На второ четене: „Развалината“ от Ендре Кукорели

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Развалината. История на комунизЪма“ от Ендре Кукорели

превод от унгарски Стефка Хрусанова, изд. „Ерго“, 2012

Без предварително да съм планирал да стане така, дочетох книгата на 1 февруари, Деня за почит на жертвите на комунизма в България. Изненадах се от съвпадението.

Неприятно съвпадение е и фактът, че руската армия продължава да стои на границата с Украйна и сякаш очаква Годо, а унгарският министър-председател Орбан открито подкрепя политиката на Путин. Не само в литературата, а и в живота някои парчета от пъзела се напасват по странен и често пъти брутален начин.

Сетих се за думите на полския интелектуалец Адам Михник, произнесени на конференция в София преди почти осем години:

… в Полша създадохме дефиниция за агресия. Какво е агресия? Агресия е, когато една страна напада друга страна без съгласието на Съветския съюз. […] Повече няма какво да кажа. В днешно време основната мисъл е да отваряме границите, а не да ги местим.

„Развалината“ е третата книга на Кукорели на български и е особен роман, който свободно смесва мемоара и есето. Към финала унгарският писател го определя като „аз-роман“, в който той разказва за „комунизъма“ (грешката присъства и в оригиналното заглавие и е преведена уместно) от личната си позиция на човек и читател.

Кукорели има интересна биография. Освен че е поет, прозаик, преподавател по творческо писане, той участва във футболния отбор на унгарските писатели, станали европейски шампиони през 2008 г. На парламентарните избори през 2010 г. е избран за депутат от листата на новосъздадената партия LMP (Lehet Más a Politika – „Възможна е и друга политика“), но след две години се отказва от депутатското си място. Тогава е издадена „Развалината“ в България.

Безусловно твърдя, че това е ценна книга. Със своите 220 страници, поне за мен, тя е най-кратката, конкретна и концентрирана, лична и непосредствена, но също така исторически и интелектуално издържана книга за комунизма в страните от Източна Европа, която съм чел. Освен това е смешна, стилово цапната в устата, хич не си поплюва. Достойнство е, че запазва мярата и не е едноизмерно обвинителна или вулгарна. Морално и естетически все още липсва (отново – поне за мен) такъв български роман, а мисля, че е болезнено необходим.

Кукорели качва читателя на бързо и вълнуващо лунапарково влакче. Първите спирки са от семейната история – детството му, песните за диктатори и трудови подвизи в детската градина и как коледната звезда за прекалено дълго време се превръща в червена идеологическа петолъчка. Маршрутът продължава през изчерпателно анализирани цитати от предтечите и пророците на Октомврийската революция – Достоевски, Бакунин, Кропоткин, Нечаев, Маркс и Енгелс. Стига се и до стахановските подвизи и как работата за три дни се свършва за три часа. Не е прескочено и клинченето от празници и манифестации. Не е заобиколен лъжливият, дървен и тъп език на официалните идеолози в СССР и Унгария, в чиято сърцевина се е разпрострял могъщ и откровен нонсенс. Позволявам си такива квалификации, защото и днес чуваме сходен политически жаргон, който е главно шум и няма нищо общо с каквото и да е от смислената част на езика.

Кукорели не е спестил и преживяванията от „свободното време“, което всъщност е организирано и подредено така, че да не остава никакво свободно време. Дори и през летните ваканции и в детските лагери. Изчерпателен е и за безкрайната учебна, всекидневна, телевизионна, сексуална, потребителска и въобще всякаква и всевъзможна скука, нищета и монотонност, от която всички се опитват да избягат по свой си начин. Едни – като станат верни и цинични партийци и другари с привилегии. А други, макар и по-открити или честни и също да не вярват в „светлото бъдеще“, се опитват да се впишат в контекста в името на житейското оцеляване. Трябва да се отбележи, че авторът не си спестява и самообвиненията.

От един момент нататък, след забележителния си престой в казармата, Кукорели редовно пътува до СССР и противопоставя наблюденията си на тези на западните писатели и интелектуалци, защитавали режима след революцията – Бретон, Жид, Барбюс, Жионо, Кьостлер, Арагон, Брехт, Батай, Казандзакис и Малро. Той с почуда се пита дали наистина са вярвали в това, което са писали. С такава почуда се пита и как френските интелектуалци от 1968-ма с лекота са ставали маоисти. Как не са видели или усетили очевидното.

От многото подходящ материал това е най-краткият, ясен и подходящ цитат, който подбрах за представяне или припомняне на „комунизъма“, уж продължил до 1989 г.:

… едни хора убиваха други, унижаваха и осакатяваха, ограбваха ги, лишаваха ги от времето им, прогонваха ги от мястото им, убиваха надеждата в тях.

Разбира се, не е подмината и 1956-та. Не може да се подминат спонтанният революционен бунт срещу правителството на Унгарската народна република и неговата просъветска политика:

Също така рядко се случва толкова бързо, направо от нищото, нацията да се надигне. Рядко се случва в отегчените от сериозни и несериозни беди, уморени, изплашени и разпръснати милиони да се създаде онази определена национална идентичност, която се нарича поемане на отговорност. Изведнъж водата престава да тече спокойно към устието и скъсва дигата. Увереност, съставена от отделни незнания, от липсата на мисъл, от неосмисленост, която вече не е вяра и надежда, не е прост копнеж, а осъществяване.

През 1956 г. авторът е бил все още дете и звукът на изстрелите се смесвал с приказките, които майка му четяла. Покривът на вилата им до Будапеща бил покрит с насмолен картон; със същия насмолен картон органите на властта опаковали и хората, след като ги обесели:

Говореше се, че ги погребвали с лицето надолу. Не вярвам. Би било прекалено сатанинско, някак си мрачно романтично, с лицето надолу, онези не могат да измислят такова нещо.

Защо в крайна сметка е важна и нужна тази книга точно днес? Защото припомнянето винаги е необходимо. Такъв е занаятът на писателя – да пази и съхранява. Даже и да става въпрос за събития и периоди, които са неописуеми или невъобразими и от които ти се иска да отвърнеш поглед. И защото винаги ще има и такива, които се възползват от това тази памет да я няма:

Мислеха, че това парче земя не съществува. Че не съществува полето на убитите хора. Че не съществува нито този парцел, нито това гробище. Че не съществува тази Унгария.

Но и тази България съществува.

Волята за памет се смесва и с друга – с волята за солидарност:

Не вярвам, че в това блато, в състоянието на радикална забрава, може да има друго решение, освен солидарността. Поне толкова. Солидарността е безпринципна. За щастие. Принципите идват много по-късно. […] Не трябва, не бива да се сърдим на предателите. Не е възможно. Който се сърди, нищо не разбира. Но трябва да разберем, че те са се отказали от нещо основно и за това си плащат скъпо. […] Почти е достатъчно, че те са научили за себе си, после ще искат да се освободят. Странно е, че не искат. Страшно е, че не се разграничават от себе си, това е най-страшното. Страшният символ на забравата. Най-страшна е забравата.

Повече няма какво да кажа.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.