На второ четене: „Празнината“ от Катерина Върмет

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Празнината“ от Катерина Върмет

превод от английски Мария Стоева, изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“, 2018

Катерина Върмет е млада канадска писателка и поетеса, а „Празнината“ е впечатляващият ѝ дебютен роман. Освен че се занимава с писане, Върмет е и активистка в борбата за равенство на коренното население в Канада. Тя е от метиски произход и е от Уинипег – такива са и героите в книгата, там се развива и действието. Израснала е в квартала, където е т.нар. празнина:

Празнината е къс земя на запад от Макфилипс Стрийт. Представлява тясна ивица от около четири парцела, която прекъсва стройните редици плътно прилепени къщи от двете ѝ страни, а после пресича всички преки от „Селкърк“ до „Лейла“, тоест целия Северен квартал на града. Хората така и не даваха име на това място, а и най-вероятно изобщо не му обръщаха внимание.

Върмет е живяла в същия този квартал, където поне една четвърт от жителите са метиси и канадски индианци. Нивата на престъпност в града и квартала са високи и това води до допълнителна стигматизация и ежедневни трудности.

Писателката не е имала привилегията да преживее спокойно или идилично детство. Била е свидетелка и потърпевша на насилие и език на омразата от малка. 18-годишният ѝ брат е бил обявен за изчезнал в продължение на шест месеца, преди да бъде открит мъртъв. Върмет е била едва на 14. Според нея поради това, че е изчезнал след вечер с приятели и че е от малцинствена група, медиите са били апатични и не са отделили внимание на липсата му. За тях той е бил просто поредният запилял се алкохолик или наркоман, при това от „онези“, от „тях“, „другите“. Толкова непоносимо лесно се приема, че животът на някои хора сякаш просто има по-малко значение. Именно тогава Върмет е разбрала по брутален начин какво значи дискриминация. В този момент се е породило и желанието ѝ да се опита да промени ситуацията.

Затова „празнината“, естествено, е метафора – за неглижирането, предразсъдъците и пренебрегването на маргиналните и рискови групи от медии, институции и общество. Метафора е и за тежката травма, която жителите на квартала носят. Рана, която не кърви, но боли – и се предава през поколенията.

Освен метафора обаче, „празнината“ е и съвсем конкретно местопрестъпление. Една майка вижда от прозореца си нещо, което ѝ прилича на побой и изнасилване в снега. Обажда се на полицията и оттук нататък започва разследването за това какво е станало. Макар да използва жанрова криминална рамка, писането на Върмет е висока проба литература, изпълнена с човещина, плавност и детайли, които я сближават с Алис Мънро и Майкъл Кънингам. Но налице е и една безкомпромисност: жестоката реалност не е омекотена, предадена е без остатък, без многозначителна недоизказаност и без сантиментализиране. Не е спестено нищо от описанието на това да израснеш в краен квартал и да имаш неподходящ произход и цвят на кожата.

В главите на романа се разказва за станалото престъпление от десет различни гледни точки. Деликатното оркестриране на подобна полифония от дебютен романист е впечатляваща и всичките награди за романа са напълно заслужени. Но освен майсторство, в тази книга има две по-важни неща – грижа и дълбочина. Между посвещението и началните епиграфи е поместено семейното дърво на род от четири поколения. Романът рови във връзките и историите на това малко общество във всичките им нюанси. Никога, даже и от хубав документален филм, не бих могъл да разбера живота на тази общност и положението, в което е поставена от твърде дълго време. Тя е изтъкана от болка, фрустрация и комплекси, но и от голяма и заразителна сила и надежда. Всекидневието ѝ е описано подробно и в него може да се потъне плавно и спокойно.

Четейки, се сетих за сериал от миналата година, който гледах – невероятния „Може и да те съсипя“. В него основната история е също за изнасилване. От един момент нататък се сетих и за „Майките“ на Теодора Димова. Замислих се и че Габор Мате, в момента наистина популярен в България покрай филма „Мъдростта на травмата“, е унгарски канадец, учил във Ванкувър и работил там като лекар в продължение на десетилетия. А десетте различни разказвачи на книгата разкриват обширна панорама именно на мъдростта на травмата, но и на самата травма – има алкохолни и наркотични зависимости, има и много агресия, младежки гангстерски банди и дилъри на наркотици, и безсилие и лъжи. Централно място заема насилието над жени, но и страхът от насилието над жени и отзвукът от насилието над жени у самата жена и близките ѝ. Натъртвам и потретвам, защото българският контекст и публичен дебат, със своята консервативност, цинизъм и тесногръдие, заслужават непрекъснато припомняне за необходимостта от приемането на специални закони срещу домашното насилие и насилието над жени и деца.

Един от двата епиграфа на книгата гласи следното:

Най-често срещаният начин хората да се откажат от силата си е като си помислят, че не притежават такава.

Думите са на Алис Уокър, авторката на романа „Пурпур“ (1982), издаден на български едва преди три години. В екранизацията на Спилбърг от 1985 г. участват Опра Уинфри и Упи Голдбърг. Ако „Празнината“ има своя филмова версия, се надявам в нея да участват такива големи имена, за да привлекат по-голямо внимание към проблемите в книгата.

Но имам една по-голяма надежда. Мечтая хората да не се отказват от силата си. И в близко бъдеще да мога да прочета роман със сходен в сърцевината си човешки заряд и той да е написан от човек, роден, живял и израснал в българска ромска махала. Или в дом за деца. Такъв роман от някого от кърджалийския регион. Или от българската ЛГБТИ общност. Такъв роман от… Списъкът може да бъде продължен. Такива книги може и да са написани, но да не са издадени. Или да са издадени, но да са останали невидими и забутани в ъглите на живота и книжарниците. Българската литература, телевизия и кино са разкачени от реалността от прекалено много време и при това по един (в по-голямата си част) надменен, лъжлив, печалбарски, циничен и повърхностен начин…

Много се надявам скоро подобни български романи да стигнат до читателите, защото са така нужни. Много се надявам по тях да бъдат направени филми и сериали. И лека-полека това агресивно, нецивилизовано и нечовешко отношение да се промени, защото и без това е ужасно късно – толкова отдавна живеем в нормализирана мизерия и празнина. Но разбира се, по-добре късно, отколкото никога.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жар – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.