На второ четене: „Живи“ от Ю Хуа

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Живи“ от Ю Хуа

превод от китайски Стефан Русинов, изд. „Жанет 45“, 2020

Понякога изпитвам изключителни затруднения да говоря или пиша за книга, която наистина ми харесва. В такива случаи съм склонен да я препоръчам категорично и без аргументи, защото тя говори достатъчно добре сама за себе си и ми е доставила неимоверно удоволствие, което просто бих искал да споделя, и нищо повече. Такава е и книгата на Ю Хуа. За добро или за лошо, ще се наложи да съм по-детайлен.

Но първо искам да изразя благодарността си към преводача Стефан Русинов. Той е методичен, последователен и награждаван за усърдието си контрабандист на съвременна китайска литература. Един от малцината, за съжаление. Негова е отговорността да можем да четем и У Цин, Лиу Цъсин, Ма Дзиен и Мо Йен на български. Той водеше и рубриката „Китай отвътре“ в „Тоест“ за промените в страната през последните четири десетилетия, разказани през погледа на китайски писатели.

Ю Хуа има неочаквано вдъхновение за романа си. То идва, по собствените му думи, от американската фолк песен Old Black Joe. Тя е за трудностите в живота на афроамерикански роб, за смъртта на семейството му, но и за несломимата му воля за живот и светла доброта.

Когато бях с десет години по-млад от сега, се сдобих с една лентяйска професия: да събирам народни песни из селата. Цяло лято изкарах като безцелно врабче, скитайки се сред къщите и нивята, напоени със слънчеви лъчи и цикадно цвъртене.

По забележително лекомислен начин започва този потресаващ роман. Още от началото книгата тече плавно, с хумор и увлича спонтанно да бъде четена и на глас. Така е до самия ѝ край. От първите страници на книгата лъха на младежка свобода и бохемско нехайство, а живият им, земен език напомня на естествено опияняващата и сочна свежест на Радичков и почудата му от разнообразието на природата и хорските дела.

Събирачът на песни скоро се натъква на Фу-гуей, чиято житейска история изслушва от началото до края. Фу-гуей разказва за лъкатушенията, които е преживял и понесъл на гърба си. Той израства като наследник на богат земевладелец, докато чудовищните исторически събития, причинени от Китайската революция, променят фундаментално тъканта на обществото. Контрастът между предреволюционния му статус на егоистичен богат безделник, буквално носен на раменете на проститутка, докато армията приближава селото му, и следреволюционния му статус на преследван селянин е рязък. Той постепенно се превръща в добър и предан съпруг и баща, чиято мисия е да запази живи себе си и семейството си. Неслучайно наричат тази творба на Ю Хуа „китайската книга на Йов“.

Романът описва поредица от трагедии на фона на период, определил посоката на развитие на Китай до ден днешен. Това позволява на читателите да видят жестокостта на войната, култа към личността и обожествяването на политическите фигури, мисли и движения. Вижда се и катастрофалният провал на иновативните идеологически, земеделски и промишлени реформи, довели до неописуем масов глад, болка, страдание и смърт. В такива преломни времена, когато властта своеволно проиграва съдбата и живота на населението на една огромна страна, т.нар. обикновени хора като Фу-гуей са най-големите жертви.

Изумителното в книгата е, че Фу-гуей не се изживява като жертва – не, по никакъв начин. Той проявява радикален стоицизъм, сила и смирение и въпреки трагичната си съдба продължава пътя си с изумителна воля за живот. Фу-гуей живее на инат. Въпреки всичко, което му се случва, и всички, които надживява, той е решен да посрещне финала на историята си в мир и спокойствие. С достойнството и хумора на препатилия.

Отдавна не бях чел такава съвременна проза. Едновременно сурова и брутална, но пропита със съчувствие, красота и любов. И пронизана от изкупление. Романът с лекота можеше да бъде едностранна морализаторска история, но без усилие чупи калъпа на предвидимото, на клишето. Писателят е напълно честен, когато споделя: „В момента сякаш съм по-наясно от всякога защо пиша – старая се да доближа истината.“ И го постига в този малък шедьовър, побрал епична история в рамките на само двеста страници.

Ю Хуа също има интересна лична история. Родителите му са лекари, домът им гледа към моргата и той често вижда и чува скърбящи хора. След гимназията учи стоматология и пет години е зъболекар. Установява, че това не му подхожда особено. Както той казва в интервю от 2003 г., „вътрешността на устата е едно от най-грозните зрелища на света“. Решен е да описва други зрелища и да стане писател.

По времето на Културната революция и хунвейбините хората са насърчавани да бъдат доносници и да изобличават онези, за които смятат, че са се отклонили от социалистическия път. Стените по градовете са покрити с лозунги и обвинения. Тъй като почти няма достъп до книги, тези четива са едни от първите допири на Ю Хуа с литература. „Спомням си, че носех чантата си с книги на път за вкъщи от училище и четях всеки плакат, докато вървях – казва той в същото интервю. – Не се интересувах от революционните лозунги. Интересувах се от историите.“

Ю Хуа често се притеснява, че ще види името на баща си в някой публичен донос. Страхът му е бил основателен, защото един ден баща му бил наречен „предрешил се земевладелец“ и „капиталистически проводник“. Обвиненията произтичат от родовата история на Ю Хуа. Семейството на дядо му е притежавало много земя. Но дядо му – „мързеливец и гуляйджия“, както го нарича писателят – разпродава имотите малко по малко, за да плати за екстравагантния си начин на живот, докато през 1949 г. пропилява всичко и губи статуса си. За щастие, нищо освен публично посрамване не застига бащата на Ю Хуа и няма други последствия за него или семейството му.

Тази история стои в основата на „Живи“, но е изведена до нивото на притча и мит, в който последните са първи. Разказът, макар и наситен с детайли от китайското всекидневие, история и култура, е универсален. Ю Хуа е писател от категорията на Чехов, Тони Морисън и В. С. Найпол.

Докато четях, на няколко пъти се сещах за дядо ми от Котел и приживе заделените от него пари за погребение. Някак не се изненадах, когато това присъстваше и в „Живи“. Сетих се и за стихотворение на Марин Бодаков:

Кой знае

Наруших неприкосновения запас,
достатъчен за скромно погребение
(а вкъщи сме поне чeтирима),
и наистина не знам какво означава това:
може би знак за триумфираща бедност
или предчувствие за вечен живот…

Ако някой все още се чуди каква му е не само Хекуба, но и Ю Хуа, или защо му е да чете китайски роман, ще го кажа кратко – това е учебник по човещина. Такaва е и филмовата адаптация на Джан И-моу, спечелила „Гран При“ на фестивала в Кан през 1994 г.

Във време, белязано от война, недостиг на хуманност и преизобилие от бруталност и лъжа, такова писане е противоотрова. С такива книги добротата може да си осигури ако не вечен, то поне достатъчно дълъг живот. Не само на хартия.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.