На второ четене: „Светът от вчера“

„Светът от вчера“ от Стефан Цвайг

превод от немски Даря Хараланова, изд. „Аквариус“, 2021

Една натрапчива мисъл ми правеше компания през цялото време, докато четях книгата – какво точно да напиша и какви причини и аргументи да изтъкна, за да я прочетат повече хора днес, когато за пореден път можем да говорим за „света от вчера“. Преди войната и преди пандемията.

Първо, може би че Цвайг е добре познат писател както на днешните български читатели, така и на тези далеч преди 9 септември 1944-та. А първият превод на автобиографията му е именно от тази година и е излязъл в легендарната поредица „Златни зърна“ в превод на Живка Драгнева. Вторият превод, на Анна Лилова, е от 1989-та, друга твърде важна година. Настоящият отново излиза в ключов момент и според мен е най-добрата възможна версия досега.

Второ,

в един период от време Цвайг е най-превежданият писател в света.

Трето, той е вдъхновението зад „Грандхотел „Будапеща“ на Уес Андерсън.

Четвърто, книгата е преобърната версия на приказките от „Хиляда и една нощ“. Цвайг е сам на себе си и Шехерезада, и Шахриар. В момента, когато разказът му стига до началото на Втората световна война, той слага край на историята и на живота си.

Пето, критикуван е посмъртно от Томас Ман, че пише бестселъри, което, поне за мен, е по-скоро похвала. Цвайг продължава да бъде изключително достъпен, ясен и четивен.

Шесто, критикуван е посмъртно от Хана Аренд, че не е написал мемоарите си с по-висока температура на политическата позиция, а именно това е едно от достойнствата на книгата. Цвайг разказва субективно и лично, споделя спомени за всекидневието, за средата и обкръжението си и на десетки места ясно заема позиция, хуманна и пацифистка. Но ако беше направил това, което Аренд желае от него – да детонира словесни и реторични бомби, – то книгата щеше да бъде, почти със сигурност, по-лоша. Да, полемична, но не и толкова полезна или интересна за бъдещите поколения читатели. Многообразието ѝ щеше сериозно да пострада.

Седмо, Томас Бернхард и Стефан Цвайг на пръв поглед нямат нищо общо, но са симетрично и диаметрално противоположни, полюси. Това, което Цвайг иска да припомни и съхрани, това, което болезнено му липсва и по което изпитва самоунищожителна носталгия, липсващото, което го убива постепенно, е същото, срещу което Бернхард воюва в цялото си творчество – виенският свят на спокойствието и сигурността. Важно беше за мен да прочета и тази гледна точка, тази неискана пледоария, която всъщност с лекота устоява на виртуозните атаки на Бернхард с помощта на последователна и щедра човещина.

Осмо, да, това е нещо повече от автобиография. Тъга по изгубено време е, по изчезнали ценности, по изчезнала толерантност и отишъл, та се не видял хуманизъм. Това е безкрайно писмо на бъдещ самоубиец, който не може и не иска да живее в света на все още непобедения Хитлер. И в Европа, разкъсвана от варварство, омраза, убийства и война.

Девето,

книгата е фатално съвременна.

Неслучайно Салман Рушди пише, че „времето на забрава за Цвайг вече свърши, хубаво е той отново да е тук“. Книгите му заслужават да бъдат четени отново и отново, докато урокът бъде научен. Един пример: Полковник Редл, най-високопоставеният шеф на шпионажа на австрийската армия, бил същевременно платен агент на руския Генерален щаб. Той не само издавал тайните и плановете за нападение: сега изведнъж станало ясно защо всички изпратени през последната година от него австрийски шпиони в Русия са били арестувани един след друг и осъдени.

Десето, това е най-добрият панорамен и детайлен портрет на културния живот на Европа преди Първата и Втората световна война, който съм чел. Цвайг е бил близък и е познавал много хора – той разказва за Хофманстал и Рилке, Ромен Ролан и Фройд, Малер и Роден, Реноар и Салвадор Дали, Жид, Йейтс, Пирандело, Пол Валери, Верхарен, Джеймс Енсор, Горки, Кроче, Джойс и още, и още. Прави впечатление не само колко лесно, открито и интензивно са общували помежду си писатели, художници, композитори и музиканти, но и колко лишени от грандомания, егоизъм и суета са били.

Единайсето, книгата може да бъде четена като роман за съзряване, критика на една закостеняла и консервативна образователна система, наръчник по теория и практика на творческия процес, политическа история, история на произхода на нацизма, социален анализ, история на нравите и сексуалността от първата половина на миналия век.

Дванайсето, това е и изповед на един обсебен колекционер на ръкописи, притежавал и после изгубил заради войните: записки с огледален шрифт на Леонардо, обръщение на Наполеон, цял роман на Балзак, „Раждането на трагедията“ на Ницше, кантата на Бах, арии на Глук и Хендел и още – ръкописи на Брамс, Шопен, Шуберт, Хайдн, Моцарт и Гьоте.

Тринайсето,

приликите между днешния имперски „русский мир“ на Путин и нацисткото завоевателско „жизнено пространство“ болезнено се набиват на очи

и за да не се повтарят отново и отново тези катастрофални и убийствени грешки, е нужно те да се познават. Поне за мен няма по-добър техен разказвач от Цвайг. Австриец, евреин, писател, хуманист и пацифист, човек, лишен от родина.

Четиринайсето, историята обича съвпаденията, особено в трагедиите. Войната в Украйна започна на 24 февруари миналата година. Цвайг и съпругата му слагат край на живота си на 23 февруари 1942 г. Три години и половина преди края на Втората световна война. Дано настоящата агресия и война свършат много по-скоро. И дано се окаже, че историята не обича толкова много съвпаденията.

За петнайсета причина и аргумент думата има самият Цвайг:

Израснах във Виена, тази наднационална столица на две хиляди години, която бях принуден да напусна като престъпник, преди да бъде понижена в провинциален германски град. Моите произведения на езика, на който съм ги написал, бяха превърнати в пепел в същата тази страна, където си бяха спечелили милиони читатели. Така че аз към никого повече не принадлежа, чужд съм навсякъде и в най-добрия случай съм гост; дори същинската родина, която сърцето ми си избра, Европа, е изгубена за мен, откакто за втори път самоубийствено се разкъсва в братска война. Против волята си станах свидетел на най-ужасното поражение на разума и на най-дивашкия за цялата писана история триумф на бруталността; никога – отбелязвам това съвсем не с гордост, a със срам – нито едно поколение не е претърпявало такова морално падение от такива духовни висоти както нашето. Само за краткия интервал от време, откакто ми набоде брада, а сега започва да побелява, в това само половин столетие се случиха повече радикални преобразования и промени, отколкото в продължение на десет поколения, и – чувства го всеки от нас: като че ли прекалено много!

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.