако трябва да перифразирам Радичков, при когото лисицата не е умряла, а само се прави на умряла, то сардината е прекрасен оратор и само се прави, че не може да говори.

Това, което казва, ако човек се вслуша, разбира се, единствено може да помогне за опознаването и грижата за живота, който е под водата. Под водата глупости и лъжи не се говорят, пропагандата е кът и почти никой не упражнява самоцелна агресия срещу когото и да било. Полезни и красиви уроци. Все още ненаучени.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.