На второ четене: „Московиада“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Московиада“ от Юрий Андрухович

превод от украински Албена Симеонова, изд. „Парадокс“, 2009

Юрий Андрухович е добре познат на българските читатели с книгите си, а и с гостуването си през 2013 г., в разгара на тогавашните юнски протести след избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС. Тогава, на въпрос на Силвия Чолева дали вярва в този вид протести, Андрухoвич отговаря:

… всеки един от тия конкретни протести е проява на едно и също нещо, а именно, че властта иска да контролира всичко, а обществото се съпротивлява. И ако обществото стига дотам да е неспособно да се съпротивлява, то е обречено на отмиране. Тоест то престава да е общество, превръща се в население, в човешки материал. В украинския език имаме такъв пренебрежителен израз – биомаса. Биомасата е това, което вече не протестира. И за да не се превърнем в биомаса, трябва да се протестира.

Андрухович е прозаик, поет, есеист и преводач от английски, немски, полски и руски, с ясно изразена и лишена от конформизъм човешка и артистична позиция по редица въпроси. Пише на украински и без да е шовинист или националист, е както проевропейски настроен, така и проукраински. Стои на страната на свободата, независимостта и смисъла още преди публикуването на романа си „Московиада“, първоначално издаден през 1993 г.

Още от заглавието, близко до това на Булгаковата „Дяволиада“, поне на пръв поглед това е типичен, игрив и ироничен постмодерен роман за пикаресковите патила на украинския поет Ото Вилхелмович фон Ф., които се случват в Москва. Ото очевидно е алтер его на Андрухович, макар и събитията в книгата да имат повече общо с магическия реализъм или със скиталчествата на Венедикт Ерофеев из Москва, отколкото с автобиографичния документален сюрреализъм на Хънтър С. Томпсън например.

Москва е представена като мизерна, едва оцеляваща мешавица от много националности, конфликти, насилие и хаос под видимия и невидимия надзор на органите на реда и наследниците на КГБ. Портретът на града след падането на Берлинската стена е откровен до болка и изключително трагикомичен. Историята криволичи като объркана змия между смешно и тъжно, между спомени, анализи, наблюдения, изповеди и обръщения към въображаем украински крал.

Приключенията на Ото фон Ф. започват в общежитието, където е настанен. Там, както и в цяла Москва се случва върволица от неща. От секс в общите бани до нелепи смъртни случаи. Подзаглавието на книгата е „Роман на ужасите“ – Ото се качва на лунапарковото влакче и преминава през много спирки, за да достигне крайната гара на ужаса в подземното сърце на руската столица.

Пътьом Андрухович ни превежда през какво ли не – запои, потоци от сатиричен нихилизъм и цинизъм, речи за отделянето на Украйна от Русия, детски магазин с празни стелажи, срещи с отровни змии и гигантски плъхове убийци, екзотични любовни връзки и раздори, безумни терористични актове и експлозии, детайли за важната за героя касетка с музика на Майк Олдфийлд, битки с джебчии край градската канализация, пълна с екскременти, за да се стигне до тайните тунели на метрото, до арести, разпити и мъчения и до най-впечатляващия бал, за който съм чел от „Майстора и Маргарита“ насам – участващите в него носят маски на Ленин, Сталин, Иван Грозни и множество други руски чудовищни исторически фигури.

Този роман е важен, поне за мен, не само заради удоволствието от ерудираните шеги, но и заради друго – и то сякаш е главното. Размахът на въображението наистина впечатлява, но по-вцепеняващ е мащабът на така дефицитните в България честност, откровеност, смелост – и дълбочината, която тези достойнства носят. Като читател, но най-вече като човек научих много за украинските исторически травми, за миналото и настоящето на гигантското напрежение и постоянния риск от конфликт между Украйна и Русия. Разбрах много за това как още по времето на Елцин не само за Андрухович е било очевидно, че фигура като Путин неизбежно ще се появи:

Империята сменяше змийската си кожа, преразглеждаше обичайните тоталитарни представи, обсъждаше, имитираше промени на законите и начина на живот, импровизираше на тема йерархия на ценностите. Империята се заиграваше със свободата, като си мислеше, че така ще се запази обновена. Но кожата нямаше смисъл да се сменя. Тя се оказа единствена.

Сравнявайки 90-те в България с 90-те в Русия, описана от Андрухович, усещам болезнена близост, която, за съжаление, сякаш още не е разказана в българската литература с такава честност и непринуденост.

Постмодерното писане на Андрухович припомня, че има различни видове постмодернизъм. Има беззъбо, иронично и игриво постмодерно писане, което, както казва дъщерята на един приятел, кара читателите да се чувстват по-умни, отколкото са, но има и такова, което предизвиква читателите, озъбва им се, намеква и потвърждава много неудобни истини по невъзпитан начин. Тика ги пред лицето и иска реакция, държи на нея, важна му е. Цялата тогавашна и днешна катастрофа на Русия, на Украйна, а по някакъв начин и на България – заради същите или поне много сходни властови структури, машинации, механизми, органи и институции – е предсказана и разказана. Но без да е романтизирана, без да е направена привлекателна, без да е обезопасена:

Начело на новоизпечените, пардон, новосформираните правителства ще застанат одобрени от нас и от нас определени изпълнители. Хаосът ще поражда хаос. А там, където това е невъзможно, на власт ще дойдат просто отрепки. Или политически проститутки… Или в крайна сметка просто некадърници. Всичко ще потъне в сивота. В скука. В подлост. Голямата вълна на ентропията, която разкъса Великата империя, ще помете и независимите, извинете, държавички. Всичко това ще изглежда твърде карикатурно: тези поставени от нас президенти, тези купени от нас парламeнти.

Картината при Андрухович може и да е смешна, но не може да те остави безразличен, камо ли щастлив, камо ли да се втурнеш да споделяш сантиментални пасажи от нея в социалните мрежи. Истината рядко е лесна и красива, освен ако не искаш да я спестиш.

Андрухович е превеждан на всички европейски езици и е носител на значими отличия, като Хердеровата награда, наградата „Гьоте“, наградата за мир „Ерих Мария Ремарк“, наградата „Хана Аренд“, наградата на Лайпцигския панаир на книгата и множество други. Тъжно ми е да го кажа, но в България такова писане ще бъде и е по-скоро игнорирано и хич не е най-четено, награждавано или превеждано. Местните литературни роднини на Андрухович в прозата са малко – сред тях са Радослав Парушев, Момчил Николов, Васил Георгиев и Калин Терзийски. Книгите на тези писатели не са с нищо по-лоши или по-слаби от тези на Андрухович. Или както казва украинският автор:

Понякога ни се присънва Европа. Отиваме нощем на брега на Дунав. Иска ни се нещо такова – топли морета, мраморни порти, горещи камъни, виещи се южни растения, самотни кули. Но това не трае дълго.

Уви.

Надявам се в близко бъдеще все повече да има писане с такъв заряд в българската литература, което да намира своите читатели. Още повече се надявам една събудена съпротивителна човешка енергия да промени настоящия пейзаж както в Москва, така и в София. Не може да се продължава повече така, постарому. Европа може и да не е само кратък сън.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.