Наблюдения

Здравейте, Нева!

Сред интересностите на живота за мен стои наблюдението. Невидимото участие в света на другите. Попадам, без да търся, защото са навсякъде: криволичещите улички, къщите в прашния бръшлян, беловласите миниатюрни профили. Ръцете, особено те – набраздени с жили, суховати и изкривени. Прегърбените стойки, които някога са пеели и танцували. Представям си белѝте им, мечтите, любовите. От дете заставам на ъгъл и дори притварям очи, за да чуя и вдишам глъчката, музиката, ароматите. Понякога изчезват, пред кофите е нахвърляна част от живота им. Майстори дишат тежко и изтриват спомените. Опитвам се да запазя видяното, защото чувствам смисъл, и продължавам към следващия ъгъл.

Обичате ли да наблюдавате?

Мария

Много, Мария. Много обичам да наблюдавам, което не означава, че успявам да изтълкувам правилно видяното и чутото. И аз (като милиони други) съм голяма почитателка на класическите криминалета, в които детектив хвърля поглед на ситуацията и от помръдването на нечии вежди заключава точната мисъл на притежателя им, а от степента на износеност на чадъра му се досеща за най-големия му проблем. „Както Кювие може да опише животното по една негова кост, така и мислителят, напълно изяснил едно звено от веригата явления, трябва да умее да изясни всичко, което ги предхожда и което следва след тях“, казва Шерлок Холмс. Обаче и аз (като милиони други) не съм в състояние да анализирам насипните си впечатления с подобна прецизност и да си правя най-адекватните изводи. В самолета няма да забележа аварийния изход, преди да ми го посочи стюардесата, а в чуждия дом няма да се усетя за разположението на картините или износеността на дивана, ако нещо конкретно не ме застави.

Веднъж разговарях с приятел, който ми съобщаваше неприятна вест. Държеше се учтиво и дистанцирано, което, предвид тогавашните ни отношения, беше по-мъчително от самото му „изложение“. И както го гледах вперено, забелязах на шията му да пулсира вена. Набъбнала, нервна вена, чието явно и силно безпокойство ми показа онова, което ми липсваше в неутралното лице пред мен. И си отдъхнах, и се трогнах, и си рекох: достатъчно ми е така, няма нужда да се отбранявам с хладина или с доводи, да искам пояснения и да чакам каквото няма да получа. До ден днешен онзи разговор остава един от най-образцово проведените в практиката ми – заради цивилизованата яснота на човека насреща, но и заради красноречивата вена, която ми върна нужната емоционална връзка. Да кажа обаче, че способността ми да забелязвам значещи детайли е спасявала положението сума си пъти, ще е лъжа.

Наблюдателността може да се изяви само при определени условия, мисля. Ако искаш да интерпретираш някой елемент, колкото по-добре ти е известна цялостната картина – толкова по-вярно ще се ориентираш. Във всеки момент около всеки от нас текат безчет физически, химически, исторически, икономически, космически и други събития и взаимодействия, а ние нямаме не само средствата, но и мотивацията, и силите да ги отчетем и класифицираме и си избираме твърде малки отрязъци от ставащото. Съзнанието прехвърля на подсъзнанието част от тълкуването, но и двете се движат изключително в коловозите на онова, което вече разпознават. Да не говорим, че наблюдението – като процес по разчепкване на даденостите и стигане до полезен извод – изисква някакво спокойствие: стресът да не свива обсега на възприятията; умът да не деформира и изпуска предметите, докато ги подрежда по вътрешните ти лавици. Има и още нещо – предполагаемия контрол на наблюдаващия над себе си, средата и наблюдавания. (Неслучайно думи като „наблюдателница“ навеждат първо на затворнически и военни асоциации – височина и власт.)

Винаги ми се е струвало някак насилствено или надменно (и простимо само за книжни герои като Шерлок Холмс и мис Марпъл) да преценявам непознати, без да съм чула тяхната версия за тях самите или да съм ги видяла в присъщ им контекст. Колкото и да съм стара (и евентуално опитна), не смея да наблюдавам личностите като вещи или явления, понеже хората са комплексни и често парадоксални. И не по-малко способни на наблюдение и мнение. Както във физиката – наблюдателят променя системата, върху която е фокусирал вниманието си, именно с проявите на въпросното внимание… но какво става, ако системата е също наблюдател? Да зачислявам мои значения на другите (дори и да го правя щедро и добронамерено) ми се вижда акт на самоувереност, която нямам, а и не искам. Не само защото животът редовно я опровергава, а и защото, ако в упражнението по добиване на информация за средата трупам „данни“, които отговарят главно на моите представи, усилието ми да се срещна с реалността се обезсмисля.

Произходът на думата „наблюдение“ я обвързва с бодърстването, бденето, будуването, като най-близките ѝ родственици в етимологичен план са „съблюдаването“ и „блюстителите“, тоест подчинението и опазването на някакви правила. Което е някак объркващо, ако от наблюдението очакваме да открива и добавя новото, а не да възпроизвежда старото. Но и някак закономерно, като си дадем сметка, че то често е склонно именно да придава качества и да повтаря схеми. Дали да си представяме мечтите и любовите на непознатите е точно наблюдение? Дали фантазията, неизбежно стъпила върху собствените ни преживелици (както и върху чуждите, почерпани от книги и филми и запомнени дотолкова, доколкото са ни нужни и понятни), не е обратното на „внимателното и системно следене на нещо с цел да го изучим“? От друга страна, нима въобще има начин да бдим за различното и специфичното извън себе си, ако не прокарваме постоянни паралели със собственото си съдържание? Не бива да забравяме, казват психолозите, че сетивата ни са устроени не да запаметяват света, а да го осмислят…

Ако трябва да посоча какво ми се струва най-характерно във Вашето писмо, Мария, бих казала: общия любящ тон и съчетанието „чувствам смисъл“. Дълбоко съм убедена, че винаги е по-добре да надцениш, отколкото да подцениш останалите, затова и харесвам опоетизирането на видяното. Нищо че съм сигурна, че зад жилестите ръце се крие точно толкова благост, красота и изключителност, колкото лошотия и баналност. И нищо че знам, че прашният бръшлян, захвърленият пред кофите живот и изтритите спомени лесно могат да се наредят в друга мозайка – избеляла, самотна и тъжна… „Чувствам смисъл“ отначало стои като оксиморон: нали сме противопоставили чувстването и мисленето и сме разпределили първото за сърцето, стомаха и кожата, а второто – за главата. С малко съсредоточаване обаче противоречията изчезват. Дори да не съхраните това, което е пред погледа ви, дори да не нацелите действителното му значение, вие пак сте в сърдечно общуване със средата, което няма как да не е хубаво.

Дали целта на всяко наблюдение е разбирането на нещо, преходът към някакво обогатяване и осъзнаване? И необходимо ли е да има цел? След дълго закотвяне у дома, миналата седмица се озовах на неочаквано място – в Ница. За ден, и то един от най-горещите: въздухът трептеше нажежен, контурът на палмите се раздвояваше пред очите. Вървях без посока и изведнъж, като в приказките, пред мен се разкри градина. От едната ѝ страна – чешма с две кранчета, от които течаха обикновена и газирана вода (да пия газирана вода в шепи беше сюрреалистично и вълнуващо). От другата – огромен плочник, осеян с десетки подскачащи фонтанчета. И още повече деца. На всякакви възрасти от лазещо бебе нагоре. Във всякакви пози. С какви ли не оттенъци на кожата, в най-различни дрехи, мокри от главата до петите. Тихо зареяни пред струите, шумно препускащи през тях. Сами, на групи, с възрастен, с играчка. Седнах да се полюбувам. Отдавна не бях виждала толкова много радост накуп. Научих ли нещо? Не. Запомних ли някого? Не. Но още съм щастлива. Допускам, че точната дума тук е „съзерцание“ – тази по-ненатрапчива форма на наблюдението. Да кажем, че предпочитам нея. И да си пожелаем радост, която привлича погледите.

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.