На второ четене: „Нека забравим тези разкази“

„Нека забравим тези разкази“ от Дилян Еленков

изд. ИК „Жанет 45“, 2023

Започнах да чета тези разкази (моля, нека не ги забравяме по никакъв начин!) след първия концерт на група „Манекен“, чийто едва навлязъл в тийнейджърството вокалист и китарист познавам още от раждането му. Те имат вече и авторски песни, но ядрото на концерта бяха шест кавъра на „Нирвана“ и един на „Клаш“. Учудих се, доста наивно, как, въпреки че не е израснал през 90-те, не познава контекста от първо лице и не е белязан от автентичната болка и мъка на Кобейн, той припознава и усеща напълно суровата енергия на песните и тя му е толкова близка, че кавърите не се усещат като кавъри, ами като оригинали. Ясно е, че има песни и произведения на изкуството, които с лекота надскачат времето си и остават важни. И въпреки това се учудих и усетих момчето на сцената още по-познато. Но всъщност защо да се учудвам, аз усещах като свои и „Нова Генерация“, а когато Воев си е отишъл, съм бил на шест...

Усещам и тези разкази като случили се край мен и си мисля, че те тепърва ще бъдат оценени и прочетени. Познавам техния автор от повече от двайсет години. Първо от група „Кака Сяра“, една от десетките странни, красиви и особени пост пънк групи, разцъфнали в софийските гаражи и мазета. После и от книгите му с поезия, а сега и от прозата му.

Дилян Еленков е истински и неподправен пънкар. Писането му надскача дневниковото и автобиографичното с лекота и е литература с честно и неподправено сърце.

Сърце, белязано от болка, всекидневни трудности, зависимости и не точно органично нежелание да е като другите, ами откровен отказ да е като тях, без поза и кокетство. Един от любимите ми графити си остава „познавате ли нормални хора, а харесвате ли ги“ и той спокойно би могъл да е написан от автора на тези истории. В тях, естествено, го има припознаването и влиянието на Буковски, но американският автор не е отвлякъл почерка на Еленков, нито стила му, както често се случва. Усеща се и влиянието на Хармс, Борис Виан, Ървин Уелш, Бредбъри, Анна Старобинец.

Някои разкази са като приказки и притчи, в които мирът има обсесивно-компулсивно разстройство, а войната е малко момиче, което иска край и го открива, когато намира мира. Има клаустрофобични и макабрени истории, толкова изчистени и ясни в действието и сюжета си, че вече са превърнати в късометражни игрални и анимационни филми, награждавани в десетки фестивали.

Писането на Еленков е прецизно и майсторско, има повтарящи се лайтмотиви. Има кървящи венци и ежедневни окови, но най-често има борба за оцеляване, борба за любов, борба за лична свобода. Борба да си човек, да си добър човек, честен и себе си, доколкото е възможно.

И в тази борба, която се води в България, сред панелни блокове, боклук, по нощите, в опиянение и алкохолизъм, има невинност и красота, има романтика и отказ от самосъжаление. Има колкото сила, толкова и страдание. Четейки разказите, препусках през тях, прелиствах и поглъщах бързо и ненаситно, сякаш се бях качил на кон, карах колело или се возех (както в пасажерската песен на Иги Поп). Отново бях в низ от приятелски компании, безизходни и съдбовни случки, които преливат една в друга.

Историите за трудностите по изграждане на всекидневни навици, ходенето по болници и публични домове, отварянето на бутилки с подръчни средства, пътуванията на стоп с момичета, работата като продавач на хотдог, завръщането в рая на детството, просенето по улиците, за да си купиш евтино пиене, срещата с черна дупка в кухнята, която се казва Наташа и лочи лакомо ракия, се натрупват и образуват цялост, която се доближава в концентрацията си до роман. Много искам и се надявам Дилян Еленков да напише и такава книга. Той има какво да разкаже и може да го направи неповторимо.

На пръв поглед това са истории за първите десетилетия на настоящия век, разказани по-често от първо лице. На втори поглед – за зависимости.

На трети – колко е трудно да свикнеш с промяната в тялото, работата, обществото, в живота. На четвърти – изследване на това какво е мръсно и какво чисто. На пети – анализ на произхода на волята да изчезнеш, да не си тук и сега, в себе си, и да потънеш в сянка, в електрически стол, в слепота, в пристрастяване, в четене, гледане или слушане, защото ти е изключително трудно да функционираш пълноценно като човешко същество в едно толкова счупено общество.

Колкото и повторни погледи да хвърлям към разказите, не откривам жалване. Не, нищо сълзливо и нарочно милозливо няма тук. Напротив, от тях лъха достойнство, което, напук на всичко, не вехне. От тях струи самоирония и честност, които са рядкост в съвременното българско писане. Има воля да се види чуждият смисъл, да се навлезе до шия в съчувствие и състрадание, да се скочи в дълбокото и страшното, в безизходното на живота и да се извади оттам каквото е открито, за да бъде споделено. И това, поне за мен, е писателски и човешки подвиг, който се надявам да бъде разпознат и оценен в цялост. Защото го заслужава.

Както и всеки български квартал заслужава по една Розова къща – човешки и читав социален център за работа с хора, зависими от наркотици и алкохол.

Една от любимите думи на майка ми: урбулешката – набързо, презглава, на юруш; прибързано, необмислено, както дойде. Така живеем, така обичаме, така умираме. Кои сме ние ли? Онези, които не си признават кои са. Благодарен съм на тази книга, защото съдържанието ѝ е такова признание. Без претенции и ненужни амбиции. Писане, без на автора да му мигне окото и без да се обезкуражи. Такива литературни постижения вдъхват увереност и мотивират и други да ги последват. Което, убеден съм, ще стане. Нека по никакъв начин не забравяме тези разкази.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“ , както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.