На второ четене: „Завръщането на Буда“

„Завръщането на Буда“ от Гайто Газданов

превод от руски Даря Хараланова, София: изд. „Аквариус“, 2022

Прекрасна, призрачна и донякъде присмехулна книга, която не би съществувала (както и останалите на Газданов) на български без силата на вкуса на нейнaта преводачка и издателка Даря Хараланова – за поредното ѝ постижение съм читателски благодарен. Пиша този текст именно на Международния ден на преводача и не желая да си представям литературата без преводачи. Честитя им празника и благодаря – за срещите, новите светове и предоставеното убежище. Без тях литературата нямаше да бъде дъга и може би щеше да познава граници. Международният ден на преводача се отбелязва именно след падането на Берлинската стена, от 1991 г. насам. На 30 септември се почита паметта на патрона на преводачите – св. Йероним Блажени, превел Библията на латински. Той е починал на този ден през 420 г.

В западната, че и в източната християнска култура не се завръща никакъв Буда, завръща се Христос. (В романа Буда е нещо като малтийския сокол – златна скулптура.) А ако това се случва, нещата вървят към своя финал, известен още като Второ пришествие, Парусия, или по-популярно като Страшния съд. Целта на пришествието е да се установи Божието царство на земята и да няма вече болка, скръб и глад.

Газданов е познал и трите отблизо. На 16-годишна възраст, през 1919-та, се включва в Гражданската война като белогвардеец танкист. След загубата на белогвардейците бяга със своята войскова част от Крим в Истанбул. Оттам се мести в Шумен, където има специално основана гимназия за руски бежанци. В този град завършва и средното си образование. През 1923 г. се включва в потока от хиляди руски емигранти за Париж. Във френската столица работи като чистач на локомотиви, слуша лекции по литературознание, социология и икономика в Сорбоната, работник е във фабрика на „Рено“, шофьор е на такси, радиоводещ в „Свободна Европа“.

Това, което е наистина специфично при Газданов, е, че сближава някои коренно различни неща. Руската литературна традиция и западния и френския модернизъм, метафизиката и криминалния жанр, Буда и Йероним –

екстазът на Буда например, предаден така убедително в златната статуетка, ми напомняше за някои образи в Лувъра и по-точно – за възторженото лице на свети Йероним.

Това сближаване на идеи и образи, които на пръв поглед не са никак близки, доставя голямо удоволствие и създава неочаквана и неповторима комбинация.

В романа на Газданов я има драмата на скиторещия и фланьорстващ парижки студент. Това е типичен образ в прозата, есеистиката и поезията от Бодлер насам. Образ, който в този случай – поради класическа любовна мъка и традиционна меланхолия – съвсем не знае какво да прави с живота си. До такава степен не знае, че често му се случва под всекидневната реалност да открива, че има една друга реалност и тя е по-голяма и плашеща. С укротен ужас и умерено нежелание той навлиза дълбоко в нея.

Под рутината и видимото, отвъд улиците, пасажите и музеите, студентът открива това, което Лакан би нарекъл „реалното“.

Томас Пинчън би го назовал „паралелната и неясна истина в дъното на нещата“. Уилям Бъроуз, самопровъзгласилият се „космонавт на вътрешното пространство“, би се чувствал комфортно в тази зона, владяна от сънища и видения, толкова близка до собствената му „интерзона“. Набоков, с цялата върволица от двойници, отражения и двойни дъна на историите на Газданов, би се чувствал като у дома си. Също както и Патриша Хайсмит. Казано накратко, това е писане в жанровия ключ на криминална история –

наричат книгите на Газданов именно „метафизични трилъри“ в духа на Достоевски, но в състояние на ирония и халюцинация.

Коренът на това писане е във внимателния прочит на Лотреамон и в разбирането на Рембо, че „аз е някой друг“, и вследствие на това главният герой през цялото време нито е само себе си, нито пребивава само в една-единствена реалност, а е попаднал в потока на съзнанието на автора си, който го поставя във въобразими и невъобразими ситуации:

… някакъв друг, призрачен свят ме съпътстваше винаги и навсякъде и почти всеки ден, понякога в стаята, понякога на улицата, в гората или в парка аз преставах да съществувам – аз, сам по себе си такъв и такъв, роден там и там, през еди-коя си година, преди няколко години завършил гимназия, а сега посещаващ лекции в еди-кой си университет – и вместо мен с властна неизбежност се появяваше някой друг.

Газданов се опитва да превърне в ясновидец героя си, а формулата за това е ясна – такъв се става, отново според Рембо, „с дълго, огромно и системно разстройване на всичките сетива. На всички форми на любов, страдание, лудост“. И писателят създава изключително вълнуващо пътешествие с лунапарково влакче през всички тези гари, за да се стигне до финалната спирка. Тя, поне привидно, е щастлива и любовна.

В хода на този параноичен реализъм, в който нищо не е каквото изглежда „и не знаеш билото преди бе ли всъщност, или сега го измисли“, както пише Рупчев, научаваме много за руските имигранти в Париж. За случайни и съдбоносни срещи в Люксембургската градина. За живота и манипулациите на просяци, новобогаташи и израснали в Тунис фатални жени и алчните им сутеньори. За лекотата, с която хора си разменят местата и ролите в живота или биват прелъстени и убити. За влиянието на изкуството и културата върху внимателни или неопитни читатели. За важността да имаш око за детайла.

В свят с перманентна криза на идентичността и ценностите тази книга може да е като отрезвяващо самоиронично огледало. В отражението Газданов може да е като водач. Или като преводач, като възторжен и екстатичен свети Йероним, който облекчава тревогите, като ги описва в детайли и така ги прави по-малко страшни и катастрофални.

Европа живее като убиец, преследван от кървави спомени и угризения на съвестта, в очакване на нови държавни престъпления. Не, аз съм твърде стар за това, изморен съм. Непрекъснато ми се иска топлина и спокойствие. Толкова години съм мръзнал и гладувал, без надежда, в неясно очакване на смъртта или на някакво чудо, че сега, мисля си, имам право на почивка и на някои илюзорни и сантиментални утехи, вероятно последните, които са ми отредени.

Горното в някаква степен важи не само за Европа, а уют и утеха са нужни и днес. Масово. Особено във всекидневния и прекалено близък, смешен и болезнен български и международен абсурд, вонящ на кич, страдание и посредственост. Проблемът понякога е, че, както и в книгата, завръщането на Буда може да е спасително за един и пагубно за друг. И за всеки, който познава радост и мир, има поне сто пъти по толкова, които познават болка и нещастие. Или война.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Аквариус“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.