На второ четене: „За какво мисли човек“

„За какво мисли човек“ от Васил Габор

превод от украински Павлина Мартинова, изд. „Ерго“, 2023

Първото нещо, за което ме подсети заглавието на този сборник с разкази, е „За какво мислите“ – подканата на Facebook, когато още не си започнал да пишеш публикация. Украинският писател Васил Габор обаче е възможно най-далеч от света на социалните мрежи, от суетнята, суматохата и поредните скандали на деня. Писането му е лаконично и прозрачно, лишено от големи думи и обобщения, взряно в детайли, дреболии и чудеса. Писането му напомня на Радичковото, защото не се наблюдава умора от чудото, напротив, удоволствието от очарованието на света е невинно и сърцато.

Габор казва:

... всеки писател си има своя карма: едни пишат много, други – малко. Аз пиша много малко. Първата си оригинална „Книга на екзотичните сънища и реалните събития“ писах двайсет години и изписах в нея всички думи, които знаех, а ето към тази, втората, вървях почти петнайсет години, събирайки за нея нови думи, образи и впечатления. Но не бързах да пиша. Защото не ми се искаше да прилича на първата, а и впоследствие ми стана безинтересно да пиша разкази или новели, като спазвам строго изискванията на жанра и измислям нови герои.

Нямам усещането, че тази проява на скромност, за разлика от толкова много други, прикрива раздуто его и безмерни амбиции. Постепенно Габор стига до решението книгата му да бъде в японския жанр „дзуйхицу“, който се характеризира със свободно и асоциативно, фрагментарно и есеистично писане. Родоначалничката на жанра е легендарната и добре позната в България придворна дама Сей Шонагон със своите неподражаеми и красиви „Записки под възглавката“, създадени преди хилядолетие. Парадоксално, писането на Шонагон е изключително съвременно и днес заради списъците си, кратките истории и анекдоти, описанието на всекидневни случки и пейзажи. Някои от тях са точно като разговори с близък от днес или вчера, в чат или на живо.

Габор по спокоен, заземяващ и медитативен начин разкрива личния си и непосредствен свят. Той изрежда за какво мисли човек, докато отива на работа – за улицата, за тъжните неща, за света на детството, за това кое носи удоволствие и радва. Но мисли и за неща, за които не му се иска. Натрапчивите мисли могат да пробият всяка защита. Друг автор, с който спонтанно откривам близост, е Кенет Уайт, също заслужено популярен в България. Неговата особена смесица между източна уединена естетика и западна ирония и отказ от конформизъм също са в родословното дърво на поетиката на Габор.

На пръв поглед изглежда лесно или ненужно фокусът върху очевидното да е толкова интензивен акт, но в това няма нищо самоцелно. Популярни и болезнено актуални са думите на Оруел, че

вече сме потънали до дълбочина, в която потвърждаването на очевидното е първото задължение на интелигентните хора. Ако свободата изобщо означава нещо, то е правото да казваш на хората това, което не искат да чуят. Във времена на всеобща измама да казваш истината ще бъде революционен акт.

Когато Габор пише тази книга, в Лвов и в Украйна все още няма война, но тя от години е на прага. Неговият писателски и човешки опит е да реабилитира очевидното и простото, да създава противоотрова по един безхитростен и честен начин, да свидетелства за това, което е и каквото е, а не за това какво може да бъде. Далечни са му абстракцията и плакатната идеология. В писането на украинския автор има воля да види и разбере тайните неща, трагедията на птичетата, които са паднали от гнездото, да чуе човека в ъгъла, да види сградата на живота му, да види ангела в спящото дете. И не, това не са сантиментални и трогателни по кичозен начин разкази.

Споменах, че се родее с Радичков и с неговия поглед, взрян в неопетненото чудо. Габор също е от страната на светлата и добронамерена наивност. В нея има призраци и върколаци, магия и блаженство, съдба и случайност.

Това е проза, която е старовремска, класическа и ретро по възможно най-добрия начин. В нея го има палавия смях на джаза, но го има и оправдания плач и скръб по един свят, който вече е друг.

Във време на виртуална реалност да пишеш за това, което наистина живееш и виждаш, е важно. Важно е, защото светът не се превръща и няма да се превърне в метареалност, която има някакво отношение към интелектуални, културни или материални натрупвания. Светът няма да се побере в телефон или приложение. Не може да бъде опростен до черно и бяло. И това трябва да се припомня, защото самото нещо постепенно е измествано от символа, територията е замествана от картата и това отдалечаване от естеството на всекидневието започва още от детството.

Книгата на Габор е като гръмоотвод, който отвежда електричеството на тревогата и стреса под земята, обезопасява ги, за да не се превърнат фантазмите в реални болки и причини за крах.

Крахът е обратим. Сборникът няма такъв залог и амбиция, но създава пространство на силни емоции и екзистенциални размисли. Те резонират с масово вроденото днес безпокойство, но прочитът на тази книга е трансформиращо преживяване. Освежава и вълнува.

Няма да се въздържа да споделя част от биографията и възгледите на Габор, защото във времена на носталгици и популисти трябва да се припомнят и очевидни неща. Той е писател, литературовед и издател. Роден в Закарпатието през 1959 г. Завършва Факултета по журналистика в Лвовския университет през 1986 г. и работи в редакционните екипи на местни вестници и списания. От 1993 г. е в академичната библиотека в града. Там се съсредоточава върху изучаването на украинската периодика от XIX и XX век.

Преживял е както епохата на тоталитарния режим, така и последвалото възкръсване на независима Украйна. Животът му е пример за безграничните възможности, които предоставя свободата.

В независима Украйна аз, просто момче от планинско село, постигнах това, което някога изглеждаше невъзможно. Получих докторска степен и публикувах няколко научни книги, романи, есета, разкази. Освен това в продължение на две десетилетия ръководех издателската си инициатива „Частна колекция“. В рамките на този проект на бял свят се появиха над 200 книги и антологии на съвременни украински автори.

Габор е допринесъл и за възраждането на интереса към творчеството на забравени и забранени писатели и учени.

По времето на тоталитаризма подобни начинания биха били немислими. Ето защо за мен свободата е най-ценното понятие както в Украйна, така и в световен мащаб. За новите поколения, родени в независима Украйна, свободата е толкова естествена, колкото и въздухът, който дишат, и това е правилно. И все пак днес сме изправени пред сериозна заплаха от страна на Путинова Русия. Тя има за цел да ни лиши от най-ценните ни активи – нашата земя и нашата свобода. Твърдо вярвам, че творческото изразяване на всеки украински писател сега служи като оръжие в тази борба.

Сърцето на книгата, поне за мен, е в разказа за помориеца Стефан Кърнов и за черния пясък на плажа. От него раните зараствали, но не всички. Това обаче не отменя болезнено красивата нужда да се говори за тях.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.