На второ четене: „Неспокойните“ от Лин Улман

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Неспокойните“ от Лин Улман

превод от норвежки Радослав Папазов, изд. „Колибри“, 2020

Лин Улман е дъщерята на актрисата Лив Улман и режисьора Ингмар Бергман. Родителите ѝ никога не се женят и връзката им приключва, когато Лин е на три години. Книгата ѝ – смесица от автобиографични фрагменти, фикция и документални записи от разговори с баща ѝ седмици преди да почине, е наречена от нея роман.

И с право.

Единствено романът е такава многообразна художествена форма, която би могла правдиво и с достатъчно високо ниво на свобода да ѝ даде възможност да представи своята гледна точка. Гледната точка на майка ѝ може да бъде прочетена в автобиографичната ѝ книга „Промяна“. Тази на баща ѝ присъства във всичките му филми, но и в книгите му, някои от тях – като невероятния мемоар „Латерна магика“, са преведени на български.

В „Неспокойните“ няма сензации или скандали. По лаконичен, ясен и чист начин са разказани едни необикновени етапи от живота – детство, съзряване, остаряване и смърт на родител. Лин Улман се вглежда директно в себе си и в миналото си. Голямото човешко и писателско постижение на книгата е ясното ориентиране в този сложен лабиринт от самота и нужда, както и достигането до разбиране и прошка.

Очевиден е отказът от лесни обвинения – няма и помен от отмъщение. Очевидно е и нежеланието ѝ да представя себе си като жертва на амбициозни и егоистични нарцисисти. Усилията в разказването на истории в книгата са насочени в посока на приемане на сложността в живота. И в утвърждаване на дълбочината (понякога със здравословна доза добронамерен хумор), даже и понякога тя да не дава най-леките отговори. А това, което е повече от всичко и с лекота се открива на дъното на кладенеца от думи и спомени, е любов.

Книгата би могла да доставя читателско удоволствие, но може и да е в помощ на всички онези пораснали деца, преживели раздели и разводи на родителите си, познали липсата на доброта, разговори и внимание. „Неспокойните“ нашепва грижовно: „И аз се чувствах така“, „Беше тежко, но вече не е“. От романа лъха утеха и близост.

Бреме е да растеш в сянката на популярни родители. Особено е да имаш още осем братя и сестри от четирите брака на баща си. Може да е наистина тежко месеци наред да не виждаш майка си и да си в неприятната компания на детегледачки. Досадно е да живееш в света на правилата и законите на баща си. Трудно е да пишеш и говориш за травмите и пътя към себе си, но е и огромно облекчение. Хубавото на тази лековита свобода е, че е заразителна и дава сили за живот.

Откровените размишления за времето, тленността и паметта дават усещане за уединена красота и улесняват приемането на крайните истини в човешкия живот. Една иначе банална случка – Бергман за първи път закъснява за обичайното семейно гледане на филм – се оказва първи признак на остаряването. И слага точка на доскорошния му маниакално подреден, последователен и отдаден на работата начин на живот. Един етап вече е отминал. Дошъл е ред на епилога, в който силите и времето за игрите на въображението са прекалено малко. Други два великолепни момента, посветени на баща ѝ: как ѝ чете Астрид Линдгрен, Мария Грипе и Туве Янсон и как, вече пораснала, прекарва една самотна Коледа с него в Стокхолм и докато вървят към църквата, където дядо ѝ е бил свещеник в продължение на 30 години, вали сняг, той се спира и я докосва по бузата.

Докато четях, си представях как Антъни Хопкинс или Жан-Луи Трентинян играят Бергман. По също такъв спонтанен начин в главата ми книгата се свърза с „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт, „Няма нищо страшно“ на Джулиан Барнс, „Годината на магическото мислене“ на Джоун Дидиън и антологията „Бащите не си отиват“. Но сякаш най-близка до Улман е Маргьорит Дюрас – с грижливостта към детайла, сливането на реално и въображаемо и безпощадността при назоваването на нещата, без увъртане и протакане.

От своя страна, миговете, които преминават по страниците, имат малко общо с филмите на Бергман. По-близки са до новия сериал „Сцени от един семеен живот“, в който има истинско всекидневие, автентичен диалог и среща между хора, а не вакуум, в който звучат отчуждени монолози на все по-отдалечаващи се един от друг човеци. В „Неспокойните“, за разлика от филмите на Бергман, има надежда и близост. Има щастливи безкрайни лета в безвремието на острова, където баща ѝ е намерил своето убежище и където работи, страхува се от настинка, плува гол в басейна и слуша Бетовен и Бах. Има римуване и повторения в живота на майка и дъщеря. Има деликатност. Има самота в хотели и в домове в Осло и САЩ. Има чести смени на училища и неспособност за вписване. Има детски тросвания и пакости. Има смели и утвърждаващи прояви пред лицето на скръбта, срама и страха. Има отказ от митологизация и е предпочетена искреността. Има и възможност малко да закъснее, по нелепи причини, за погребението на баща си.

Кратък откъс от записите, които Улман прави с Бергман буквално дни преди той да си отиде, е показателен за обезоръжаващата откровеност на книгата:

ТОЙ: Да, казвам: Беше игра и играех… и онова, което си мислех, че е важно, изчезна.

ТЯ: Искаш да кажеш, че всичко, свързано с театъра и киното, е било игра?

ТОЙ: Не. Това не, но писането. Работата. Много съм точен… както вероятно си чула от колегите ми.

ТЯ: Да, но на първо място съм го чувала от теб.

ТОЙ: Да.

ТЯ: Винаги си обичал да импровизираш.

ТОЙ: А, не.

Смее се.

Представям си как родителите на Улман четат „Неспокойните“ и си отдъхват. Спокойни са, че момичето е пораснало и е себе си. Има собствени важни неща и хора в живота си. И даже импровизира. И се смее.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.