Здравейте, Нева!
Сред интересностите на живота за мен стои наблюдението. Невидимото участие в света на другите. Попадам, без да търся, защото са навсякъде: криволичещите улички, къщите в прашния бръшлян, беловласите миниатюрни профили. Ръцете, особено те – набраздени с жили, суховати и изкривени. Прегърбените стойки, които някога са пеели и танцували. Представям си белѝте им, мечтите, любовите. От дете заставам на ъгъл и дори притварям очи, за да чуя и вдишам глъчката, музиката, ароматите. Понякога изчезват, пред кофите е нахвърляна част от живота им. Майстори дишат тежко и изтриват спомените. Опитвам се да запазя видяното, защото чувствам смисъл, и продължавам към следващия ъгъл.
Обичате ли да наблюдавате?
Мария
Много, Мария. Много обичам да наблюдавам, което не означава, че успявам да изтълкувам правилно видяното и чутото. И аз (като милиони други) съм голяма почитателка на класическите криминалета, в които детектив хвърля поглед на ситуацията и от помръдването на нечии вежди заключава точната мисъл на притежателя им, а от степента на износеност на чадъра му се досеща за най-големия му проблем. „Както Кювие може да опише животното по една негова кост, така и мислителят, напълно изяснил едно звено от веригата явления, трябва да умее да изясни всичко, което ги предхожда и което следва след тях“, казва Шерлок Холмс. Обаче и аз (като милиони други) не съм в състояние да анализирам насипните си впечатления с подобна прецизност и да си правя най-адекватните изводи. В самолета няма да забележа аварийния изход, преди да ми го посочи стюардесата, а в чуждия дом няма да се усетя за разположението на картините или износеността на дивана, ако нещо конкретно не ме застави.
Веднъж разговарях с приятел, който ми съобщаваше неприятна вест. Държеше се учтиво и дистанцирано, което, предвид тогавашните ни отношения, беше по-мъчително от самото му „изложение“. И както го гледах вперено, забелязах на шията му да пулсира вена. Набъбнала, нервна вена, чието явно и силно безпокойство ми показа онова, което ми липсваше в неутралното лице пред мен. И си отдъхнах, и се трогнах, и си рекох: достатъчно ми е така, няма нужда да се отбранявам с хладина или с доводи, да искам пояснения и да чакам каквото няма да получа. До ден днешен онзи разговор остава един от най-образцово проведените в практиката ми – заради цивилизованата яснота на човека насреща, но и заради красноречивата вена, която ми върна нужната емоционална връзка. Да кажа обаче, че способността ми да забелязвам значещи детайли е спасявала положението сума си пъти, ще е лъжа.
Наблюдателността може да се изяви само при определени условия, мисля. Ако искаш да интерпретираш някой елемент, колкото по-добре ти е известна цялостната картина – толкова по-вярно ще се ориентираш. Във всеки момент около всеки от нас текат безчет физически, химически, исторически, икономически, космически и други събития и взаимодействия, а ние нямаме не само средствата, но и мотивацията, и силите да ги отчетем и класифицираме и си избираме твърде малки отрязъци от ставащото. Съзнанието прехвърля на подсъзнанието част от тълкуването, но и двете се движат изключително в коловозите на онова, което вече разпознават. Да не говорим, че наблюдението – като процес по разчепкване на даденостите и стигане до полезен извод – изисква някакво спокойствие: стресът да не свива обсега на възприятията; умът да не деформира и изпуска предметите, докато ги подрежда по вътрешните ти лавици. Има и още нещо – предполагаемия контрол на наблюдаващия над себе си, средата и наблюдавания. (Неслучайно думи като „наблюдателница“ навеждат първо на затворнически и военни асоциации – височина и власт.)
Винаги ми се е струвало някак насилствено или надменно (и простимо само за книжни герои като Шерлок Холмс и мис Марпъл) да преценявам непознати, без да съм чула тяхната версия за тях самите или да съм ги видяла в присъщ им контекст. Колкото и да съм стара (и евентуално опитна), не смея да наблюдавам личностите като вещи или явления, понеже хората са комплексни и често парадоксални. И не по-малко способни на наблюдение и мнение. Както във физиката – наблюдателят променя системата, върху която е фокусирал вниманието си, именно с проявите на въпросното внимание… но какво става, ако системата е също наблюдател? Да зачислявам мои значения на другите (дори и да го правя щедро и добронамерено) ми се вижда акт на самоувереност, която нямам, а и не искам. Не само защото животът редовно я опровергава, а и защото, ако в упражнението по добиване на информация за средата трупам „данни“, които отговарят главно на моите представи, усилието ми да се срещна с реалността се обезсмисля.
Произходът на думата „наблюдение“ я обвързва с бодърстването, бденето, будуването, като най-близките ѝ родственици в етимологичен план са „съблюдаването“ и „блюстителите“, тоест подчинението и опазването на някакви правила. Което е някак объркващо, ако от наблюдението очакваме да открива и добавя новото, а не да възпроизвежда старото. Но и някак закономерно, като си дадем сметка, че то често е склонно именно да придава качества и да повтаря схеми. Дали да си представяме мечтите и любовите на непознатите е точно наблюдение? Дали фантазията, неизбежно стъпила върху собствените ни преживелици (както и върху чуждите, почерпани от книги и филми и запомнени дотолкова, доколкото са ни нужни и понятни), не е обратното на „внимателното и системно следене на нещо с цел да го изучим“? От друга страна, нима въобще има начин да бдим за различното и специфичното извън себе си, ако не прокарваме постоянни паралели със собственото си съдържание? Не бива да забравяме, казват психолозите, че сетивата ни са устроени не да запаметяват света, а да го осмислят…
Ако трябва да посоча какво ми се струва най-характерно във Вашето писмо, Мария, бих казала: общия любящ тон и съчетанието „чувствам смисъл“. Дълбоко съм убедена, че винаги е по-добре да надцениш, отколкото да подцениш останалите, затова и харесвам опоетизирането на видяното. Нищо че съм сигурна, че зад жилестите ръце се крие точно толкова благост, красота и изключителност, колкото лошотия и баналност. И нищо че знам, че прашният бръшлян, захвърленият пред кофите живот и изтритите спомени лесно могат да се наредят в друга мозайка – избеляла, самотна и тъжна… „Чувствам смисъл“ отначало стои като оксиморон: нали сме противопоставили чувстването и мисленето и сме разпределили първото за сърцето, стомаха и кожата, а второто – за главата. С малко съсредоточаване обаче противоречията изчезват. Дори да не съхраните това, което е пред погледа ви, дори да не нацелите действителното му значение, вие пак сте в сърдечно общуване със средата, което няма как да не е хубаво.
Дали целта на всяко наблюдение е разбирането на нещо, преходът към някакво обогатяване и осъзнаване? И необходимо ли е да има цел? След дълго закотвяне у дома, миналата седмица се озовах на неочаквано място – в Ница. За ден, и то един от най-горещите: въздухът трептеше нажежен, контурът на палмите се раздвояваше пред очите. Вървях без посока и изведнъж, като в приказките, пред мен се разкри градина. От едната ѝ страна – чешма с две кранчета, от които течаха обикновена и газирана вода (да пия газирана вода в шепи беше сюрреалистично и вълнуващо). От другата – огромен плочник, осеян с десетки подскачащи фонтанчета. И още повече деца. На всякакви възрасти от лазещо бебе нагоре. Във всякакви пози. С какви ли не оттенъци на кожата, в най-различни дрехи, мокри от главата до петите. Тихо зареяни пред струите, шумно препускащи през тях. Сами, на групи, с възрастен, с играчка. Седнах да се полюбувам. Отдавна не бях виждала толкова много радост накуп. Научих ли нещо? Не. Запомних ли някого? Не. Но още съм щастлива. Допускам, че точната дума тук е „съзерцание“ – тази по-ненатрапчива форма на наблюдението. Да кажем, че предпочитам нея. И да си пожелаем радост, която привлича погледите.
