На второ четене: „Тимбукту“ от Пол Остър

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Тимбукту“ от Пол Остър

превод от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, 2021

Пол Остър ми е любим писател още от гимназията, когато го открих с „Лунен дворец“ и „Нюйоркска трилогия“, отново в забележителния превод на Иглика Василева. На нея дължим появата на български не само на този писател, но също и на Вирджиния Улф, Джеймс Джойс, Лорънс Дърел, Е. Л. Доктороу, Пат Конрой и още, и още. Радвам се, че имам възможността да ѝ благодаря отново за това. Наскоро на български излезе и „Изобретяване на самотата“ (необходимо ли е да се повтаря в чий превод?). Тя е може би любимата ми книга на Остър. В нея – в концентриран, автобиографичен, суров и непосредствен вид – може да се разберат личните му основания за писане и да се провидят структурите, мотивите и черновите на бъдещите му романи.

Пол Остър, макар и неочаквано, е изключително важен за съвременната българска литература. И най-вече за Георги Господинов. Двамата имат забележително сходна и обща любов към драматичната и интимна метафикция, панорамното концептуално мислене, иронията и алюзиите. Понякога споделят пристрастие и избор към едни и същи скрити и явни цитати, писателски техники, игри на думи и смисъл. Но също така са представители и на донякъде нетипично постмодерно писане, чиито белези са неподправеното присъствие на автентична човещина и сантименталност в книгите им. Така твърдят читателите, критиката и журитата вече с десетилетия и го оценяват високо и щедро.

В „Тимбукту“ американският писател разказва приказна история за полубездомното куче Господин Боунс и неговия полубездомен човек Уили Г. Кристмас. Те са особена двойка, тип Дон Кихот и Санчо Панса. Господин Боунс има изключително богат и забавен вътрешен свят и води непрекъснат диалог със себе си. Уили Г. Кристмас е несполучил и непубликуван поет, студент, прекъснал преждевременно образованието си през 1968 г. не само заради прекомерна употреба на наркотици, но и заради психично заболяване.

На следващата година, около Рождество, когато вижда Дядо Коледа да му говори от телевизора и да го насърчава да стане съвременен светец, животът на Уили Г. Кристмас е окончателно променен. Той се превръща в скитник, който се опитва да върши добро. И го прави. С риск за живота си спасява от удавяне четиригодишно момиче. Притичва се на помощ на нападнат старец и е възнаграден с прострелване и намушкване. Дава и последните си пари на приятели и непознати. Тъжни и самотни хора плачат на рамото му. Отказва трима души от самоубийство.

И тук, ни в клин, ни в ръкав, противно на всичко, което мисля и по-рано написах за Остър, той ме изненада с описанието на героя си: „… да, без съмнение той беше един дрипав, мърляв, налудничав нещастник.“ Уили е наречен нещастник още веднъж, тъй че не е случайност.

Това беше нещо, което не очаквах. Чел съм книгата преди години и на английски. Едва сега, на български, усетих почти доброжелателна карикатурност, но и назидателност, снизхождение и подигравка към главния герой. Сякаш имаше едноизмерност и схематичност, а не емпатия, състрадание или пълнокръвие. Не че са нужни, естествено – в литературата всичко е позволено. Но за първи път сякаш усетих как Пол Остър, макар и несъмнен майстор, е прекрачил границата, в рамките на която може да е безпристрастен и нюансиран към собствения си герой.

Може, разбира се, това да е субективно мое преувеличение, чието обяснение се корени и в настоящата ситуация, белязана от пропаганда, насилие и война. Но ми се стори, че сякаш с това „нещастник“ Остър казва, че аутсайдерите, маргиналите, психичноболните, невписалите се в обществото, неуспелите, ненаправилите кариера поети не заслужават уважение или достойнство. А това категорично не е така. Наистина се учудих, защото героите на Остър са преди всичко човеци в ъгъла и са от страната на изолацията, травмата и самотата.

Отделно от това, за което може и да не съм прав, романът е на традиционни за Остър теми, представени по максимално достъпен начин, но без да губят от смисъла и силата си. Писателските му обсесии са отново тук – движение по безцелен път, който води нанякъде, понякога и към себе си; смърт на баща, после и на майка; безтегловно живеене благодарение на наследство; спасение чрез самоубийство.

„Тимбукту“ с лекота влиза в компанията на важни заглавия, в които думата е дадена и на животни. Като „Метаморфозата“ и „Изследванията на едно куче“ на Кафка или „Флъш“ на Улф, забележителната история на един кокер шпаньол. Но като прочетох романа на Остър, се сетих за произведение, за съжаление, непревеждано в официално българско издание – „Последната воля и завещание на едно забележително куче“ от Юджийн О’Нийл. Той го пише, когато кучето му Блеми е отишло да тича на едно по-добро място. Това е финалът на текста:

Последна дума за сбогом, скъпи господарю и господарке. Винаги, когато посещавате гроба ми, промълвявайте с печал, но и с щастие в сърцата си, когато си спомните за дългия ми щастлив живот при вас: „Тук почива едно същество, което ни е обичало и което ние също сме обичали.“ Няма значение, че сънят ми ще е дълбок, ще ви чуя и смъртта няма да е достатъчно силна да попречи на духа ми да завърти опашка в знак на благодарност.

Понякога обаче хората, с които кучетата живеят, си отиват преди тях. И няма кой да погребе кучето. А кучетата, твърди по категоричен начин Остър и аз напълно се съгласявам с него, усещат всяко стъпване накриво на своя човек и всеки белязан от болка момент, който отвежда по-близо до големия сън.

От първото до последното си изречение романът е и размишление за смъртта. Понякога тя е мудна или се прави, че вече е тук, а още не се е вяснала. Но това дава време. Време за кучешки мечти и четириноги пророчески съновидения. Време за подготовка за сбогуване. Възможност за трагична и разочароваща равносметка, но и за облекчение, че опитите за грижа, свобода, поезия и любов са били водещи в един кучешки и човешки живот. И това е достатъчно. Кучешкото и човешкото сърце на книгата, а и на Остър, въпреки дребнавата ми забележка, са на правилното място. И същността на романа, поне за мен, е тук – „без състрадание всяка двукрака душа не представлява нищо повече от бясно куче“.

А ако някой се пита какво в крайна сметка е Тимбукту, нека е спокоен, ще кажа. Тимбукту е мястото, където кучетата и техните хора се срещат отново. Убеден съм, че там някога отново ще живея с кучето, с което вече не съм. Така ще бъде и за простреляния колоездач от Буча, който лежи на тротоара, а до него е обърканото му куче, което чака той да стане от дрямката си. Ще се събуди в Тимбукту. А аз няма да забравя тази снимка.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.